От началото на войната на Русия срещу Украйна (а и всяка друга война) ние анархистите заявяваме, че сме против всяка война, против всяка държава. Без изключения. Но какво всъщност означава това? Особено в свят на множество военни конфликти, не на един, не на два, а на множество империализми, които потискат собствените си населения и водят войни за експанзия и унищожение на други народи. Какво наистина означава да си с обикновените хора, с работническата класа, била тя в Украйна, Русия, Палестина, Иран или където и да е другаде? Ние в АнархоСъпротива не считаме за редно да налагаме своя (в немалка степен евроцентричен) начин на мислене. Поради това публикуваме настоящото интервю с Анархисткия фронт в Иран и Афганистан – за да дадем глас именно на тези, които твърдим, че подкрепяме. Нека чуем тях. Continue reading "Анархистки фронт в Иран и Афганистан: Срещу всички войни, срещу всички държави (Интервю)"
Войната, Сирия и границите на лагерното мислене
Сирийската революция е едно от най-значимите събития в съвременната политическа история, но и едно от най-систематично неразбраните. Това не се дължи просто на липса на информация или на сложността на самия конфликт. Причината е и в една рамка на мислене, която предварително определя какво в тази реалност може да бъде видяно и какво остава невидимо.
Тази рамка не възниква със Сирия. Тя е продукт на десетилетия политически опит: антивоенни движения, критика на западния империализъм, реални исторически травми, причинени от колониализъм, окупации и интервенции. В този смисъл тя има своите основания. Но именно тази историческа тежест я прави толкова устойчива на корекция, дори когато реалността изисква различен подход.
В контекста на Сирия тази рамка води до една решаваща подмяна. Continue reading "Войната, Сирия и границите на лагерното мислене"
Жертви в мирно време. Част втора
Странните режими
След като разгледахме класическите комунистически и фашистки режими, възниква един важен уточняващ въпрос: какво правим с онези държави, които имат ясно изразен ляв или десен уклон, но не попадат напълно в тези категории? Историческият ХХ век не е съставен само от „чисти" идеологически модели. Между тях съществува широка зона от режими, които заемат междинно положение – авторитарни, често репресивни, но без да достигат степента на тоталност, характерна за комунистическите и фашистките системи. Continue reading "Жертви в мирно време. Част втора"
Жертви в мирно време. Част първа
Заглавно изображение: Една от наблюдателните кули, които обграждат лагера „Белене"
След като разгледахме конкретните репресии срещу анархисти и антиавторитарни хора и движения в България (прочети тук и тук), неизбежно възниква по-широкият исторически въпрос за социалистическия режима като форма на власт. През ХХ век има два големи типа държави, които в различна идеологическа опаковка концентрират власт до степен, в която обществото престава да бъде субект и се превръща в материал за управление. От едната страна са комунистическите държави, изградени върху еднопартийна власт, централизирана икономика и претенция да говорят от името на историята, работниците и селячеството. От другата са нацистки, фашистки и десни военни режими, които оправдават терора чрез нацията, реда, антиболшевизма, армията или „държавното спасение". Между тях има реални различия, но и прилики, имат и обща структура: когато държавата или партията получи правото да решава всичко, насилието спира да бъде изключение и става административен инструмент. Надолу в текста разглеждаме броя хора нужен за стабилизиране на властта. Убийствата, нужни на „вездесъщите" извън военни/бойни действия. Continue reading "Жертви в мирно време. Част първа"
Мълчаливите жертви на властта: Въздействието на войната върху детската психика
Горчивата обратна връзка на едно поколение
Дълбоко в съзнанието на децата – където светът все още се оформя чрез сурови, нефилтрирани преживявания – войната навлиза не като външно събитие, а като сила, която реконструира цялото им същество. Това нахлуване не е мимолетен момент, а непрекъснат процес, който преобразява невронните структури, когнитивните модели и дори основната способност да се доверяват на света. Децата във военни зони, още от първите експлозии или стрелба, се сблъскват с реалност, която възрастните наричат политика или национална сигурност: реалност, в която телата са разкъсвани, домовете се превръщат в руини, а звуците около тях не са смях от игра, а писъци, които сякаш никога не свършват. Тези деца са не само свидетели на смъртта – те интернализират смъртта като норма. Психологически изследвания показват, че постоянното излагане на насилие повишава хормоните на стреса като кортизол до хронични нива, които нарушават развитието на хипокампуса, центърът на паметта и ученето. Но отвъд тези измерими ефекти се случва нещо по-дълбоко: детето вече не може да възприема света като предвидимо пространство. Всяка сянка може да бъде заплаха, всеки непознат – потенциален убиец. Това разкъсване на основното доверие не е временно разстройство, а трайна реконструкция на личността, която може да тласне детето или към изолация, или към насилие, защото единственият език, който е научило, е езикът на суровата сила. Continue reading "Мълчаливите жертви на властта: Въздействието на войната върху детската психика"