Жертви в мирно време. Част първа

Заглавно изображение: Една от наблюдателните кули, които обграждат лагера „Белене"

След като разгледахме конкретните репресии срещу анархисти и антиавторитарни хора и движения в България (прочети тук и тук), неизбежно възниква по-широкият исторически въпрос за социалистическия режима като форма на власт. През ХХ век има два големи типа държави, които в различна идеологическа опаковка концентрират власт до степен, в която обществото престава да бъде субект и се превръща в материал за управление. От едната страна са комунистическите държави, изградени върху еднопартийна власт, централизирана икономика и претенция да говорят от името на историята, работниците и селячеството. От другата са нацистки, фашистки и десни военни режими, които оправдават терора чрез нацията, реда, антиболшевизма, армията или „държавното спасение". Между тях има реални различия, но и прилики,  имат и обща структура: когато държавата или партията получи правото да решава всичко, насилието спира да бъде изключение и става административен инструмент. Надолу в текста разглеждаме броя хора нужен за стабилизиране на властта. Убийствата, нужни на „вездесъщите" извън военни/бойни действия. Continue reading "Жертви в мирно време. Част първа"

Мълчаливите жертви на властта: Въздействието на войната върху детската психика

Горчивата обратна връзка на едно поколение

Дълбоко в съзнанието на децата – където светът все още се оформя чрез сурови, нефилтрирани преживявания – войната навлиза не като външно събитие, а като сила, която реконструира цялото им същество. Това нахлуване не е мимолетен момент, а непрекъснат процес, който преобразява невронните структури, когнитивните модели и дори основната способност да се доверяват на света. Децата във военни зони, още от първите експлозии или стрелба, се сблъскват с реалност, която възрастните наричат ​​политика или национална сигурност: реалност, в която телата са разкъсвани, домовете се превръщат в руини, а звуците около тях не са смях от игра, а писъци, които сякаш никога не свършват. Тези деца са не само свидетели на смъртта – те интернализират смъртта като норма. Психологически изследвания показват, че постоянното излагане на насилие повишава хормоните на стреса като кортизол до хронични нива, които нарушават развитието на хипокампуса, центърът на паметта и ученето. Но отвъд тези измерими ефекти се случва нещо по-дълбоко: детето вече не може да възприема света като предвидимо пространство. Всяка сянка може да бъде заплаха, всеки непознат – потенциален убиец. Това разкъсване на основното доверие не е временно разстройство, а трайна реконструкция на личността, която може да тласне детето или към изолация, или към насилие, защото единственият език, който е научило, е езикът на суровата сила. Continue reading "Мълчаливите жертви на властта: Въздействието на войната върху детската психика"

Когато насилието става власт. Част втора

Анархизмът не е стремеж към власт. Той е отказ от нея. Ние не искаме да я вземем, а да я разбием – не за да я наследим, а за да не принадлежи на никого. Съпротивата винаги е била насочена срещу доминацията, срещу йерархията, срещу правото на едни да управляват други.

Историята показва ясно: най-големият враг на анархистите не е капиталът сам по себе си, а властта във всяка нейна форма. Авторитарната, тоталитарната, централизирана власт. И в масовия исторически случай тези форми са леви. Това не е грешка в превода на Маркс. Това е търсен, желан и постигнат резултат.

Лявото не „се отклонява". То изпълнява собствената си логика. Систематично и нееднократно левите движения стигат до овладяване на властта и започват разправа с всеки инакомислещ.

След 9 септември 1944: когато насилието става власт

9 септември 1944 година е представян като разрив, като освобождение, като начало на нова епоха. За анархистите това не е нито начало, нито освобождение. Това е смяна на администратора на насилието. Държавата оцелява. Йерархията остава. Методът се усъвършенства. Continue reading "Когато насилието става власт. Част втора"

Когато насилието става власт

Анархистите, както и всички хора, често търсят предците си назад във времето. Едни ги откриват в племенните общества, други – във взаимопомощта като фактор за еволюцията. Анархисти и антиавторитарни хора винаги е имало. Но анархизмът като съзнателна философия за свободата на всички възниква не в митичното минало, а в конкретен исторически момент – с Просвещението и възхода на капитала.

Няма смисъл да търсим корени в легенди. Ние не сме наследници на Ахил, нито на Ромул и Рем. Ние сме свободни хора в несвободен свят. И искаме свободата не за себе си, а за всички.

Анархизмът не е стремеж към власт. Той е отказ от нея. Ние не искаме да я вземем, а да я разбием – не за да я наследим, а за да не принадлежи на никого. Съпротивата винаги е била насочена срещу доминацията, срещу йерархията, срещу правото на едни да управляват други. Continue reading "Когато насилието става власт"

„Жена, живот, свобода" срещу войната

Изявление на колектива Рожа срещу геноцидната държава Израел и репресивната Ислямска република

Това изявление, написано от колектив от интернационалистки феминистки с ирански, кюрдски и афганистански произход, настоява, че трябва едновременно да се противопоставим на смъртоносното нападение, което армиите на Израел и САЩ извършват срещу народа на Иран, и да откажем да оправдаваме потисничеството, упражнявано от иранския режим. Геноцидните империалистически проекти никога няма да ни освободят, както и патриархалните националистически режими няма да ни защитят.

Колективът Рожа изготвя това изявление на 16 юни – третия ден от войната. То е публикувано първоначално на фарси. Много се случи оттогава, включително и директната атака на Съединените щати в събота, 21 юни. Въпреки това текстът предлага ценен анализ на стратегиите, чрез които правителствата на САЩ и Израел се стремят да прекроят Близкия изток. Текстът може да се намери на английски в сайта на анархисткия колектив CrimethInc.

Continue reading "„Жена, живот, свобода" срещу войната"