Настоящият текст бе планиран за публикуване в последната седмица на месец февруари 2022 г… но точно тогава Путин започна своята безумна война срещу Украйна и дневният ред отново бе променен. Преминахме от едно извънредно положение в друго. И все пак ние смятаме, че сме длъжни да не следваме сляпо наложения отвън наратив за това кое е "актуално" и важно в даден момент. Този текст запазва своята актуалност и в условията на войната в Украйна, тъй като, както с пандемията, продължаваме да наблюдаваме как някои наши другари позволяват прокрадване на либерални тенденции и мнения сред анархистките среди и наратив. Нещо, което не бива да допускаме.
Критика на тенденцията по време на пандемията за съюзяване с неолиберализма и призив към анархистите да „предложат наистина освободителни алтернативи".
Преведено от itsgoingdown.org
Отговорност на свободните хора е да се доверяват и да празнуват това, което е постоянно – раждането, борбата и смъртта са постоянни, както и любовта, макар че може да не мислим винаги така – и да разберат естеството на промяната, да могат и да желаят да се променят. Говоря за промяна не на повърхността, а в дълбините – промяна в смисъла на обновяване.
Но обновяването става невъзможно, ако се предполага, че са постоянни нещата, които не са – безопасността, например, парите или властта. Тогава човек се вкопчва в химери, чрез които може само да бъде предаден, и цялата надежда – цялата възможност – за свобода изчезва.
Джеймс Болдуин, The Fire Next Time
От призива за имперска намеса на САЩ в Сирия до гласуването за Бърни, либералното пълзене в анархизма в така наречените Съединени щати през последните години беше наистина позорно явление. Пандемията експоненциално метастазира този рак, като предполагаемите анархисти възприемат опорките на либералната държава на едро и безкритично, особено по отношение на неясната и неопределена „безопасност" на всяка цена. Тук обаче вярваме, че науката е биополитична и че в живота има нещо повече от простото биологично оцеляване.
Анархията казва, че можем да имаме както свобода, така и солидарност, без да жертваме едното за другото. Либерализмът призовава за солидарност, за да вземе нашата свобода и призовава свободата, за да пречупи нашата солидарност. Либералите вярват в обществения договор, в прехвърлянето на властта над живота и смъртта от монарха към гражданите, в това всеки да „играе своята роля", като същевременно абдикира от всякакво чувство за истинска свобода: паноптическото наблюдение на всеки от всички, пускането на бюлетина за някого, оставането вкъщи, оставяйки негражданите да свършат цялата работа, изравнявайки кривата. Тази система бързо се срива, но твърде много хора се вкопчват в нейните разбити основи, оплаквайки се възмутено, че държавата не прави достатъчно, за да ни защити.
Ако предателството на Испанската революция през 1937 г. от „анархистки" министри в правителството ни учи на нещо, то е, че анархистите не са имунизирани срещу логиката на извънредното положение. Винаги има криза или извънредна ситуация (войната, пандемията и т.н.), които могат да бъдат извикани, за да преустановят „временно" нашите освободителни ценности „за по-голямото общо благо". Все по-очевидно става, че изменението на климата ще бъде следващата криза, използвана по този начин от авторитаристите. Единственият начин да избегнем това е да бъдем последователни в нашата етика. Антифашизмът без антилиберализъм – т.е. задълбочен и принципен антиетатизъм – е задънена улица. Фашисти обграждат подиума в Камарата на представителите, представяйки, както правеха в Римската република, властта на избраните служители на републиката да наказват и убиват. Либерализмът и фашизмът буквално произлизат от едни и същи корени.
Не е чудно, че конспиративната десница вижда „АНТИФА" като войнствено крило на Демократическата партия. На пръв поглед това изглежда абсурдно. След това обаче виждаме какво минава за анархистки дискурс и практика в наши дни и, за съжаление, започва да има повече смисъл. Средното анархистко домакинство в САЩ е било толкова самопотиснато, моралистично и спазващо закона, колкото и домакинството на Байдън/Харис. Анархистите пишат статии за това как анархистите в други страни са „оспорвали задължителните ваксинации, които нямат смисъл", сякаш не поставянето под въпрос на правителствените постановления, за които се предполага, че имат смисъл, е по някакъв начин жизнеспособна анархистка позиция. Ние срамно отстъпихме антидържавния наратив на десните, без дори да се борим.
Като цяло, анархистите в САЩ не са предприели видимо смислени действия срещу неизбежно-постоянното разширяване на правомощията за извънредни ситуации от страна на държавата или масовото прехвърляне на богатство към технокапиталистическата класа и нейното антиутопично преструктуриране на обществото. Посочвайки това обаче, доброволното сдружаване и автономията остават наши ръководни принципи: тези, които биха забранили маските, са също толкова авторитарни, колкото тези, които биха ги наложили. Но именно последните са на власт, а анархията не означава нищо, ако не включва „без владетели".
Имаше обаче момент, в който кризата беше оползотворена: въстанието след убийството на Джордж Флойд избухна, въпреки и на фона на безсмислено прекараното време на локдауни, полицейски час и призивите за оставане у дома. Въстаналият пролетариат показа на света, че няма ваксина срещу заразата, наречена свобода.
В свят, в който сме изправени пред глобална пандемия и несигурно бъдеще, трябва да се справим с факта, че светът не е безопасен и няма възможност за перфектно „безопасно място". Сигурността и безопасността винаги са били лъжи, продавани от държавата и управляващата класа за сметка на свободата и неизбежното създаване и потисничество на „другия". Логиката да останете вкъщи, за да запазите безопасността на „общността", докато поръчвате хранителните си стоки онлайн или пазарувате от Amazon, бързо започва да отразява логиката на затворената граница на САЩ за неваксинирани имигранти и пътници, всичко това в името на безопасността и ограничаване на разпространението. Забраната за влизане на неваксинирани имигранти създаде по-добра гранична стена, отколкото Тръмп някога можеше да си представи, и беше посрещната с мълчание.
Няма да има край на кризите. Ще има друга пандемия или продължаващ апокалипсис, като изменението на климата, и за всеки от тези моменти държавата, технократите и управляващата класа винаги ще твърдят, че предлагат пътя към по-безопасен и по-стабилен свят. И някои хора винаги ще вярват в това, избирайки своята лична безопасност и стабилност пред всеки друг, който е изключен от това обещание, стига мястото им в глобалната йерархия да е достатъчно високо. Анархията никога не е обещавала заблудата за безопасност, тя е красивата идея за свобода и самоопределение. Нека се стремим да направим този свят възможно най-опасен за нашите врагове. Да продължим да бъдем опасни.
Лозунгът „Ние се пазим в безопасност" (We Keep Us Safe) предполага, че споделяме същите декларирани цели като държавата – безопасността – но сме несъгласни по отношение на средствата; предполага, че смятаме, че те не правят достатъчно или че можем да свършим по-добра работа. Въпреки това винаги има неразделност между целите и средствата. Ако целта е безопасността, тогава най-безопасните средства непременно са най-добрите. Логичният извод е, че ако една достатъчно социално демократична държава се окаже по-ефективна в гарантирането на безопасност от автономните усилия или сегашния режим, тя би заслужавала „нашата" подкрепа.
От друга страна, ако нашата цел е пълно освобождение, тогава нашите средства трябва да бъдат еднакво освобождаващи. Ние не споделяме същите цели като държавата; цели, които по някакъв начин можем да постигнем по-добре. Имаме коренно противоположни цели. За нас „свободата" не означава повторно отваряне на икономиката, както за дребната буржоазия. Използването на дефинициите на нашите врагове за победа означава, че вече сме загубили. Ние не искаме да управляваме икономиката, безопасно или по друг начин: искаме да я унищожим напълно. Ние не искаме да решаваме кризите на капитализма: ние искаме да въведем и да участваме в неговата последна криза. Ние не искаме да гарантираме безопасност и сигурност: искаме да живеем свободни и да изгорим всеки затвор, особено невидимия в умовете ни, който създава всички останали.
Ситуацията в САЩ пое по особено американски път по отношение на COVID. Държавата успя да приеме напълно безучастен подход за справяне с пандемията, като същевременно възложи на външни изпълнители биополитическия контрол, който иска да упражнява върху своето население. Държавата не само че няма желание действително да помогне на хората в този момент, както ясно се вижда от жалките жестове на помощ, независимо дали това са пакетите от перформативни икономически стимули или временно спиране на изгонванията от наети/ипотекирани жилища, само за да се върне с по-голяма сила, но тя също така знае, че е напълно неспособна да наложи действително каквито и да било задължения или социален контрол, без да събуди масово въстание. Но успя да възложи биополитическия контрол върху индивида. Докато държавата буквално остави всеки да умре от COVID или да умре от бедност, тя остави цялата отговорност за прекратяване на пандемията върху индивида. От вас зависи да работите от вкъщи, да предоставите доброволно вашето местоположение и социални мрежи за проследяване на контакти и да наказвате и докладвате всеки, който се отклони от тази логика. Защото тези, които не следваха тази логика, бяха тези, които подхранваха вируса. И много леви и радикали приеха това присърце, сочейки с пръст хората онлайн за това, че се отклоняват от тези правила, дори когато те очевидно нямаха „смисъл" дори от епидемиологична гледна точка. В много отношения държавата все още не е в състояние да наложи каквито и да било задължителни ваксинации в САЩ, но това не пречи на либералите и някои леви да продължат да призовават за по-строги ограничения или демонизиране на всеки, който се отклони от този път. През цялото време управляващата класа и технократите продължават да жънат ползите от смъртта, като същевременно се крият зад фасадата на моралната висота.
Способността на държавата да изнася и индивидуализира полицейския контрол вървеше ръка за ръка с възстановяване на форми на пролетарска борба като стачката срещу наемите. Първоначално хванати неподготвени от спонтанната вълна от наематели в цялата страна, отказващи да плащат на своите паразитни експлоататори, либералите бързо реагираха с временно опрощаване на наема и мораториуми върху изгонването от наети апартаменти. Това беше хитър ход от тяхна страна. Те се показаха гъвкави в съдържанието на своите действия, стига средствата и целите да отнемат властта от пролетариата и да я върнат на гаранта на обществения договор… държавата. Така стачките на наемателите бяха заменени с опрощаване на наемите, дезертьорството на работното място със задължителни спирания, грабежите и кражбите със стимули и помощи за безработица (с ограничен успех, както показаха силно сензационни разкази за организирани каравани за грабежи в Калифорния). Либералната държава показа, че е готова временно да спре икономиката, стига да го прави тя, а не ние. В борбата за унищожаване на съществуващото и въвеждане на истински нови светове, как се прави нещо е по-важно от това какво се прави. За разлика от разширяването на авторитарната власт чрез извънредното положение, разбира се, всички знаем, че тези трохи (като пакетите за стимулиране от миналото) са наистина временни. Трябва да се противопоставим на всички правителствени мандати по принцип, но и защото те са либералната стратегия, която да ни върне на работа. Нашият извод от възстановяването на всички иновативни и гениални форми на отказ и дезертьорство, които се появиха по време на пандемията, не трябва да бъде да празнуваме, че анархистите са направили „нещо", а да признаем пред себе си, че не сме се целили достатъчно високо. Не искайте нищо, вземете всичко.
Като цяло анархистите в САЩ ще бъдат напълно неподготвени да се намесят смислено в рамките на явление, подобно на конвоя на канадските камиони, когато се случи тук, въпреки че сме имали години да предвидим и да се подготвим за такава очевидна евентуалност. Стратегиите и тактиките, използвани в антифашистките борби в последно време, няма да работят толкова добре, когато фашистите се внедрят в по-голямо масово движение… точно както правят анархистите от десетилетия. Трикът ще бъде да се изолират фашистките елементи и да се предложи една наистина освободителна алтернатива, а не да се морализира възмутено как цялото движение е фашистко.