От Габриел Кун за Counterpunch.
Лъжи в социалните мрежи, застрашаващи живота здравни съвети, „алтернативни факти", информационни войни и т.н. Лесно е да бъдеш загрижен от пренебрегването на истината, критичното мислене и чувствителността, породени от крайнодясната офанзива, която нахлу в правителствените сгради по света. Но също така е обезпокоително, че все по-голям брой левичари прегръщат неолибералната линия на защита, приветствайки идеологическите понятия за „наука", „разум" и „рационалност". Това пренебрегва десетилетия леви критики на подобни представи, формулирани от мислители с различен произход като Франкфуртската школа, постструктурализма и научната теория.
Безкритичното възприемане на идеологическите представи за наука, разум и рационализъм е неразделна част от патриархалните и колониалните системи от векове. То е критикувано от феминистки гласове и коренните народи по целия свят. В настоящия дебат тези гласове не трябва да бъдат пренебрегвани. Тези представи ни доведоха до мястото, където се намираме днес, тоест на ръба на екологичен, икономически и политически колапс. Можем ли да разчитаме на тях да ни спасят? И дори да помогнат за овладяване на фашистката заплаха, не заслужаваме ли нещо по-добро от циментирането на патриархалната, евроцентрична традиция?
Лидерите на школата на науката, разума и рационализма произлизат от различни дисциплини. Нека разгледаме трима от тях малко по-отблизо: еволюционния биолог Ричард Докинс, лекаря Ханс Рослинг и философа Питър Сингър.
Наука: Ричард Докинс
Ричард Докинс, който стана известен с книгата си от 1976 г. „Себичният ген", се превърна в учен-рок звезда. Той говори пред петцифрена публика, той е най-видния атеист в света и обича да коментира неща, за които знае малко. В родната си страна, Обединеното кралство, той подкрепя британските либералдемократи. Фондация Ричард Докинс насърчава „научната грамотност и светския мироглед" въз основа на убеждението на Докинс, че науката е „едно от най-високите и естетически най-възнаграждаващи постижения на човешкия дух". През 2017 г. се появи изчерпателна селекция от лекции и статии на Докинс под заглавието "Наука в душата: избрани писания на страстен рационалист". Издателят го обяви като „навременна, страстна защита на рационалното, научно мислене".
Докинс привлича много хрантутници и паразити, нетърпеливи да се насладят на славата му. Един от тях е физикът Лорънс Краус, между другото носител на наградата „Ричард Докинс" за 2016 г., връчена от Атеистичния алианс на Америка. В документалния филм „Невярващите" от 2013 г., Краус се удивлява на „поезията", с която Докинс разговаря с мюсюлмански учен в Канбера, докато Докинс се изправя срещу архиепископ в Сидни. Това създава странно разбиране на поезията, но може да обясни как Ричард Докинс може да „обича музиката, литературата, поезията и топлината, както умствена, така и физическа, на човешката обич", като същевременно настоява, че „емоцията трябва да си знае мястото". В крайна сметка „политическите решения, държавните решения, политиките за бъдещето трябва да произтичат от ясно мислене, рационално обмислени".
Философията обаче не отговаря на тези стандарти. Докинс казва: „Можете ли да си представите научен отдел да рекламира нов професор, който да отразява 'континенталната химия'? Или 'източната традиция в биологията'? Самата идея за подобно нещо е лоша шега. Това говори нещо за ценностите на науката и не е благосклонно към тези на философията. Вероятно затова Докинс се чувства комфортно да игнорира 2500 години философско изследване на значението на истината, заявявайки безгрижно: „Има обективна истина и наша работа е да я открием". Интересно е, че Докинс заявява на своя уебсайт, че „моята фондация насърчава уважението към хората, които смятат критичното мислене за ценна лична характеристика и го използват във всекидневния живот". Изглежда не е фен на даването на личен пример.
Докинс смята учените за много специални хора, ангажирани с „най-моралните" и „най-благородните" дейности. Личният престиж им е чужд, тъй като те са „горди да се съгласят за това какви нови доказателства биха били необходими, за да променят мнението си". Това също звучи като шега, макар и не непременно лоша. За да подчертае правотата на учените, Докинс заявява, че стремежът към наука „не е начин да се забогатее". За щастие, изглежда има изключения. Ричард Докинс поне не изглежда да страда материално заради любовта си към истината. Слава Богу.
Ако Докинс ви направи впечатление на елитарист, не се притеснявайте: той е ок с това. „Елитизъм" за него е „ужасна дума, но може би не е толкова ужасно нещо?" (Наблегнете на може би. – бел. авт.)
Факти: Ханс Рослинг
Шведският лекар Ханс Рослинг, който почина през 2017 г., си направи име като „възпитател". Той направи статистиката модерна с помощта на анимирани графики, презентациите му се превърнаха в хит през 2000-те, както на живо, така и онлайн.
За Рослинг статистиката е свещена. Той е пламенен адвокат на числата, които имат „своите граници", но настоява, че „ако нещо е спешно и важно, то трябва да бъде измерено". Именно „статистическите агенции" предават „неутрална и представителна картина за света". Дългогодишните критики на ограниченията на статистиката се игнорират, въпреки че обикновено се признават от масовите учени, а не само от шантави радикали. Примери: Кой събира данните? Надеждна ли е Световната банка, на чиито цифри Рослинг до голяма степен разчита? Надеждни ли са националните агенции, на които Световната банка от своя страна разчита? Как събират те данните си? Какво казват доходите за богатството? Има ли смисъл да се разделят хората по света в четири различни категории доходи? Как отчитате неформалните икономики, които определят живота на милиарди хора? Могат ли „крайната бедност" или „гладът" да бъдат измерени някога в числа? Какво означава, че една държава е „демократична"? И така нататък.
"Фактологичност: Защо светът е по-хубаво място, отколкото предполагаме", е посмъртно публикуван блокбъстър на Рослинг. Пълно е с графики, които подкрепят централната му теза: светът става все по-добър с всеки изминал ден и който поставя под въпрос това е „алармист", поддържащ „драматичен" мироглед, за разлика от този на Рослинг, „базиран на факти".
Алармистите се ръководят от „инстинкти" и „ирационални чувства". Те не могат да видят света „какъвто е". За щастие Рослинг отдавна се впусна в „борба през целия живот срещу глобалните погрешни схващания". Неговите герои са водени от разума, като „смелата боса жена, чието име не знам, но чиито рационални аргументи ме спасиха от това да бъда нарязан от тълпа ядосани мъже с мачетета". Успокояващо е да се знае, че въпреки противопоставянето си на драматичния мироглед, Рослинг не се притеснява да внесе малко драма в автобиографията си. Между другото, босата жена – която, според оценката на Рослинг, вероятно никога не е напускала родното си село в Конго и сигурно е била неграмотна – „можеше да мисли критично и да изразява себе си с остра логика и перфектна реторика". Кой би си помислил?
Когато за първи път срещнах Рослинг, се чудех дали неговата арогантност е част от шоуто. Нещо като Revenge of the Nerds с интелектуален обрат. Стигнах до заключението, че арогантността му е съвсем истинска. Рослинг изглеждаше толкова егоцентричен, колкото се оказа и в действителност. Във "Фактологичност" той говори за облекчението, когато открива, че неговите ученици „знаят по-малко за света от шимпанзетата" и изглежда извлича почти невероятна радост от хората, които не знаят статистиката, която той цитира, сякаш хората нямат нищо по-добро за правене от запомнянето на числа. В интервю с водеща в датските новини, която му задава критични въпроси, Рослинг заяви: „Аз съм прав, а ти грешиш". Нямаше и намек за ирония.
Интересното е, че Рослинг посочва „смирението" като важна черта на характера. Но обърнете внимание на определението му: „Да бъдеш скромен означава да си наясно колко много инстинктите ти пречат да разбереш фактите правилно". Това би означавало, че вече няма нужда да бъдете смирени, след като разберете фактите правилно (или поне вярвате, че го правите). Това, предполагам, обяснява поведението на Рослинг.
Има, разбира се, доста „факти", които оспорват „базирания на факти" оптимизъм на Рослинг:
- Щастието не зависи от материалния прогрес.
- Нарастващата пропаст между богатите и бедните е проблем, дори ако е защото богатите стават все по-богати, без бедните да обедняват (въпреки че много от тях обедняват).
- Дори и да има материални придобивки за бедните, те остават зависими от богатите. Проверка на фактите? Кризите винаги удрят най-силно бедните. Напредък? Едва ли.
- Дори след изучаване на цялата статистика, хората може да останат недоволни и загрижени за бъдещето. Ирационално? Такъв е животът и политиката трябва да отчита това. Сравненията с шимпанзетата не помагат.
- Ако се насочиш към пропаст, може да се движиш напред, но накрая пак ще паднеш.
Ако се чудите за политическите убеждения на Рослинг, те не са тайна. „Силно вярвам, че либералната демокрация е най-добрият начин за управление на държава", заявява той във "Фактологичност" преди да се обърне към още малко статистики и тук няма никаква изненада.
Да правиш добро: Питър Сингър
Философът Питър Сингър е най-известният жив привърженик на утилитаризма в света и герой за тези, които вярват в рационалния подход към етиката. На Сингър му липсва звездната привлекателност на Докинс и Рослинг, но въпреки това се представя добре като публичен интелектуалец, не на последно място защото е в синхрон със социалните движения. Неговата книга „Освобождение на животните" от 1975 г. е силно влиятелна за активистите за правата на животните. През последните години той стана привърженик на „ефективния алтруизъм", който описва в книгата си „Най-доброто, което можеш да направиш" ("The Most Good You Can Do") от 2015 г. като „философия и социално движение, което прилага доказателства и разум за разработване на най-ефективните начини за подобряване на света". Ефективният алтруизъм е „напредък в етичното поведение" и „базиран на много проста идея: трябва да направим най-доброто, което можем".
В „Най-доброто, което можеш да направиш" Сингър гарантира на читателите си, че „не се опитвам да нарисувам ефективните алтруисти като студено рационални изчислителни машини". Интересно е да се знае, че той не се е опитвал, защото със сигурност точно това е направил. Сингър цени факта, че ефективните алтруисти са „склонни да се влияят повече от разсъжденията, отколкото от емоциите". Един от хората, които той описва, обяснява, че „числата ме превърнаха в алтруист", докато друг заявява, че „когато нещо не изглеждаше разумно, логично или справедливо, бях готов да се боря срещу него". Има и един ефективен алтруист, който смята, че хората не даряват бъбреци, защото „те не разбират математика". Сингър заключава: „Ефективният алтруизъм не изисква вида силна емоционална съпричастност, която хората изпитват към разпознаваеми личности.
Сингър свързва ефективния алтруизъм с висок коефициент на интелигентност и типичното описание на дейностите на ефективния алтруист гласи така: „написване на дипломната си работа, изучаване на език, свирене на китарата си и писане на детски книги, роман за възрастни, разкази и превод от 'Кратил' на Платон, който запазва каламбурите, които повечето преводачи смятат за непреводими". Ако смятате, че вечерите с ефективни алтруисти биха били плашещо начинание, не мога да ви виня. Как да разговаряте с хора по пътя към „напълно етичен живот", докато сте заседнали с „минимално приемлив етичен живот"?
Ефективните алтруисти не са „дарители на 'топло сияние'", които дават малки дарения на много различни благотворителни организации. Обвързани с емоционален багаж, тези „донори на 'топло сияние'" „не са загрижени да направят най-доброто". В крайна сметка, „ако спрат да мислят, щяха да разберат, че цената на обработката на дарението вероятно ще надвиши всяка полза, която то носи на благотворителната организация." Уау! Сингър ни казва как да се подобрим: „Ефективните алтруисти… са силно повлияни от аналитичната информация" и „я използват, за да отменят онези елементи на своите емоционални импулси, които карат другите хора да действат по-малко ефективно". Браво!
Първият ефективен алтруист, когото срещаме в „Най-доброто, което можеш да направиш", приема работа на Уолстрийт, тъй като това е мястото, където той може да направи най-много пари и следователно да направи най-много добро. Сингър посвещава няколко страници на разглеждане на въпроси относно личните и социалните последици от това да работиш на Уолстрийт, но лесно отхвърля всички притеснения. Бил Гейтс и Уорън Бъфет, казва той, са „най-големите ефективни алтруисти в човешката история". Сега, ако смятате, че работата с хора в нужда може да заслужава поне подобна оценка, помислете отново: „Докато бихте могли да бъдете заменяеми като благотворители, вие не сте заменими като дарители."
Питър Сингър няма време за дебати за това как системната промяна може да бъде по-устойчив инструмент за превръщане на света в по-добро място в сравнение с привилегировани хора, които откриват филантропията като хоби. Борба с капитализма? Да, бе! Сингър казва: „Харесва ли ви или не, в обозримо бъдеще изглежда ще сме заседнали в някаква разновидност на капитализма и заедно с него идват пазари на акции, облигации и стоки. Тези пазари изпълняват различни роли, включително нарастващ инвестиционен капитал, намаляване на риска и изглаждане на колебанията в цените на суровините. Те не изглеждат по своята същност зли."
Донякъде е умопомрачително, че в книга за „най-доброто, което можете да направите", най-близкото до някакъв вид политически ангажимент е вдигнат палец за застъпнически организации като ONE на Боно. В рамките на логиката на Сингър, това разбира се има смисъл. В края на краищата, такива организации успяват да убедят политиците, че подкрепата за благотворителни каузи може да бъде добра реклама, и, ако е „направена правилно", икономически изгодна за тях самите. Те „влияят върху културата на дарителство на богатите нации", което прави Сингър щастлив.
Питър Сингър предполага, че това, което мотивира ефективния алтруизъм, е „емпатия, способност да се поставиш в позицията на другите и да се идентифицираш с техните чувства или емоции". Освен че това стои в любопитен контраст с твърдението, че ефективните алтруисти са „повече движени от аргументи, отколкото от съпричастност", смятам, че то е напълно невярно. Ефективните алтруисти се движат от нарцисизъм, желание да бъдат по-добри от всички останали. Оттук и абсурдната, основана на числата надпревара за морално превъзходство, вместо опити да се изгради свят, където няма възможност за такива състезания. Да предполагаш, че някой работещ на Уолстрийт, за да напомпа даренията си, носи повече полза от някой, който участва в изграждането на алтернативи на социалната, политическа и икономическа система, която поддържа неравенството, е безумно и колкото повече се опитваш да представяш колкото е рационално, толкова по-безумно става.
Не отделни супермени правят света по-добро място, а колективните усилия на хората. Реториката на Сингър е измамна до степен да бъде неискрена. Донорите не спасяват животи. Дори и да даряват за каузи, които засягат въпроси на живота или смъртта, те само помагат за спасяването на животи. Това е важна етична разлика, която следва да очаквате световноизвестен морален философ да признае. Ако дарите мрежи против комари, за да защитите децата в африканските общности, те не струват нищо, ако членовете на общността не се погрижат децата да спят под тях всяка нощ. Грижите за децата, техните семейства и приятели са тези, които спасяват живота им, а не някой донор от Първия свят, който ги гледа отвисоко, защото те биха могли да използват емоциите си, а не сухите изчисления, като морален компас.
Комплексност
Не е случайно, че лицата на школата за наука, разум и рационализъм са почти винаги бели мъже академици. Нито е случайно, че обичат да пускат анекдоти за известните хора, които познават, престижните институции, в които изнасят лекции, и важните срещи, на които присъстват. Тяхната любов към разума, изглежда, не е достатъчно силна, за да потисне емоция, от чието потискане всъщност биха могли да се възползват: суета.
Продаването на арогантността като великолепие, за съжаление, работи в система, която успява да продаде почти всичко. Но под целия хайп, всичко това е голяма измама. Малкълм МакЛарън би го харесал, но няма причина и ние да го правим. Абдикацията от политическа промяна, защитата на статуквото и оправдаването на система на неравенство, потисничество и екологично опустошение са всичко друго, но не и безобидни.
Всички изброени по-горе мъже имат всеотдаен поддръжник в лицето на Бил Гейтс. Това също не е случайно. Гейтс казва за Ричард Докинс: „Смятам го за един от големите научни писатели на всички времена. Корицата на книгата на Рослинг "Фактологичност" е украсена от цитата на Бил Гейтс: „Една от най-важните книги, които някога съм чел – незаменим наръчник за ясно мислене за света". А „Най-доброто, което можеш да направиш" на Питър Сингър включва анотацията на Бил Гейтс: „'Най-доброто, което можеш да направиш' е оптимистичен и завладяващ поглед върху положителното въздействие, което даването може да има върху света". Бил Гейтс не е мозъкът на някакъв луд заговор за превземане на света, но той е представител на управляващата класа и позициите, очертани по-горе, му служат доста добре. Става дума за материални интереси и тяхната идеологическа обосновка.
Заплахата от крайната десница е много реална. Вярно е, че калкулираната дезинформация, измислица и измама принадлежат към нейния арсенал от тактики. Но проблемът не е, че командирите на крайната десница са прекалено емоционални. Проблемът е, че са главорези. Тук не става дума за рационалност срещу ирационалност и не трябва да бъдем подлъгани в неолиберална версия на „ние срещу тях". Това, от което се нуждаем, е състрадание и размисъл; страст и уравновесеност; желание и хладнокръвие. Един толкова комплексен и сложен свят като нашия изисква (реално) критично мислене и непредубеденост; отговор на всички нужди, емоционални и интелектуални. Това, че някои хора искат винаги да са прави е без значение. Да направиш света по-добро място е объркана работа. Това не идва от възвеличаването на един аспект от живота, който случайно отговаря на нашите лични предпочитания и интереси – особено, ако те са дълбоко вкоренени в системите, които трябва да преодолеем.
За автора: Габриел Кун е роден в Австрия активист, автор и преводач. От края на 90-те години е автор и съставител на книги и сборници, обхващащи теми като антифашизъм и спорт, жени пирати, стрейт едж и хардкор пънк субкултури, анархизъм и автономистки движения. В момента Габриел живее в Швеция и е член на анархо-синдикалистката инициатива SAC в страната. Последната му издадена книга, „Liberating Sápmi: Indigenous Resistance in Europe's Far North" (2020) е посветена на борбата на коренните племена саами, населявящи земите на Норвегия, Швеция, Финландия и Русия да запазят своя традиционен поминък и начин на живот.