Автономна безвластническа група "АнархоСъпротива" публикува български превод на пълната версия на доклада на Колектив Балкански маршрути Алто Вичентино.

TORCHLIGHT

България, юли-август 2023 г.

Колектив Балкански маршрути Алто Вичентино

Като Колектив Балкански маршрути работим в югоизточния район на България от 25 юни 2023 г. Ситуирани сме в близост до българо-турската граница, по-точно между Харманли и Свиленград. Ние сме неформална група от активист(к)и, която си поставя тройна цел: да подкрепяме активно хората, които преминават по балканските маршрути; да събираме свидетелства и да описваме документално полицейското насилие по границите на Европа; да мобилизираме гражданското общество по темите, свързани с миграцията. През последните три години сме развивали различни активности в тази посока в Италия, Босна и Херцеговина и Сърбия. Целта на този първи доклад от България, написан от независима и солидарна позиция след повече от месец престой в страната, е да покаже и осъди публично расисткото насилие на властта, която погазва основните права на мигрантите. Информацията, която ви представяме тук, е плод на постоянно колективно проучване, а използваните свидетелства са събрани направо от разказите на хората, които срещнахме, и са публикувани с тяхно съгласие и с грижа за сигурността на всеки от тях. Голяма част от тях все още се намират на българска територия или при всички положения са в уязвима позиция структурно и подлежат на изнудване, например във връзка с процедурите по искане на убежище. Затова много мигранти избягват да разказват какво се случва по границите на Европа, от страх, че системата може да се опита да им отмъсти. Въпреки че този кратък текст се фокусира върху ситуацията в България, важно е да подчертаем, че практиките, които наблюдаваме тук, се вписват последователно и приемствено в европейската рамка „за миграцията и убежището". Българо-турската граница представлява към момента сухопътния вход към Европа.

Съдържание

  1. Българският контекст
  2. Центъра за задържане в Любимец
  3. Насилие и изтласквания на българо-турската граница
  4. Насилието на българо-сръбската граница
  5. Заключение

Сн. 1. Бодливата тел от типа НАТО, която покрива границата между България и Турция. Хамзабейли, август 2023 г.

  1. Българският контекст

Необходимостта да разгледаме задълбочено българския контекст произхожда от увеличаващия се поток от хора, констатиран през 2022 г., потвърден и от данните на МВР. Според министерството „168 378 граждани на трети страни са направили опит да преминат през границите на страната на вход, което е с 3,1 пъти повече в сравнение с 2021 г. (55 012 лица) [1]". Статистиката, публикувана от Главна дирекция Гранична полиция, показва още по-голямо засилване на потока през летните месеци на 2023 г. с ръст със 73 % на недопуснатите нелегални влизания в страната спрямо същия период на 2022 г. (46 940 човека през 2023 г. срещу 27 083 през 2022 г.). Пак по данни на гранична полиция, от 1 януари до 7 август 2023 г. са спрени 108 954 незаконни опита за пресичане на границата, докато за същия период на 2022 г. случаите са били 67 846. Очевидно увеличението на потока върви успоредно с увеличаване на броя на отблъскванията (push-backs) [2]: самите власти се хвалят в медиите и отразяват тази практика в статистиката. Този начин на действие е потвърден и от трети лица като Българския Хелзинкски комитет, откъдето в доклада „Правата на човека в България през 2022 г." подчертават „значително нарастване на практиката по отблъскване", като през 2022 г. е достигнат „поредния печален рекорд с 5268 предполагаеми отблъсквания (push-backs), засегнали 87 647 лица" (стр. 104).

Отблъскванията на българо-туската граница са придружени от системно прилагане на насилие от страна на българските власти. От известно време Human Rights Watch например събират разкази на хора, които са удряни, обирани, разсъбличани и нападани от кучета. През последните месеци две публикации на разследващото издание Lighthouse Reports насочиха допълнително вниманието към насилието на българската полиция. Публикувано е видео на клетка в полицейското управление в Средец, където след залавяне са вкарвани мигранти, както и изстрелът срещу 19-годишния сириец Абдула Ел Рустум Мохамед, първо видео заснемане на употребата на истински куршуми по европейските граници. Системното насилие на полицията е многократно разкривана и от No Name Kitchen, които събират разкази на мигранти, след като пристигнат в Сърбия. Има свидетелства за организирани побоища, систематични нападения от полицейски кучета, обири, както и произволни задържания в полицейските управления, насилствено принуждаване да се оставят дигитални пръстови отпечатъци и подаване на молба за закрила към държавата, когато някой не е отблъснат.

Въпреки че според чл. 13 от Регламента на ЕС 604/2013 (Дъблин III) държавата, в която за пръв път е влязъл един мигрант, би трябвало да е компетентната да обработи молбата му за убежище, България винаги е била и си остава транзитна държава, разположена в сърцето на сухопътните маршрути, които отвеждат мигрантите от Близкия Изток и Африка към „Европа", т.е. Германия, Франция, Италия и др. Какви са всъщност делът и ролята на транзитно преминаване, се потвърждава и от данните за броя изоставени процедури по искане за убежище, които показват колко много хора излизат от държавата, без да изчакат отговор на молбата си [3]. Да подадеш молба за закрила в първата държава, в която си влязъл, както е добре известно, означава да се изложиш на риск от депортация във връзка с регистрирането на дигиталните пръстови отпечатъци в системата Eurodac. През първите три месеца на 2023 г. в България са върнати 108 човека по дъблинските процедури от Германия, Австрия и Франция, като заявените трансфери са 459 [4]. ДАБ (Държавна агенция за бежанците) очаква около 500 връщания по дъблинската процедура от други европейски страни за цялата 2023 г.

Сред факторите, които допринасят за увеличаване на преминаващите през България, е и засилването на „крепостния модел" на границата между Гърция и Турция, която става все по-трудна за пресичане през последните години. От друга страна земетресението, което порази Турция и Сирия през февруари 2023 г., влоши още повече трагичното положение там. Икономическата криза, обхванала както Турция, така и Северна Африка (много от преминаващите през България мигранти бягат от Мароко по "икономически" причини), не изглежда да върви към своя край. Политиката на масови депортации, наложена от Ердоган и повторно засилена след изборите, принуждава 3,6 млн. сирийски бежанци на територията на държавата да се опитват да избягат. Are you Syrious разказва за 950 сирийци, депортирани от Турция през юли, принудени да подпишат насила „доброволното си завръщане" и често репатрирани в северната част на Сирия, където турската държава подменя активно демографския състав на зоните, които контролира, чрез политика на заселвания и преселвания. Освен това да не пренебрегваме постоянното изселване на афганистанско население, изложено на институционален расизъм и властово насилие в Турция, както и на постоянен риск от репатриране. Голяма част от хората, които подават молба за закрила в България, произхождат от Афганистан и Сирия, след това се нареждат Мароко и Ирак. Трябва да подчертаем, че много от хората, които идват от Сирия, Турция и Ирак, са кюрди, което ги излага на още по-голям риск при преминаването през или оставането в Турция при режима на Ердоган. Въпреки всичко това, българската власт постоянно прави опити да репатрира в Турция кюрдски дисидент(к)и.

От 21 април 2022 г. правителството активира „план за действие при извънредна ситуация", според който „са въведени допълнителни сили и средства както от други структури на министерството, така и от Въоръжените сили на Република България, с цел усилване охраната по линията на границата чрез излъчване на съвместни гранично-полицейски наряди" [5]. През последните седмици се уверихме, че на границата са налични патрули на гранична полиция, военни части и превозни средства, които се занимават със залавянето и отблъскването на мигранти. МВР е увеличило персонала на гранична полиция, дало им е нови автомобили, оръжия с дълга цев и пистолети. Само преди няколко седмици министър Дерменджиев достави 100 нови пистолета Валтер на управлението в Елхово – всичко това с финансовата подкрепа на ЕС. Българо-турската граница е приоритет на Европейската комисия, както написа самата Фон дер Лайен в официално писмо на 20 март. Точно за тази граница са разпределени и по-голямата част от 600-те млн. евро, отделени за 2023 г. за подкрепа на охраната на границите на страните членки и за закупуване на нови технологични устройства през бюджета на агенция Фронтекс.

Друга цел, изрично формулирана от Председателя на Комисията, е стартирането на пилотен проект в България за „ускорени гранични процедури", т.е. „скрийнинг (идентификация), бърза процедура за убежище (сигурна трета страна/първа страна за убежище, сигурна страна на произход и съображения за сигурност) и незабавно връщане" – с подкрепата на Фронтекс, Агенцията на Европейския съюз в областта на убежището (EUAA) [6] и Europol. От разказите на хората, както и от документите на ДАБ виждаме, че в транзитния център в Пъстрогор вече се провеждат бързи процедури по убежище, подпомогнати и от двустранното споразумение за сътрудничество между България и Австрия, след като точно Австрия, заедно с Холандия, блокира влизането на България в зона Шенген, поради неспособността й да контролира границите си. Молбите за закрила, особено тези от северноафриканци, получават служебен отказ, след което хората трябва да напуснат лагера до 14 дни, а държавата – след не повече от три месеца.

Агентите на Фронтекс, който често носят униформите на собствените си държави, са част от стартираната през 2022 г. Съвместна операция Земя. Затова те присъстват както на официалните пропускателни пунктове, така и в граничните полицейски участъци, откъдето тръгват патрулите за насилствено отблъскване на мигрантите, като участъка в Средец, където видяхме двама холандски агенти. Въпреки тясното сътрудничество с българските власти и ежедневната работа в едни и същи помещения, която предполага ако не директното участие, то поне знанието за нелегалните и насилствени действия, европейската агенция започна SIR процедури (Докладване на сериозни инциденти) едва след като се появиха няколко публични изобличавания, като това на Lighthouse Report [7]. SIR процедурите са сигнали, които всеки участник в мисия на Фронтекс трябва да подаде, ако подозира погазване на основните човешки права. По тези сигнали трябва да се образува вътрешно разследване от страна на специално назначени Наблюдатели на основните права [8]. Въпреки всичко обаче тези процедури практически завършиха с нулев резултат. От една страна Дирекция Гранична полиция отрича нарушаване на човешки права, въпреки ясните доказателства за това. От друга страна, Фронтекс, макар да налага натиск върху българските власти, отрича който и да е от персонала й да е участвал или да е знаел нещо за разследваните случаи, както във връзка с клетката за задържане в управлението в Средец, където ежедневно работят агентите на същата тази Фронтекс. Партньорството продължава сред лицемерни препоръки и курсове за обучение в спазване на човешките права.

По отношение на кандидатите за убежище българската система на "посрещане" се управлява от правителствената агенция ДАБ и се състои от следните регистрационно приемателните центрове (РПЦ) Военна Рампа (София), Овча Купел (София), Враждебна (София), Баня (Нова Загора) и Харманли, освен транзитния център в Пъстрогор (община Свиленград), където се провеждат бързите процедури по молба за убежище. Освен това, ДАБ е отговорна и за кандидатите за убежище, задържани в обособеното звено от центъра в Бусманци (София), предназначена за задържане на търсещите убежище. Освен обособените звена за краткосрочно задържане на кандидати за убежище, центровете за задържане се управляват от МВР и се занимават, според чл. 44(6) от Закона за чужденците в Република България, с чужденци от трети страни (1) чиято самоличност е неустановена, (2) които попречват на изпълняване на заповед за експулсиране, (3) е възможно да се укрият. Реално обаче всички преминаващи през България, след нерегламентирано влизане в държавата, са системно задържани в центровете по заповед на гранична полиция, преди да се правят проверки. Центровете за задържане са два: Бусманци, за който вече стана дума, и Любимец.

В следващите раздели ще се спрем само на някои от темите, по които работихме по време на престоя си, като ще оставим за следващи текстове задълбочения анализ на много други измерения на насилието по границите, което мигрантите трябва да търпят, ако решат да прекосят България. Аспектите, на които ще се спрем тук, са условията на живот в центъра за задържане в Любимец и полицейското насилие по българо-турската граница и по българо-сръбската граница. Както вече споменахме, сме събирали информация в неформални разговори и повече или по-малко структурирани интервюта, проведени по време на ежедневните ни контакти с преминаващите през България. Нямаме ще се опитаме да покажем граничните практики в България и Европа, както в техните повтарящи се и систематични характеристики, така и в непредсказуемия произвол на властта в бюрократичен и физически план. Всичко това определя единичните преживявания, които ще ви разкажем тук.

Сн. 2. Лагерът в Пъстрогор, строен за център за задържане, но превърнат в транзитен център. Пъстрогор (Свиленград), юли 2023 г.

Сн. 3. Автомобилите "Discovery", доставена на гранична полиция, близо до Щит. Щит, юли 2023 г.

Сн. 4. Смесен патрул на българската гранична полиция и немски полицаи, близо до пропускателния пункт Капитан Андреево. Капитан Андреево, юли 2023 г.

Сн. 5. Раница на български граничен полицай с нашивки с надписи: "Ако искаш мир, се приготви за война" и "Насилие и хаос, работата ми тук е свършена", фрази, които отпращат към ясно различими неофашистки среди, особено втория, който се използва в мрежите на привърженици на бялото превъзходство в САЩ, в 4chan и от американската гранична полиция. София, юли 2023 г.

  1. Център за задържане в Любимец

В този първи раздел ще се опитаме да разкажем какво се случва вътре в структурата за задържане Любимец, която за много от мигрантите, които срещнахме, е първото преживяване на "европейска" земя. Намира се по средата на пътя между Харманли и Свиленград, обслужва целия югоизточен район на страната и е почти задължителна стъпка за всеки, който прекоси българо-турската граница и не бъде отблъснат. Друга такава структура е центърът за задържане в Бусманци, в периферията на столицата. Евфемистично двата центъра се наричат "Специален дом за временно настаняване на чужденци" (СДВНЧ) и на теория са предназначени за хората, които са получили изпълнителна заповед за експулсиране от българска територия (център за задържане преди преместване), според публикуваното от Европейския съвет за бежанците и изгнаниците. Въпреки това, 98% от търсещите убежище първоначално биват задържани [9] за период от време, който може да варира между 15 дни и няколко месеца, максимум 18. Такова задържане е не само нелегитимно, тъй като се прави, преди да се правят проверки, но също така има системен характер, а не е спорадично. Според данни от доклада на ECRE, потвърдени от нашите наблюдения, българските власти оправдават практиката на задържане като необходимост от идентификация на лицата с неустановена идентичност, както и поради продължаващата липса на преводачи и медиатори по границите, което не позволява на хората да подадат молба за закрила на място, веднага щом бъдат засечени от полицията, нито в полицейското управление.

Нечовешките условия на живот в Любимец са една от основните теми, на които обръщат внимание мигрантите, които прекосяват България. В един от разказите, който чухме на 25 юли в Свиленград, центърът за задържане е лаконично описан така: "честно казано, не мисля, че подобно място може да съществува, няма лечение, няма храна, не можеш да се изкъпеш, няма нищо", "всички момчета излизат болни оттам заради насекомите, дървениците и неядливата храната" (Свиленград, 25.07.2023 г.). Много често се повтарят истории за хора, които се разболяват в центъра, заради дървениците по леглата и неприемливите хигиенни условия. В друга история, която ни разказаха в Харманли, ставаше дума за счупени пръсти на хора, които са поискали да отидат до тоалетна през нощта, за заплахи относно молбата за убежище, когато човек откаже даде отпечатъци, както и за задържане на непълнолетни. "Затваряха вратите на стаите през нощта, след 23 часа и казваха, че ще счупят пръстите на всеки, който дръзне да звънне на звънеца, за да отиде до тоалетна". "Слагаха при нас в стаите за възрастни деца на 4-5 години, което не е приемливо. Крещяха ни постоянно, обиждаха ни и ни удряха" (Харманли, 25.07.2023 г.).

Повечето от мигрантите от марокански произход, с които се запознахме близо до транзитния център в Пъстрогор, първо са заловени от полицията на територията на страната, но далече от турската граница, и после са задържани в Любимец. Често преминаващите биват спрени и арестувани, докато се придвижват с автомобил по главните пътища на страната (път 79, път 53, магистрала А1) при множеството полицейски проверки, или пък в София, вътре в апартаментите, в които се настаняват, преди да продължат пътуването. Често биват бити по време на ареста, а личните им вещи като телефон, пари, дрехи, раници биват откраднати.

Когато пристигнат в Любимец, трябва с часове да чакат прави в двора, преди да ги претърсят. Отнемат им се предмети, които са считани за опасни – запалки, остри предмети, както и телефоните с камера. Оттук идва и невъзможността да общуват с външния свят. За да заобиколят тази пречка няколко от задържаните имат телефон без камера, но го дават на другите, за да се обадят, срещу заплащане. По тези причини семействата на задържаните често губят следите на своите близки, когато те попаднат в Любимец, понякога в продължение на много време. С нас се свързват доста хора по този въпрос, но дори ние сме успели да потвърдим, че някой е наистина задържан вътре, само благодарение на намесата на една адвокатка.

След обиска мъжете биват завеждани в основната сграда, където ги разпределят в стаи с капацитет за 36 човека, но често с по-малко легла. Жените и децата пък отвеждат в контейнери, всеки от които побира по 4 човека. Това разделение обаче не е абсолютно задължително, понякога мъже са отвеждани в контейнерите, а малолетните, дори непридружени, са държани в стаите за 36 човека, заедно с възрастните, както ни споделиха в мнижество разговори. Общият капацитет на центъра за задържане е 660 души. Забранено им е да излизат от стаята си, освен в следните ситуации: имат право да отидат в столовата за закуска от 09:00 до 10:00, за обяд от 12:00 до 13:00 и за вечеря от 18:00 до 19:00. Друг вариант за обяд е да отидат между 12:00 и 13:00 на вътрешния пазар в центъра, охранявани от полицаи, но нямат възможност да сготвят храната, закупена там. Следобедите са придружавани до двора за един час на открито. Могат и да се изкъпят между 20:00 и 21:00 часа.

Очевидно е, че това, което е позволено на задържаните, зависи от решението на отделните полицаи. По принцип, за да получиш ястие, трябва да представиш купон, който си получил предишния ден, по време на вечерната проверка на полицията. Порциите са недостатъчни,като за обяд например се полага по една чаша супа, а често продуктите не са годни за ядене. Закупуването на продукти от пазара е ограничено най-вече заради завишените цени, без да говорим за това, че често парите на мигрантите са изземват при арест. Достъпът до душ също е само на хартия, защото всички задържани имат само един час, за да използват единственото съоръжение с душове, а и не им се предоставят никакви хигиенни продукти.

Една от най-често повтарящите се теми е изключително дефицитната медицинска помощ: "няма медицинска помощ. Няма значение колко си болен, ако отидеш при лекаря, ти дава едно хапче или направо те праща да си ходиш" (Харманли, 28.08.2023 г.). "Когато казвахме, че имаме нужда от лекар, ни крещяха, даже лекарят ни крещеше в лицето. Всички ни крещяха и ни удряха" (Харманли, 25.07.2023 г.). В Любимец има само един лекар, прегледът зависи от предварителното разрешение на полицаите и е с приблизителни резултати, ако не напълно безполезен. Лекарят раздава лекарства само ако си си платил предварително и много различни хора ни споделиха, че са освободени в "добро здраве", въпреки че са имали открити рани и опасност от трайни увреждания. Научихме и проследихме например историята на една жена, бременна в осмия месец, с две други малолетни деца, задържана в продължение на 19 дни на която бе отказан преглед в болница, въпреки че след пътуването беше в критично състояние. Запознахме се и с четирима младежи, пребити до кръв от българската полиция на сръбската граница, с риск за счупвания и вътрешни кръвоизливи, които обаче не са потърсили лекарска помощ от страх от отмъщение от страна на полицията.

Мароканци, с които се запознахме, по време на задържането си са подложени на бърза процедура за молба за убежище, по която отрицателните отговори се доближават до 100% [10]. С тях са проведени три интервюта от страна на служител(к)и на ВКБООН (Върховният комисариат на ООН за бежанците, UNHCR). Първото е имало за цел да се съгласят на доброволно репатриране и за целта на интервюирания се обещават парични суми и фантастични предложения за работа или обучение. Ако това не се случи, служител(к)ите заплашват с допълнително удължаване на задържането, ако човекът не приеме репатрирането. Второто интервю задава невероятни "политически" въпроси, чрез които да бъде определена предполагаемата опасност на субектите: дали са служили във войската или в полицията, дали принадлежат към някоя партия, имат ли съдебно минало, какви са религиозните им убеждения, доколко познават корана и джихада. Чак на третото интервю, след повече от 10 дни задържане, служител(к)ите на Върховния комисариат на ООН за бежанците позволяват на търсещите убежище да разпишат молбите си. Не се задават никакви допълнителни въпроси, но трябва да се разпишеш, за да излезеш от центъра, обикновено до 7 дни след интервюто, и да бъдеш изпрате в отворен лагер, където можеш да останеш до 14 дни, което съвпада с времето за завършване на бързата процедура и получаване на отказа на молбата.

Условията в Бусманци са много подобни на тези в Любимец. За Бусманци са ни разказвали и за показни побоища върху определени на случаен принцип членове на една група при пристигането й в центъра: "когато влязох в центъра, ми счупиха телефона, съблякоха ме чисто гол и ме удряха много силно. Не знам защо, наистина не зная защо" (Свиленград, 22.07.2023 г.). Освен това в Бусманци, както и в Любимец, гражданите на определени държави, които са считани за сигурни и към които България може да организира репатриране, мигрантите живеят в постоянен конкретен риск от депортация, което в голяма част от случаите означава смъртна опасност. Така е за иранските дисидент(к)и, които бягат от режима, както и за кюрд(к)ите от Турция. През последните месеци бяха предотвратени няколко депортации по тази схема само благодарение на солидарните хора, които участваха в много важни и неизбежни съдебни битки.

Сн. 6. Счупен от полицията телефон в центъра за задържане в Бусманци, Свиленград, 22.07.2023 г.

Сн. 7. Хората са тормозени от дървениците в матраците и страдат от ухапвания от насекоми вследствие на лошите хигиенни условия както в центровете за задържане, така и в отворените лагери. Свиленград, 22.07.2023 г.

  1. Насилие и изтласкване на българо-турската граница

По време на теренната ни работа, събрахме серия свидетелства от хора на път, които са били незаконно отблъснати, както и са станали жертва на погазване на други човешки права от страна на българската полиция. Въпросните разкази говорят за почти неформални отблъсквания по продължение на турско-българската граница. Има много случаи и на насилие във вътрешността на страната, по на север, по границата със Сърбия. В този раздел ще се опитаме да дадем обща представа за насилието, което българската полиция упражнява в граничната зона с Турция, като ще ви разкажем част от историите, които ни разказаха.

Свидетелите разказват за събития, случили се през месец юли и през предишните приблизително шест месеца. Трудно е да се събират разкази за много скорошни събития, защото ние се срещаме с мигрантите приблизително поне две седмици след последния им арест и последвалото лишаване от свобода в центровете за задържане в Любимец и Бусманци. В кавички сме поставили преките разкази на хората, които се съгласиха да споделят преживяванията си по границата, и са преведени дословно, благодарение на приложение за симултанен превод. Цитирани са, защитавайки поверителността. Историите за отблъсквания са събирани по цялата дължина на границата между България и Турция, но забелязахме, че такива се случват по-често в области Ямбол и Бургас, през които минават по-значителните потоци от хора, които се опитват да отидат от Турция в Европа.

М., мароканец, около 40-годишен мъж разказва, че при всеки отип е бил задържан и изтласкван от различни места, близки до "един район, наречен 79, друг, който се нарича 87, и трети, наречен 53". Числата, за които говори, представляват три пътя, Е87 по направление север-юг, който от Турция влиза в България близо до гр. Малко Търново и продължава към Бургас; национален път 79, който върви от изток на запад между Бургас и Елхово; и национален път 53, който върви от Средец през Ямбол до Велико Търново. Тези три позиции бяха потвърдени многократно от интервюираните мигранти.

Сн. 8. Българо-турската граница. Горите между Лесово и Национален парк Странджа, в близост до Малко Търново, са част от маршрута. 

Сн. 9. По-детайлно изображение на българо-турската граница. За отбелязване е път 79, който свързва Елхово със Средец, както и Е87, който върви от Малко Търново до Бургас. И през двете зони минават много мигранти, а по двата пътя има най-много полицейски патрули в цялата страна.

На 17 юли в Свиленград например намерихме група от 21 човека от марокански произход, които били изтласкани четири пъти в Турция през юни. И четирите пъти отблъскванията са се случвали в зоната около Малко Търново и, освен че не им е позволено да потърсят убежище, са претърпели и физическо насилие. Тези хора са нападани от кучета, удряни са с бейзболни бухалки, разсъбличани и обирани са. Този начин на действие изглежда стандартен за българската гранична полиция. "Сякаш сме животни" са думите, които често се повтарят от мигрантите, когато бъдат попитани за насилието в България.

Показателна за високото ниво на насилие е историята на Х., на 28 години от Мароко:

"Когато тръгнахме с кола към квартирата в столицата София, имах големи надежди за успешно пътуване. Но те бяха бързо разбити само на няколко километра след преминаване на загражденията. Бяхме изненадани от полиция пред нас, водеха със себе си дресирани кучета, не успяхме да избягаме, така че ни хванаха, започнаха да ни бият един по един. Удряха ни силно по главата и ни изпратиха обратно в Турция, отидохме в Истанбул, за да се възстановим. В продължение на една седмица не можехме да излизаме от къщи, заради многобройните синини по тялото." (Свиленград, 02.08.2023 г.).

Систематичната употреба на дресирани кучета от страна на българската гранична полиция е информация, която постоянно се повтаря. Кучетата се ползват не само за сплашване, но и като "оръжие", както разказва Р. от Мароко, който пътува заедно с приятеля си И.:

"Влязохме на българска земя и вървяхме близо 6 дни през много трудни и опасни неравни планински пътища. Вървяхме през нощта. Изненадаха ни полицейски кучета, три на брой, които ни нападнаха едно по едно. Налитаха силно и кръвожадно, а после ни оставиха гладни в един камион с надпис "гранична полиция". Биха ни, преди да ни закарат отвъд оградата. Така пътуването ми завърши с огромно разочарование, а телата ни се напълниха със синини и сериозни рани." (Свиленград, 02.08.2023 г.).

Произволното експулсиране в Турция и съпътстващото го насилие не са епизодични случки, а систематична и нормализирана практика, както може да се съди по количествените данни, представени във въведението към доклада. Големият брой отблъсквания се потвърждава от многобройните опити за преминаване на границата на почти всеки един от хората, с които се запознахме. Много малко от мигрантите, с които говорихме, са се опитали да минат границата само веднъж.

На 3 август например в Свиленград се запознахме с И. на 25 години, от Мароко. Разказва ни, че вече от 8 месеца се опитва да премине от Турция в България и е направил общо 18 опита. Разкава, че полицията го е била и му е откраднала дрехите и парите почти всички пъти. М, за когото вече споменахме, се е опитал да мине границата с Турция 12 пъти от месец май 2022 г. досега: "При всяко пътуване полицията ме арестуваше, взимаше ми всичко, удряше ме, оставяше ме в гората без дрехи и без нищо и после ме откарваше обратно в Турция. Цялостно не мислех да се опитвам отново."

Бихме искали да споделим с вас и един случай, който засяга група от 24 човека от Сирия, разказан ни в интервю от 10 юли в Харманли. Въпреки че разказва случки от януари 2023 г., смятаме, че е важно да му обърнем внимание, заради множеството детайли и заради общите неща с по-скорошни свидетелства, събрани през последните седмици, които обаче не са толкова пълни, поради различни причини.

Разказът е на един мъж, който е участвал в групата, и започва след преминаването на турско-българската граница. Вървели два дни, докато стигнали до Драчево, близо до Средец. Малко по-нататък (на точни координати 42.356760, 27.244244) попаднали на автомобил на българската гранична полиция и били арестувани от двама полицаи в зелени униформи, които им откраднали телефоните и ги закарали в управлението в Средец. На слизане от колата ги удряли с юмруци в лицето, след което ги накарали да легнат на земята по корем и ги ритали в продължение на един час. След като приключил побоят, граничните полицаи ги накарали да се събуят и ги вкарали в клетката във вътрешния двор на централата – същата, която е заснета от Lighthouse Report. Когато поискали малко вода за пиене, полицията отговорила "Млък! Иначе ще ви бием още!" Оставени са в клетката ранени, без вода, без храна. След около пет часа полицията пристигнала с друга група от 50 човека. Качила всичките 75 души на един военен камион, за да ги закара обратно в Турция. Преди да стигнат до границата трябвало да вървят 2 часа (припомняме ви, че са били боси). Когато стигнали до оградата, там ги чакали петима войници във военни униформи и черни маски за лице. Войниците отворили дупка в оградата и пуснали 75-те човека да минат един по един, удряйки брутално всеки, докато минавал през дупката. Когато вече били от другата страна, стреляли във въздуха, за да ги уплашат.

Сн. 10. Управлението на гранична полиция в Средец. Средец, април 2023 г.

След като излязоха статии за клетката в Седец, изглежда, че вече не я използват, но продължават задържанията в управленията, както и на неформални места, преди последващото изтласкване. И със собствените си очи видяхме, че се използват военни камиони, на които товарят дестки или стотици мигрант(к)и, след като са арестувани, извозват ги до границата и там да ги изтласкват. Преминаването през оградата обратно в Турция става или през метални врати в оградата, или през същите дупки, които и мигрант(к)ите използват. Моментът на прекосяването, т.е. на реалното изтласкване е почти винаги насилствен, хората са принуждавани да излизат един по един и са бити от войници с покрити лица.

Използването на огнестрелно оръжие за сплашване и заплашване на хората също бе потвърдено многократно. Разказа ни го например АР, мъж на около 40 години от Сирия. Пътувал с други двама мъже, негови приятели, опитали се да прекосят границата цели 13 пъти. Когато се срещаме, ни разказва за предпоследния си опит да влезе на българска територия през юни:

"[…] арестуваха ни и българската полиция ни открадна телефоните, храната, личните вещи и екипировката; накараха ни да си събуем обувките и да се върнем в Турция през неофициална метална врата в оградата, като българската полиция влезе поне на 5 метра на турска територия зад нас. Имаше река, която беше широка повече от 5 метра, течеше бързо и беше дълбока повече от 170 см. Накараха ни да я прекосим, за да отидем на отсрещния бряг. Българската полиция ни наблюдаваше. Когато цялата група прекоси реката, всичко свърши с изстрели зад нас." (Харманли, 27.07.2023 г.).

Въпреки че обичайно огнестрелните оръжия се използват за стреляне във въздуха, знаем, че в някои случаи са насочвани нарочно към хора, както беше потвърдено от случая на Абдула Ел Рустум Мохамед и от други разкази, които събрахме в Турция, в областта на Одрин, които обаче няма да цитираме по причини, свързани със сигурността.

АР приключва разказа си с последното пресичане, което е завършило с арест и последвало задържане в центъра в Любимец за 20 дни. Докато е държан в полицейското управление, между 28.06.2023 г. и 30.06.2023 г., АР се оплаква от различните форми на насилие на властта над него, от кражбата на парите му до липсата на храна и вода. От разказа му научаваме два много важни елемента. Първият е съставът на групата: заедно са пътували около 45 човека, от които трима непълнолетни на 14, 15 и 18 г. Освен това, с тях е била и бременна в деветия месец жена, на която й оставали няколко дни до раждане, както и двама възрастни мъже, чиято възраст не може да определи. АР подчертава и отношението към един от неговите приятели, който страда от диабет: полицията му взела лекарствата, начупила ги и ги изхвърлила. През двата дни е полицейското управление и следващите 20 в центъра в Любимец мъжът е останал без жизненонеобходимите му лекарства за диабет.

Вторият елемент, който ни направи впечатление, е наличието на немска полиция, заедно с българската по време на ареста и на целия престой в полицейското управление. Питахме го да ни обясни ситуацията, той отговори: "Българската полиция носеше зелени униформи, а немската – сини".

На българо-турската граница се преплитат много нарушения на основните човешки права, а физическото насилие само утежнява нелегитимните практики на масово изтласкване, които изрично нарушават Женевската конвенция и регламентираните от нея принцип за забрана на връщането и право на убежище.

Специфичен в този смисъл е случаят на К., един господин от Мароко, преследван в държавата си по религиозни причини, който решил да отиде на официалния пропускателен пункт на Капитан Андреево и да поиска официално международна закрила, без да трябва да влиза "нелегално" в страната. В имейл, който той изпрати до колектива, разказва, че на официалната граница, между колите на туристи и пътници, се е възпроизвела същата схема на физическо насилие и отблъскване, която работи сред горите на зелената граница.

"Прекосих турско-българската граница през пропускателния пункт на Капъкуле и Капитан Андреево. Обърнах се към българските власти с искане за убежище и международна закрила, заради преследване в собствената ми страна. Изрично поисках да бъде уведомен Върховният комисариат на ООН за бежанците и заявих отказа си да се върна в Турция. За съжаление, вместо помощ и закрила, гарантирани по международното право, получих невъобразимо брутално отношение. 

Българските власти ме задържаха против волята ми и ме подложиха на тежък физически тормоз, от който загубих съзнание. В този ад ми конфискуваха насила 2000 евро, които носех. Освен това ме принудиха със сила да се кача на автобус, който отиваше в Турция, като оказаха натиск и на шофьора да ме закара обратно против волята ми. Изключително важно е да подчертаем, че не съм нарушил нито един закон и не съм пресекъл незаконно българската граница. Влязох през пропускателния пункт, искайки официално закрила и гарантиране на правата си по международното право." (05.08.2023 г.)

Злоупотребите на българската полиция са се повторили и при следващия му опит да се срещне с граничните власти:

"Когато пристигнах в Турция, разказах на турските митнически служители какво се беше случило, те го обсъдиха с българските си колеги. Когато се върнаха при мен, ме посъветваха да се върна на българската граница и да поискам среща с шефа на българската полиция. Въпреки това, когато се съгласих да го направя, трябваше отново да търпя физически и вербален тормоз от един български граничен полицай. Дори ме заплаши, че ще изстреля един куршум в главата, ако не се върна назад, дори след като поисках да ми върнат откраднатите две хиляди евро. Бруталната физическа агресия, приложена от българската полиция, ми нанесе сериозни щети. Заради това насилие, получих комоцио, което ми причини трудности да си движа дясната ръка, много силно главоболие и големи проблеми с равновесието и координацията." (05.08.2023 г.)

В следващия раздел ще се преместим малко по на север, в близост до границата със Сърбия, където българската полиция следва същите модели, описани дотук.

Сн. 11. Бодливата тел, която покрива цялата граница между България и Турция. Хамзабейли, 12.08.2023 г.

Сн. 12. Една от металните порти, разположени по дължината на оградата, които се използват за изтласкванията. Хамзабейли, 12.08.2023 г.

  1. Насилието на българо-сръбската граница

Много хора пресичат страната от югоизток на северозапад и се насочват към градове като Драгоман и Калотина, за да прекосят пеша границата някъде из гористите планини. Често най-първата цел е сръбският транзитен център в Пирот, който се намира на няколко километра от границата и към момента, по разкази, в него са настанени около 500 души. Оттам маршрутът продължава към Унгария, за онези мигранти, които искат да стигнат в Германия, или към Босна, за тези, които са се насочили към Италия, макар че там сръбската територия е много по-милитаризирана и трудна за прекосяване [11]. Надеждата е да успеят да пресекат България, без да бъдат засечени от полицията, но много често мигрантите са спирани по пътя в близост до границата със Сърбия. Учудващо е, че полицейската бруталност в България не се изявява само на турската граница, но също и на границата "на излизане", тази със Сърбия. Може би това старание да се контролират хората, които се опитват да излязат от държавата, се дължи на деликатното политическо равновесие в Европа, където България трябва да доказва, че е способна да се справя с притока от мигранти и да работи като предпазен щит за цяла Европа.

Сн. 13. Сръбско-българската граница. Много хора тръгват от София към лагера в Пирот и пресичат пеша контролираните граничните планини.

Към днешна дата нямаме информация за отблъсквания от страна на сръбската полиция. Но пък са много мигрантите, които разказват, че са спрени от българска гранична полиция малко преди да пресекат границата със Сърбия. В този случай не ги изтласкват обратно в Турция, както се случва в Ямболска и Бургаска област, а ги отвеждат в близкото полицейско управление и после в центровете за задържане или ги третират по процедурата, която отговаря на статуса на всеки един, например регистрираните като търсещи убежище или онези, които са засечени от властта за пръв път.

По време на задържането в управленията на полицията, което трае няколко дни, много често на хората не се предоставя нито храна, нито вода. Една група мигранти от марокански произход разказва, че са им дали само свинско месо, което е истинско насилие, имайки предвид, че по-голямата част от хората, какъвто е и техният случай, са мюсюлмани. Насилието не е епизодично, а систематично и много наподобява случващото се по българо-турската граница. По същия начин хората са принуждавани да се събличат и след като останат по бельо, биват бити с бейзболни бухалки и хапани от дресирани кучета. Телефоните им са чупени или изземани, както и парите, кредитните карти и дрехите, които стават за обличане.

На 12 юли в Свиленград се запознахме с група мъже от Мароко, които ни разказаха за четирима техни приятели, които се намират в тежко здравословно състояние в лагера в Пъстрогор. Толкова са зле, че не могат да станат от леглото. Няколко дни по-рано са заловени от българската гранична полиция в близост до сръбската граница, ръцете им са закопчани с белезници зад гърба и са бити с бухалки в продължение на час и половина. Срещаме се с тях няколко дни по-късно, вижда се, че куцат, краката и стъпалата им са подути, ръцете и гърбовете са покрити с хематоми. Удряни са многократно и в главата. Страх ги е да разкажат на лекаря в лагера, както и на нас, защото ги е страх от отмъщение на полицията, ако се разбере, че са разказали за случилото се.

Други двама човека, сирийци ни разказаха на 2 август за преживяването си на българо-сръбската граница само 5 дни по-рано:

"Тръгнахме от лагера в Харманли в посока Сърбия […] За последната част от пътя взехме влак, за да отидем до пропускателния пункт Калотина. Когато слязохме от влака, към нас веднага се приближиха трима полицаи от гранична полиция с кучета. Блокираха ни и ни принудиха да застанем на земята с ръце зад главата. Крещяха ни да мълчим и докато го правеха, пуснаха кучетата да ни хапят по краката и хълбоците. Това продължи няколко минути, после ни качиха на един микробус и ни закараха в централата на гранична полиция. В участъка имаше други полицаи, които започнаха да ни обиждат. Там ни ритаха, смееха ни се и ни казваха да мълчим и да не казваме нищо под никакъв предлог. Това продължи 4 часа и след като провериха документите ни и видяха, че имаме зелена карта [регистрационна карта от лагера, която позволява престоя в България], ни качиха на друг микробус, пътувахме няколко километра и ни оставиха на средата на полето, казвайки ни да си тръгваме […] Никой не се погрижи за здравето ми, не ме лекува и лекарят в Харманли, където се върнах. Много ме е страх, за момента нямам намерение да се пробвам да продължа играта. Много съм уплашен и през нощта си спомням кучешкия лай и ухапванията. Болят ме краката, не мога да стоя прав." (Харманли, 02.08.2023 г.)

Друг разказ на мъже от Мароко потвърждава казаното в предишния:

"Да, хванаха ни на сръбската граница и ни заведоха в едно малко полицейско управление. Държаха ни там два дни без храна и без вода, преди да ни закарат в центъра за задържане. Бяхме на път от седем дни, след като пресякохме турската граница. Не знаем защо, но полицията ни би. Казаха ни да се съблечем и ни удряха." (Свиленград, 22.07.2023 г.)

Сн. 14. Ухапвания от куче по хълбока, причинени от полицейските кучета на границата със Сърбия. Харманли, 02.08.2023 г.

Сн. 15. Ухапвания от куче по корема, причинени от полицейските кучета на границата със Сърбия. Харманли, 02.08.2023 г.

  1. Заключение

През двата месеца, прекарани в България, реализирахме на практика солидарни действия, подкрепяйки по конкретен начин мигрантите, но и развихме дейност по събиране на свидетелства и изследване. Този доклад е първият от серия публикации в дълбокия смисъл на думата, опит да направим публично достояние това, което чухме и видяхме на границата. Започваме с това, което срещахме най-често по време на престоя си тук: разказите за центровете за задържане, през които минават всички мигранти, и ежедневното насилие, което се упражнява по българските граници. В този първи доклад не разказваме за други аспекти на българския контекст, на които ще се спрем по-натам, например условията на живот в отворените лагери, пропуските и лъжите на властта относно "операциите по издирване и спасяване" [12], проблемите с разпознаването и репатрирането на телата, десетките изчезнали (desaparecidos) в пограничните гори.

В заключение искаме да наблегнем на нуждата, в отговор на която написахме този текст. Опитваме се да хвърлим светлина върху насилствения и непрозрачен европейски граничен режим и върху това, как той се проявява на българска територия. С този доклад се опитваме да "вземем думата" от гледна точка на солидарността, но и на стриктното предаване на фактите, за да осъдим систематичното насилие, което наблюдаваме и срещу което се борим. Нужда, която идва от разпознаването на непрозрачността и виновното мълчание, които прикриват действията на българските и европейските власти, от една страна. От друга страна, тази нужда идва от въображението за и изграждането на друг тип практики, които да поставят под въпрос целия европейски граничен режим и които да подкрепят активно мигрантите, които вече го поставят под въпрос. В този смисъл писането е един от многобройните инструменти, за да прокарваме мнения и практики, които да променят състоянието на нещата.

Нашата дейност варира от раздаване на храна в парка в Харманли до спасителни операции по път 79 и ни кара да се чувстваме все по-близки до мигрантите сред липсата на човечност и безграничната власт на държавата, чрез които се опитват да задушат и нас и да осуетят нашето необичайно и дразнещо присъствие. Освен "солидарността на антагонистите", която прилагаме в гранични територии, чувстваме нуждата да споделим нашия глас (и гласа на хората, с които говорим) в други виртуални и физически пространства, за да може за всичко това да се чуе отвъд нашия затворен кръг. Тук, на външната граница на Европа се сблъскваме с безсилие пред системата на потисничество, в която участват всички, от малкото кметство на Харманли до Европейската комисия, от един обикновен граничен полицай до директора на Фронтекс. На фона на това нашият доклад, както и самото ни присъствие по границите, иска да се превърне в семе, тъй като знаем, че трябва да сме много и че само в разнообразието от възможни практики можем да преодолеем това безсилие и, признавайки радикалността на борбата за свобода на движението, превръщайки солидарността в своето оръжие, можем да отваряме дупки в бодливата тел на Крепостта Европа.

Бележки:

[1] РЕЗУЛТАТИ ОТ ДЕЙНОСТТА НА МВР ПРЕЗ 2022 г., Противодействие на миграционния натиск и граничен контрол, стр. 14

[2] Според самия ЕС "Push-back, отблъскване или изтласкване се използват за различните мерки, прилагани от държавите, които понякога включват и трети страни и се състоят в насилствено изтласкване на хората, които се опитват да прекосят границата, както по суша, така и по море. Това се случва без да бъдат преценени техните нужди, в нарушение на техните права и на всички изисквания на хуманитарната закрила."

[3] През юни 2023 г. например са прекъснати 1829 процедури по предоставяне на убежище, защото търсещите убежище са напуснали страната, докато новите заявления са 1849. Обновените данни за предоставяне на убежище са достъпни на сайта на ДАБ.

[4] О Т Ч Е Т Изпълнените дейности от дирекция „Качество на процедурата за международна закрила" (КПМЗ) за периода 01.01.2023 г. – 31.03.2023 г.

[5] О Т Ч Е Т за изпълнението на програмния бюджет на Министерството на вътрешните работи към първото шестмесечие на 2022 г., стр. 3

[6] European Union Agency for Asylum, https://euaa.europa.eu/

[7] Процедури 15368/2022 и 15549/2022 се отнасят за вече споменатите случаи, като част от документацията е достъпна в публичния архив на агенцията на следния линк: https://prd.frontex.europa.eu/

[8] През последните години чрез заобикаляне на тези процедури на наблюдение са покрити случаите на отблъскване и пропуските при спасителни операции в централното Средиземноморие, както показва доклада Олаф, който в допълнение към други скандали предизвика оставката на директора Леджери през 2022 г.

[9] БХК, Правата на човека в България, стр. 105

[10] На този линк може да намерите данните на ДАБ за процедурите за предоставяне на убежище през първите месеци на 2023 г.,, включително бързите процедури.

[11] Вж. напр. докладите на klikAktiv (https://klikaktiv.org/)

[12] Колективът отговаря и на множеството сигнали за хора по пътя, които не могат да продължат пътуването и се намират в критично здравословно състояние, блокирани в горите по българо-турската граница. Два доклада за SAR операции (по издирване и спасяване) са публикувани за Melting Pot Europa, а българските им преводи са достъпни тук:
https://aresistance.noblogs.org/za-vsichki-zaginali-po-granitsata/
https://aresistance.noblogs.org/bezdejstvie-ravnosilno-na-ubijstvo/