Колектив Балкански маршрути Алто Вичентино: хроника на липсващата първа помощ по българо-турската граница
Разказът се отнася за нощта между 19 и 20 юли 2023 г. За да предпазим участниците в събитията, разпространяваме този доклад няколко седмици по-късно. След тази първа намеса, като колектив Балкански маршрути продължаваме да се сблъскваме с редица подобни случаи и лично участваме в издирването и спасяването на хора, блокирани в горите по българо-турската граница.
01:00 ч. Звъни телефонът на колектива. „На път 79 има бременна жена". Обаждането идва от обитател на лагера в Харманли, приятел на съпруга на бременната жена, с когото сме се запознали няколко седмици по-рано. Помага му преводач, който също живее в лагера. Страх го е да не бъде обвинен в трафик на хора, затова моли ние да се обадим на линейка. Път 79 е сред най-патрулираните от гранична полиция, тъй като е почти задължителен маршрут за всеки, който е пресякъл границата и се е насочил към София. Обаждаме се на жената с помощта на преводача, бременна е в осмия месец и е с двете си малки дъщери, сами са в "джунглата". Изтощени са, групата, с която вървели, ги е оставила близо до пътя, за да чакат помощ. Изпраща ни координатите си: 42.12.31.6N 27.00.20.9E. Обясняваме й, че линейките отговарят на същия номер като полицията, т.е. има риск да бъде незаконно изтласкана обратно в Турция. Знае това, но въпреки това ни моли да им се обадим.
02:00 ч. Първо обаждане на 112. Записваме го, както и всички следващи. Не ни питат за състоянието на жената или на децата, но ни държат 11 минути на телефона, за да обясним как сме се свързали с тях, как са пресекли границата и откъде идват, кои сме ние, какво правим в България. Подозират трафик на хора и ни принуждават да им дадем номера на посредника между нас и нея. Чувстваме се подложени на разпит. В 02:06 ни казват: „Екипите ни ще са на място да потърсят жената след няколко минути". Разбираме, че сме говорили с полицаи, а не със спешна помощ.
03:21 ч. Минал е повече от час и няма никакъв отговор. Обаждаме се отново на 112. Питаме дали са се обадили на жената и ни отговарят: „опитахме се да се обадим, но не можахме да се свържем". Жената обаче ни казва, че никой не й се е обаждал. Отново даваме нейните координати: 42.12.31.6N 27.00.20.9E. Добавяме, че е много близо до пътя, отговорът, който получаваме е: „не е точно така, по-навътре в гората е", „точно до границата е, в горист район, не е на пътя". За да преодолеем възможните съмнения, питаме дали потвърждават, че координатите са близки до път 79. Слагат ни на изчакване, след което отговарят, че е близо до голям път, но не могат да потвърдят, че е път 79. Казваме им, че жената е припаднала. „Може ли да ни набере? Може ли да ни се обади, за да ни даде малко повече информация?" Не разбираме от каква информация имат нужда, недоверчиви сме: „В безсъзнание е, тъй че не мисля, че й е възможно да се обади". Предлагат в такъв случай преводачът да се свърже директно с тях.
Предполагаме, че искат да ни изолират. Разговорът, продължил 18 минути, е пълен фарс. Ако досега се притеснявахме от последствията от пристигане на полицията, сега се страхуваме от варианта да не се отзове никой. Решаваме да отидем ние, очаква ни пътуване от 1 час и 40 минути.
04:42 часа. Трето обаждане. Отново ни искат цялата информация, още веднъж даваме GPS координатите. Казваме им, че отиваме на място и настояваме: „Имате ли новини относно търсенето?". „Не можем да ви дадем информация". В постоянен контакт сме с жената, благодарение на преводача. Потвърждава, че не е пристигал издирващ екип. Фарсът започва да се превръща в трагедия.
06:18 часа. Четвърто обаждане. На място сме, а пътят е пустинно празен. Искаме да сме сигурни, че нищо няма да ни се случи, затова ги информираме, че сме пристигнали. За пореден път повтаряме, че се обаждаме за бременна жена в тежко състояние. Разговорът е абсурден, започва се отново с въпроси от типа „в кой месец?", „кое поред е детето? Първо? Второ?". „колко възрастна изглежда?", „откъде знаете, че е там? Тя ли ви се обади, или някой друг?". Информираме ги, че започваме да я търсим, отговарят ни: „ние също я търсим". Отвръщаме: „Къде сте, защото ние не виждаме никого тук, ние сме на място и няма никой?". Оправдават се: „явно имате нова информация, защото очевидно тя не се намира на координатите, които ни дадохте", „полицаи отидоха на тези координати три пъти и не намериха жената, координатите са грешни". Още веднъж разбираме, че лъжат.
Ще се обадим за пети път в 06:43, след като вече сме я намерили. Питат ни отново за координати и ни казват да ги изчакаме до пътя.
Търсенето ни продължава едва няколко минути. Жената ни изпраща отново локацията си, 42.12.36.3N 27.00.43.3E. Оказва се на 500 м от предишните координати, но по-близо до пътя. Викаме „hello" и се ориентираме по гласовете. Намираме я буквално на два метра от улицата на един малък наклон, свила се е на земята под едно дърво, дъщерите й са до нея. От Сирия са, момичетата са на 4 и 7 години. Тя няма сили да се надигне. Ние можем да им дадем само хляб и вода. С тях има и едно момче, вероятно малолетно, което ги е намерило и е останало, за да помогне. Предупреждаваме го, че ще дойде полиция. Не иска да го изтласкат обратно в Турция, тръгва сам, без раницата си. Ние се оглеждаме наоколо: „гората" се оказва широка едва няколко метра ивица дървета между пътя и земеделските земи.
След малко минава патрул на гранична полиция, спират и се приближават до нас с ръце върху пистолетите. Не са предупредени: нападат ни с хиляди въпроси, без да ги интересува състоянието на жената и двете момиченца. Взимат ни телефоните, изтриват снимките, когато пристигат патрулките. Решаваме да се обадим на местна адвокатка, която познаваме. Тя ни казва, че е нормалнопомощта да пристига бавно в гората и ни съветва да си отидем, за да оставим полицията да си свърши работата. Междувременно се появяват и жандармерия, и местна полиция.
Липсва единственото нещо, което е необходимо и поискано – линейката, която така и няма да дойде.
07:45 часа. Полицията ни ескортира до най-близкото селище, Средец, където ни уверяват, че има болница. Опитват се да разделят жената от децата в две коли. Помолваме да ги закараме ние, заедно, с нашата кола. В Средец обаче ни завеждат в централата на гранична полиция. Там откриваме десетки гранични полицаи в камуфлажни униформи, въоръжени с картечници, които на групи се качват на военни автомобили, двама холандски агенти на Фронтекс, един български полицай с блуза от събранията на фашисти в Предапио. Притиснати сме в края на един коридор, прави, заобиколени от пет полицая. Най-младият от тях крещи, че ще ни задържат, „защото помагаш на незаконни мигранти да влизат". Искаме вода и тоалетна за жената и дъщерите й, първоначално ни отказват. Оставаме да чакаме, после ни казват, че не могат да отидат в болница, защото са задържани, тъй като са без документи.
09:00 часа. Връщат ни документите и ни пращат да си тръгваме. Това е последният път, в който виждаме жената и момичетата. Телефонът й е отнет. Не им е позволено да подадат документи за убежище е са заведени в центъра за задържане преди депортиране в Любимец. Преди да ни съпроводят до изхода, се представя инспектор Палов, който ни кара да подпишем 3 документа. Престоят ни с часове в управлението щял да бъде оправдан като разговор с инспектора, след предварително официално повикване. Отказваме.
По пътя на връщане минаваме по път 79, който е препълнен с полицейски патрули. Мислим си за всички онези хора, които умират всяка нощ, без дори да могат да поискат помощ, както и за малкото, които молят напразно за нея. По сухоземната граница, както и в морето, неоказването на помощ е прецизна стратегия на властта.
На следващия ден се срещаме с приятеля на съпруга на жената. Знае, че никога повече няма да може да направи подобно нещо, защото ще го обвинят в трафик и ще изгуби напълно възможността да си построи нов живот в Европа. Ние обаче, като независими активисти, можем и трябва да продължим: имаме много по-малко за губене. Ясно ни е, че е спешно да действаме директно и да не се подчиняваме на тези, които оставят хора да умрат.
20 дни след случилото се успяваме да намерим жената и децата й, които най-накрая са изпратени в отворения лагер в Харманли. Значи са държани в центъра за задържане в Любимец цели 19 дни. Жената споделя, че по време на целия им престой не е закарана в болница за преглед, необходим основно заради бременността й, прегледал я е само лекарят в центъра, много повърхностен и незаитересован преглед, подобен на този в полицейското управление в Средец. Позволява ни да публикуваме този доклад.
