Стратегии за трудова съпротива в 21ви век
През есента на 2021 г. се разпространи новина за бунт срещу работата, който се разпространи из САЩ. И все пак, какво значи, да предприемеш действия против бачкането? В днешно време, когато някои гледат обнадеждени към организирането на профсъюзи, а други бързат да отговорят на най-новите нападения над работническата автономия извън работното място, този въпрос остава без отговор.
Две години от Ковид-19 пандемията са преобразили трудовия пейзаж в Щатите. От работна сила в размер на 153 милиона, над четвърт от работниците напуснаха през 2021 г. и тази тенденция продължи през 2022 г. Насърчени от гняв и отчаяние, и подсилени от прословута страница в Reddit, настроението против работа постигна широко покритие в късната 2021 г., в същото време, когато икономисти говореха за предполагаем "трудов недостиг".
Човек би си помислил, че тези условия са благополучни за трудово организиране. Но въпреки високи очаквания, все още не се е появила истинска вълна от стачки. Успешният вот за създаване на първия профсъюз на работници на Amazon вдъхнаха оптимизъм за възможността за ново трудово движение в САЩ, но сме далеч от възвръщане към разцвета на трудовите организации – и когато се появи негодувание, е възможно да изглежда по съвсем различен начин, предсказано от "голямото напускане".
Какво значи да си "против работата"? Как трябва да разбираме модерното анти-работно настроение в историческия му контекст? Как се променя съпротивлението на работното място заедно със самата работа и какви стратегии биха били възможно най-ефективни в тези нови условия?
I. Работа и анти-работа
Едно нещо е да мразиш работата си – и факта, че трябва да работиш – и системата, която кара всички като теб да трябва да работят. Друго нещо е да изкараш труда си от тази система и да го приложиш към създаването на свят, в който никой вече няма да трябва да работи.
Когато кажем "работа" имаме предвид всяка дейност, която е ръководена от необходимостта за извличане на печалба, било за себе си или за някой друг. Важно е да се определи работата по този начин, защото не говорим само за платен труд – говорим също за робски труд, затворнически труд, неплатен домашен труд, стажове и широк кръг от видове самонаемане и само-маркетинг, които са също толкова отчуждаващи, колкото работенето под началник [1].
В нашето общество всичката власт е разпределена на базата на нуждата за извличане на печалба. И след като есенцията на печалбата е съсредоточаването на богатство в ръцете на малцина [2], не трябва да ни изненадва, че неравенствата в обществото ни се засилват с такава скорост. Вярно е, че "стандартът за живот" спорно се е подобрил – ако оставим настрана въздействието върху биосферата и бъдещите ни поколения, – но никога досега не е имало толкова дълбока разлика между бедните и богатите.
Когато кажем анти-работа, не говорим за абстрактна политическа позиция, несъгласна с работата; говорим за практика, която активно премахва нуждата да работиш, по същия начин, по който антиматерията унищожава материята. С други думи, активност, насочена към премахването на механизмите, служещи за съсредоточаването на власт – от дългове до права за интелектуална собственост и затворническия индустриален комплекс. Всички неща, които на сила ни карат да продължаваме да си пъхаме пръста сред воденичните камъни, когато има толкова други неща, които бихме предпочели да правим.
"Още век по този начин – още век работа – и нашия вид ще изчезне, заедно с безброй други. Работата – което ще рече всяка дейност, която е определена от нуждата да се изкара доход за някого, вместо избрана на базата на присъщата ѝ стойност – е именно това, което ни пречи да запълним нуждите си"
— Abigail Susik (@AbigailSusik) January 8, 2022
Да си изтеглим живота от пазара
Социалният ред, който те кара да продаваш времето си и труда си на този, предложил най-много, пропилява потенциала ти по същия начин, по който мели крави на хамбургери и превръща дъждовни гори в нежелани пощенски писма. Имаш право да не искаш да пилееш незаменимите моменти от живота си, бъхтейки се, за да обогатиш шефове и инвеститори.
В световен мащаб проблемът се нарича капитализъм; в индивидуален мащаб думата за него е работа. Личната ти борба да се противопоставиш на работата е микрокосмос на борбата на нашия вид да се измъкне от глобалния затворен кръг, който ни тласка в гнет, война и екологична катастрофа.
И въпреки това, хора от всички краища на политическия спектър честват работата сама за себе си, взимайки за даденост, че "продуктивността" е по природа добро нещо, игнорирайки въпросите какво я движи, кой я контролира и до какво води. Винаги ще има някой, който иска да прикове твоята продуктивност към неговите намерения.
Ако все още не беше очевидно, пандемията показа кристално ясно, че функцията на пазара е да накара хората на сила да жертват собствения си живот за чуждата печалба. Обикновено това се случва на части, в продължение на десетилетия, но опасности на работното място понякога ускоряват процеса. В ерата на ковид-19 милиони загубиха живота си изцяло, бивайки принудени да работят докато не се заразиха и умряха.
Някои приписват вълната от напускания, която започна в резултат на това, на нищожната сума, която Тръмп и после Байдън отпуснаха на работниците по време на пандемията, но това изобщо не го обяснява: безброй потенциални работници се отказаха от далеч повече пари от работното място, в сравнение с това, което получиха от държавата. По-скоро изглежда, че пандемията накара милиони хора да се запитат дали искат да жертват живота си в полза на икономиката – и много от тях направиха извода, че не си струва, нито цялостно, нито на части.
Да напуснеш работата си може да бъде вид трудова съпротива, също като стачкуването. Като начална точка за социална промяна, омразата към работата е също толкова обещаваща, колкото желанието за по-висока заплата. Вместо просто да договаряме по-добри условия, в които да жертваме времето и потенциала си на олтара на икономическите императиви – или да сменяме многократно работа, търсейки временни решения на структурни проблеми, – трябва изцяло да си възвърнем живота.
"Нашите съпротиви срещу дисциплината, срещу прелъстяването, срещу извличането, и срещу работата се изразяват в разновидни форми, от спирането на работа до работа без пари. Тези съпротиви са насочени против правителства, против ръководства, против плановици, против медията, против войни, против властта, против наблюдението, против представители и против доминантни ценности."
Много кратка история на анти-работата
"Този, който работи за друг, било за заплата, или да плати наем, работи несправедливо, и все пак издига проклятието; но тези, които са решени да работят и живеят заедно, превръщайки земята в общо богатство… издигат Творението от робство и възстановяват всички неща от проклятието."
– Джерард Уинстанли, "The True Levellers Standard Advanced", 1649г.
Противопоставянето на работата не е нещо ново. От както властващата класа е започнала насилствено да разделя хората от земята, на която разчитат, за да оцелеят, хората са се опълчвали срещу нея и срещу институциите, които я налагат. Когато си представиш привърженик на анти-работата е лесно да визуализираш някой напуснал училище от 70те, пънкар от 80те, недоволен офис работник от 90те или съвременна дистанционна работничка, която се мъчи да участва в среща в Zoom, докато детето и унищожава хола.
Тези стереотипи са прекалено ограничени. Анти-работата е за всички, винаги е била.
От самото начало опозицията към работата се е появила заедно със самата работа. В "Правото да сме мързеливи" Пол Лафарг цитира Херодот, за да свърже съпротивата срещу работата чак до Древен Египет, Тракия и Персия. По-късно, между 14ти и 17ти век, Братята на Свободния Дух (Западна Европа), Рантерите (Англия), Копачите (Англия) [3] и много други движения се съпротивляват срещу ограждането на общите блага и налагането на работа.
""Освобождението на трудовата сила" – т.е. отчуждаването на селячеството от общите земи – не бе достатъчно да накара лишения пролетариат да приеме наемния труд… отчуждените селяни и занаятчии не се съгласиха мирно да работят срещу заплащане. По-често те станаха просяци, вагабонти или престъпници. Би бил нужен дълъг процес, за да се създаде дисциплинирана работна ръка. През 16ти и 17ти век омразата към наемния труд е била толкова силна, че много членове на пролетариата предпочитали бесилото пред това да се преклонят към новите условия за работа"
– Силвия Федеричи, "Калибан и вещицата"
Колкото и свирепи да са били Лудитите, спечелили славата си чрез разрушаването на индустриална машинария в началото на 19ти век, те били просто късно ехо на още по-мощни движения, които отрекли цялостно работата.
По същото време, когато хората в Европа са се борели срещу прехода към модерната икономика, базирана на наемен труд, из така наречения Нов Свят са бушували свирепи битки срещу поробването, изместването и други видове колониално насилие. Трябва също да гледаме на бунтовете срещу робството и борбите на местното население срещу налагането на заселническото общество като на борби срещу работата – и те са били в много по-голям мащаб в сравнение със съпротивата в Европа.
Тези борби не са приключили с отмяната на робството и приключването на първоначалната фаза на колонизацията:
"Опитът показва, че може да съществува робство на наемния труд, което есамо една идея не толкова унизително и подтискащо, колкото поробването на хора, както и че този вид робство трябва да падне, заедно с другия."
На връхната точка на трудовите движения от 19ти век, работниците искали да си възвърнат контрола над трудовата си сила и да преобразят обществото, което ограничавало възможностите им относно какво можели да правят с нея. През 20ти век, тези движения били насочени към преговори за цената, срещу която работниците биха си продали живота и обстоятелствата, под които биха го направили. По същото време, когато бюрократи превземат профсъюзите и ги пренасочват към стабилизирането на капиталистическата икономика, вместо към унищожаването ѝ, обикновените работници започват да приемат по-високи заплати и повече достъп до потребителски стоки в замяна за отказването от автономия на работното място. В САЩ, това бе свързано с Фордизма, кръстен на Хенри Форд, но същото нещо се случи в Съветския съюз и по-късно в Източния блок и Китай, с правителството присъстващо по-директно в преговорите.
Докато трудовите движения биваха бавно омиротворени, капиталистическата глобализация позволи на корпорациите допълнително да ги заобиколят като изнесоха производството си в чужбина.
Така стигнахме до където сме в момента. Капиталистите вече са изсмукали голямата част от дохода, който може да се изстиска от изчезващата средна класа. Бивайки вече колонизирали бъдещето чрез кредит и дългове, печалбарите са превключили на спекулация – вижте манията по крипто-валутите и НФТ. Технологичният напредък направи работниците все по-излишни за индустриалното производство, наводнявайки сектора за услуги и създавайки нестабилно население (прекариат – бел.ред.), с което все повече се отнасят като със заменимо.
Днешната икономика предлага на работниците повече "автономия", но само в смисъла, че работниците сами трябва непрекъснато да полагат допълнителния труд, за да възстановят условията, при които се продават на капиталистите, поради скоростта, с която икономиката се променя. Никой, който се хване на работа в днешни дни – с изключението на съдиите от Висшия съд – не очаква да стои на същата работа до края на живота си.
Вече става трудно да се прави печалба от обедняло население, което и без това се мъчи да си плати дълговете. Крайната точка на този процес е война – свят, в който отчаяни хора са държани на въже от репресия и държави се състезават да се сдобият с ресурси чрез груба сила, вместо чрез икономическа конкуренция. В Сирия и Украйна можем да хвърлим зловещ поглед към бъдещето.
В тези условия е наивно да искаме да се върнем във времената, в които профсъюзите стабилизират капиталистическата икономика чрез преговаряне на заплати достатъчно високи, че да могат работниците да си позволят да купят част от продуктите на техния труд. Стабилността не е вариант – и за индивидуални семейства, и за цялостния глобален ред. Трябва да разбираме масовите напускания през 2020-2022 г. като израстък на същото неспокойствие и гняв, което създаде бунта Джордж Флойд.
Също както е било нужно хората на сила да са вкарани в работната класа в началото на епохата на модерния капитализъм – и много от тях избрали да бъдат безделници, престъпници и революционери, – ние се приближаваме към края на тази епоха, когато е очевидно, че тя може да завърши само в катастрофа. Опозицията към работата е отново на дневния ред.
"Най-видимият аспект от тази социална борба се оказа общия отказ от работа, който икономисти наричат Голямото напускане. В резултат от него 30 милиона американци напуснаха работата си само през 2021 г. Но Големият отказ се вижда също в голямо увеличение на традиционната трудова дейност и организиране; в случаи на масови грабежи, несвързани с по-очевидния контекст на политически движения и бунтове; в разпадът на режимите на учебно оценяване и изпитване; в широкото разпространение на взаимопомощ; в още по-широкото съзнание за психичното насилие и уединение във всекидневния живот, подсилено и разкрито с болезнена яснота от пандемията, и в съпътстващото приемане на психичното здравеопазване, мързеливостта и търсенето на удоволствие; в обща и открита омраза към работата"
– The Interregnum / Междуцарствието
Анти-работа на глобален мащаб
Няма да разберем обхвата и мащаба на съвременните борби против работата ако не включим към тях затворническите стачки, кражбите в работното място, грабежите и други откази от капиталистическите модели за консумация, както и много други видове съпротива, развиващи се по целия свят. Със зациклянето и оттеглянето на старите трудови движения е нужно да се настроим спрямо съвременните стратегии, чрез които работниците се налагат, с цел да не пропуснем съпротивата, случваща се под носовете ни в търсене на старомодни видове борба.
Някои привърженици на старите тактики на индустриалните профсъюзи са пренасочили вниманието си към Индия, Бангладеш и Китай в последните години – спорейки, че старият модел би служел за организиране на индустриалния пролетариат, стига да го търсим на други континенти. И все пак, в глобализирана икономика, структурирана според неолиберални принципи и логиката на бялото превъзходство, не би било възможно за работните класи на Глобалния Юг да повторят историята на европейската работна класа само чрез формирането на профсъюзи, спечелването на права и предоговарянето на заплати. Механизмите, чрез които членовете на профсъюзи в Европа и САЩ са се присъединявали към средната класа, вече не съществуват. Те бяха последицата на неофициален мирен договор между капиталистите и бялата работническа класа с цел пренасочване на трудовата борба към реформизъм. Всичко това бе финансирано с богатство, извлечено от Глобалния Юг.
Мнозинството от индийските работници остават неофициално или нестабилно наети на работа. Заводите са изместени в Бангладеш и други държави само защото капиталистите могат да се отнасят с работниците там като със заменими – до такава степен, че да позволят на хиляди да умрат в срутване на заводи. В Китай самоопределилото се "комунистическо" правителство се е съсредоточило в подтискането на експлоатираните работници, като същевременно създава условия милиардерите да трупат богатства по същия начин, по който се случва в САЩ.
Грешно беше да си въобразяваме, че трудовите движения в скорошно индустриализирали се държави просто се влачат зад Европа и САЩ в някакъв неизбежен исторически процес. В голямата си част тези движения са много по-мощни от това в Щатите, но те се изправят пред далеч по-трудни предизвикателства. Ако не друго, със засилващата се несигурност на работното място, работниците в САЩ трябва да се учат от борбите и стратегиите на колегите им в Глобалния Юг. Условията на работниците в Индия не се "развиват" към трудовите стандарти на Щатите и Европа, а именно обратното.
В този контекст, всяко анти-работно движение може само да спечели от развитието на по-глобална перспектива. Отвъд океана съществуват дългогодишни анти-работни вълни. Манифестът "Балада срещу работата", публикуван в Индия през 1997 г., предлага вещ анализ на съпротивата, черпейки от референтни точки от множество индустрии. В Индия има и по-съвременни примери на съпротива. В Русия antijob.net върши в продължение на 20 години това, което анти-работната Редит страница, и със значителен успех. В Китай разочарованата младеж е приела движение, грубо преведено като "плоско лежене / излягане по гръб" във бунт срещу натиска на икономиката.
Ако искаме да унищожим работата – не само да се възползваме от индивидуалната си привилегия да избегнем да работим, докато можем, – трябва да се обединим със всички хора по света, които мразят работата. С бушуващата война в Украйна и с новата Студена война с Китай висяща на хоризонта, общата ни омраза към експлоатацията предлага на всички работници начална точка към световна солидарност срещу тези, които биха ни разделили и владеели. Това може и да е единствената ни надежда.
II. Стратегии за съпротива в 21ви век
Какво би било нужно за да може анти-работното движение да стане заплаха за участието в работната сила, вместо клапан за отпускане на налягането? За изграждане на анализа на приземно ниво се допитахме от работници в Щатите.
Казус: Пощенски картички от "трудовия недостиг"
"Около 5 милиона американци са напуснали работната сила от началото на пандемията. Голдман Сакс предполага, че около 3.4 милиона са окончателно загубени"
– ""Антиработно" движение може да е дългосрочен риск за участие в работната сила: Голдман Сакс"
Първо говорехме със служители в хранителната индустрия от няколко града със среден размер в Ръждивия пояс.
"Ресторантът, в който работех до скоро, има големи затруднения с подбора на служители, тъй като няма толкова работници. Много хора напуснаха индустрията за услуги по време на пандемията, понеже тя влоши работните условия и ги направи по-опасни. Също така, по-често жени вършат тази работа и много жени трябваше да напуснат по време на пандемията, за да се грижат за семействата си – и защото училището и детската грижа са станали ненадеждни, и защото пандемията изолира, омаломощи и непропорционално уби възрастните."
"Поне където аз живея, нарко-епидемията имаше силно влияние. В определени индустрии, ако имаш нужда от работник, който няма зависимост към опиати или алкохол, възможностите намаляват. Така че може да кажеш, че още един фактор в "трудовия недостиг" е, че част от работната класа става неработоспособна в резултат на обедняване и отчаяние.
Бунтарството също играе роля тук. Когато човек е безработен за дълъг период от време, може да е трудно да понася нивото на неуважение, което работодателите нехайно му показват. Обществото ни няма система за приобщаване на издивели възрастни обратно в работното място. Мисля, че този оправдан гняв спрямо неуважителното отношение, в комбинация с всичките табели с "търсим персонал", обясняват много от небрежните гневни напускания тази година.
В миналото, ако напуснеш работата си от гняв, на следващото интервю трябва да обясниш празното пространство между двата периода. Спомням си един случай, когато се връщах на трудовия пазар след период на войнствена безработица, работодател погледна резюмето ми и ми каза "Когато видя пропуск като този, предполагам затвор или рехабилитация". За разлика от това, ако напуснеш работата си в момента, на следващия потенциален работодател може да кажеш, че просто се връщаш на работа след локдауна. Такива неща са невидими за макро-икономисти, но за работниците на място правят голяма разлика."
"Всичките ми любими ресторанти и магазина за комикси до къщата ми са ограничили работните си часове заради липса на персонал. Магазините Target и Sheetz тук плащат няколко долара на час повече от преди и повечето магазини имат табели за наемане по прозорците. Но не виждам толкова недостиг на труд, колкото недостиг на евтин труд. Има желатерия в града, която обеща пълни работни часове за $15 на час и получиха стотици заявления за работа.
Една причина за това може би е фкатът, че Amazon се разшири през 2020 г., наемайки складови работници за $15 на час. Това е абсолютното дъно в отношение на заплата за складова работа, която те прекършва, но за хора, които досега са работели обслужване на клиенти е сравнително подобрение. Работата в склад трябва да се заплаща поне $25 на час, но ако избираш между $8 на час в McDonalds и два пъти толкова в Amazon, изборът е лесен, поне в началото. Скоростта на прегаряне от работа там е всеизвестно висока."
Гледайки модела на Amazon, може да припишем част от трудовия недостиг от 2021-2022 г. на нарушение в икономиката и в очакванията на работниците, тъй като капиталистите експериментират с начини за усилване на извличането на печалба на час труд, вместо просто да плащат възможно най-ниската заплата. Хенри Форд направи нещо подобно преди век. За да убеди работници да вършат убийствен труд на поточната линия, вместо занаятчийство, изискващо умение, той е принуден да им плаща повече. В резултат, Форд опростява процеса на масово производство и създава нов пазар за стоките си.
Ако Форд рационализира производствения процес – като го направи по-ефективен чрез ескалиране на изискванията към работниците и превръщането на основния преди това персонал в остарял – то днес виждаме същото да се случва в дистрибуционния процес. Капиталистите са преминали към производствен модел тип "точно на време" и сега нещо подобно се случва в потребителския край на икономиката: Netflix вместо кина, доставчици до домовете вместо магазини. Представянето на автономно каращи коли може неимоверно да ускори този процес.
Ако работодатели като Amazon предложат повишени заплати, но тази работа идва с повишен оборот, нетният резултат няма да е в полза на работническата класа. Вместо работната сигурност, която ерата на Форд е предлагала на бабите и дядовците ни, ще ни се наложи да работим само тогава, когато би било ползотворно за потенциалните ни работодатели и повечето от нас биха били безработни остатъка от времето. В този контекст, липсата на привързаност към работата ти – и напускането когато ти писне – би било безполезно, вече причислено като начин за поддържане на ефикасността на работното място. Едно анти-работно движение, за да си удържи на името, ще трябва да мине отвъд напускането и да си възвърне от управляващата класа ресурсите, нужни за изграждането на стабилен, сигурен живот.
Казус: Стачката на IATSE, която не беше, 2021 г.
Някъде около 60 000 работници в развлекателната индустрия бяха готови да стачкуват на 18 октомври 2021 г. Те щяха да бъдат най-многобройната група, която щеше да участва в тогава оптимистично-наречения "Striketober" (или "Стачкомври"). В последния момент, Международният съюз на театрални и сценични работници (IATSE) постигна плахо споразумение с холивудските продуценти, предотвратявайки стачката. Това, което се случи на нейно място ни разказва много за трудовите борби в нашата епоха.
"През октомври 2021 г. аз работех по телевизионна продукция с голям бюджет, когато се разчу за потенциална стачка на IATSE,профсъюза на сценичните работници, из цялата страна. С репортажи от новинарски агенции за трудовия недостиг, работници навсякъде в държавата бяха в по-добра позиция за договаряне от много години насам. Въпреки това, стачката не се случи.
Чувал съм подобни истории от други индустрии. Защо работниците не са могли да се възползват от ситуацията? Приемете това за каквото е – анекдот, не задълбочено разследване.
Филмовата индустрия има репутация за хаос и изисквания. Трудовите условия, които работниците с документи рядко понасят, са стандарт в САЩ, включително смени от 14, 16 или дори 20 часа; 6-часови престои между смени; никакви почивки по време на работни дни; работни седмици от 80 или повече часа; и месеци без един единствен почивен ден. Хора понякога умират от преумора на сцената или от лоши практики за безопасност, влошени допълнително от липса на почивка – или биват застреляни от високопоставен знаменит актьор без да иска, който няма никаква работа да борави с огнестрелно оръжие.
Работниците търпят тези условия, защото това е сравнително добре плащащ профсъюзен труд. Трудно е да откажеш седми работен ден, когато се плаща двойно, особено ако да откажеш значи да загубиш мястото си в продукцията. Ако успееш да влезеш в профсъюза, филмовата работа е рядък начин да изчегърташ 6-цифрена заплата без диплома за висше образование.
IATSE – Международния съюз на театрални и сценични работници – представлява над 150 000 работници в САЩ и Канада. Трудовите условия се различават широко от една продукция до друга. Когато поточни услуги като Netflix се появиха в края на 2000те години, по-високите заплати и по-нормалните работни часове, асоциирани с традиционната филмова продукция не се прехвърлиха в "новата медия". Продуцентите спореха, че залагат на нов формат и не са сигурни колко доходоносен ще е той, така че трябвало да ограничат бюджетите, започвайки с работниците, разбира се. Над десетилетие по-късно, "новата медия" се оказа изключително печеливша, но несъответствието в компенсация и условия продължава да съществува.
С разцъфването на продукциите и наличието на повече работни позиции отколкото работници, есента на 2021 г. беше перфектния момент за IATSE да се бори за по-добро споразумение с поточните услуги. Това почти доведе до историческа стачка, включваща 60 000 филмови работници. Много радикали извън профсъюза бяха развълнувани от възможността това да започне вълна от стачки и други действия.
Въпреки това – както се е случвало многократно – продуцентите и профсъюзните бюрократи избегнаха стачката, сключвайки споразумение в последната минута. За ничия изненада, много редови членове на IATSE не бяха доволни със сделката. Тя направи много малко, за да подобри условията.
Отношенията на колегите ми бяха разновидни. Стачка щеше да значи изгубена работа и изгубени заплати и никой не искаше това. Но на много дългосрочни членове на организацията им беше писнало да се справят с едни и същи работни условия. Те щяха да се радват да им го натикат на асоциацията на продуцентите. Не видях много съчувствие за лидерите на профсъюза сред колегите ми.
Какво щеше да стане ако стачката се бе случила? Когато продукцията прекъсне, компаниите щяха да се опитат да доведат стачкоизменници – лесно в Лос Анджелис и други филмови центрове като Атланта, но по-трудно да други места. Продукцията, върху която работех бе извън тези центрове. Тези занаяти са специализирани и не винаги е лесно за продуценти да намерят квалифицирани сценични дърводелци, бояджии, гримьори и оператори, които не са в профсъюза или които биха пресекли кордона. Биха се опитали да скалъпят разнообразен екип и да продължат да работят.
Както се оказа, макар и стачката да бе отменена, продукцията се изправи пред трудов недостиг. Нова вълна от ковид-19 пращаше множество хора вкъщи под карантина всеки ден. На други работници им писна да работят по цял ден всекидневно и спряха да се появяват. Трети, не членучащи в профсъюза, но с еквивалентни заплати, нямаха нужните умения и или бяха уволнени, или напуснаха след няколко дни. Почасовите заплати не бяха достатъчно високи, за да доведат хора чак от Лос Анджелис, или дори да привлекат местни умели работници. Помнете, всичко това се случваше в контекста на масов трудов недостиг из цялата страна.
Това, което се случи, не беше толкова драстично, колкото стачка, но беше подобно в това, че част от квалифицирания профсъюзен труд беше заменен с по-малко квалифициран, непрофсъюзен труд. Не казвам, че работниците, които не са били членове на профсъюзите, са били стачкоизменници – по-скоро искам да кажа, че цялата ситуация илюстрира неолиберализацията на работното място, индивидуализацията на труда, а също и съвременната борба на работното място по начин, който не е непременно обещаващ. Една стачка, позволена или не, щеше да бъде възможност за нас да направим нещо колективно, да развием отношенията си в борбата. Вместо това хората отпадаха един по един, защото можеха да се движат инертно известно време или да намерят по-добре платена работа другаде. Макар че тези действия в съвкупност оказват влияние върху търсенето и предлагането на трудовия пазар, като поставят работодателите в по-тежка ситуация и дават на работниците повече възможности за влияние при преговорите, те не правят много, за да се противопоставят на капитализма като цяло или да насърчат автономната устойчивост.
Накратко, ние продължаваме да се сблъскваме с икономиката все по-индивидуално, дори и на синдикализирано работно място. Не искам да възхвалявам основните бизнес профсъюзи като IATSE: профсъюзната бюрокрация беше главната пречка за провеждането на стачка и това вероятно е вярно в повечето отрасли, които все още са синдикализирани. Всичко, което правим заедно, ще трябва да се появи от низините в противовес на ръководството. Това ще изисква нов модел.
Новата видимост на антиработническите настроения предлага отправна точка, но сама по себе си тя не е решение. Винаги динамичен, капитализмът се променя, особено бързо след пандемията. Лесно е да си представим, че днешните антиработнически настроения ще се появят отново като утрешни пазарни иновации – по-отдалечен труд, допълнителни начини на експлоатация (например производство на онлайн съдържание или монетизиране на отчаяната нужда на хората от връзка), нови начини за прослава на слабо прикритата несигурност на работата на парче, на свободните професии и други подобни. Трябва да измислим как да преоткрием и стачката или някаква друга форма на колективна съпротива."
Казус: Стачката на студентите от Колумбийския университет, 2021-2022 г.
През декември 2021 г. стачката на 3000-членния профсъюз на завършващите студенти в Колумбийския университет е била най-голямата стачка в САЩ [4]. Това загатва до каква степен старомодната масова синдикална войнственост е отстъпила от разцвета си през XX век. Разгледахме пълната история на тази стачка и последиците от нея в "Columbia's Graduate Worker Union Struggle, 2004-2022".
В някои отношения завършващите студенти са емблематични за новата форма на работната сила. Работническото организиране на завършилите студенти заема онова, което завършващият студент би могъл да нарече лиминално (гранично – бел.ред.) пространство между училището и работното място: завършващите студенти са работници, но те все още не са се присъединили към същинската работна сила. Те не са единствените работници, чиито работни места по принцип са временни и преходни; днес има цели индустрии, които вече няма да съществуват по времето, когато следващият випуск студенти ще получи дипломите си. Университетите оправдават ниските заплати, които плащат на завършващите студенти, с предполагаемите им бъдещи възможности за работа – които всъщност ще бъдат достъпни само за малък брой завършили студенти на един все по-конкурентен пазар, който бързо се прекроява от мерките за икономии. В това отношение пирамидалната схема на висшето образование е микрокосмос на пирамидалната схема на самия капитализъм.
В същото време стремежът да се защити сигурността на определена група студенти, без да се загриженост за другите работници или студенти, е обречено начинание. Студентите не са от съществено значение за индустриалната икономика в строго материален смисъл. Всяко влияние, което те биха могли да упражнят, ще произтича от натиска, който те могат да окажат върху икономиката в сътрудничество с други хора, които са засегнати поне толкова силно, колкото и те, от строгите икономии и систематичното отнемане на сигурност. Във време, когато глобалната икономика е структурирана така, че работниците в практически всяка индустрия да могат да бъдат заменени, изграждането на солидарност между демографските групи и контексти е стратегическа и етична необходимост.
***
Едно от най-забавните повтарящи се скандирания, което бележи кордоните и демонстрациите, е "НИЕ ИМАМЕ ЗЪБИ!". Това е намек за искането ни за стоматологична застраховка и има предимствата да е смешно, универсално и близко до хората. В начина, по който се заиграва с метафоричното си значение, обаче има и подтекст на ирония. За да има нещо "зъби", то означава, че има сила зад себе си. Да кажем, че имаме зъби, означава да изразим, че отправяме заплаха, която можем да изпълним, че не се шегуваме.
Един от начините за справяне с тревожността е смехът. Хуморът в това песнопение е примесен с тревога – със сигурност имаме зъби, но дали борбата ни е такава? Дали стачката ни е толкова силна, че да принуди университета да изпълни исканията ни? И дори ако спечелим, има ли нашата колективна сила като студенти, работници, бъдещи академици и т.н. достатъчно "зъби", за да има значение, докато неолибералните сили източват ресурсите на университетите и строгите икономии напредват на много фронтове?
Аз никога не съм имал стоматологична застраховка през живота си. Случвало ли ви се е да чакате с часове на опашка в месечната стоматологична клиника за бедни, само за да ви кажат накрая, че номерът ви не е дошъл? Да, случвало ми се е – повече от веднъж. Така че идеята, че мога да получа докторска степен и да ходя на зъболекар, звучи доста привлекателно. Но дали това е встъпление към един по-сигурен живот за моите зъби? Или последният дъх на едно движение, което едва ли ще ни осигури билет за зъболекарския стол след дипломирането?
Мисля, че отговорът зависи от това къде виждаме силата си и дали разработваме съответните стратегии. Можем ли да изместим фокуса си от това да виждаме собствения си (несигурен, заменяем) труд като източник на нашата сила, за да се концентрираме върху изграждането на колективен капацитет за нарушаване на всекидневното функциониране на капитала в университета и извън него? Изглежда, че един-единствен ден на физическо прекъсване на студентите, работниците и доставките е оказал по-голямо въздействие, отколкото пет седмици стачки, ако се съди по комуникацията на университета, а също и по обявяването по време на преговорите на следващия ден на най-големите икономически отстъпки, които Колумбия някога е правила.
Има много неща, които можем да научим от това. В този смел нов свят нашият труд може да не е източникът на нашата сила. Но отношенията, които установяваме в хода на отстояването на себе си – отвъд границите на позицията, работното място и идентичността – могат да бъдат основа за стачна сила, която използва уязвимостта на инфраструктурата, като се насочва към тесните места в потока от хора и икономики. Нашите врагове са по-загрижени да ни попречат да изградим колективна сила, отколкото да направят конкретни икономически отстъпки. Те знаят, че си струва да направят краткосрочни инвестиции, за да запазят властта си в дългосрочен план. Правили са го и преди, като са откупували цели поколения достатъчно дълго, за да си върнат контрола.
Докато климатът се срива, масовото наблюдение навлиза, икономическите различия се засилват, а фашизмът надига глава, времето не е на наша страна. Не можем просто да затворим работните си места, а трябва да затворим цялата икономика. Именно това е необходимо, за да нападнем със зъби. А нашите зъби – да не говорим за живота ни – зависят от това.
***
При откриването на 2022 г. "Студентите работници от Колумбийския университет" постигнаха предварително споразумение с администрацията на Колумбийския университет, гласувайки за прекратяване на една от най-дългите стачки в историята на организирането на завършващите работници. След повече от девет седмици на стачната линия стачкуващите принудиха администрацията да отстъпи пред много от основните им искания. Въпреки това стачкуващите успяха да постигнат тази ограничена победа само защото вече бяха поели и победили профсъюзната бюрокрация, която се опитваше да ги спре да се изправят срещу администрацията. Тяхната победа показва, че работниците, които се стремят да отстояват интересите си на работното място, трябва да започнат с борба за самоопределение и власт на местно ниво в рамките на самото организиране на работното място.
Вълнуващо заключение: Значението на анти-работата
Отслабващата сила на профсъюзите през последния половин век не е просто резултат от липса на воля. Съществуват структурни причини, поради които синдикалното организиране е довело до намаляващи резултати. Когато тръгнем да се защитаваме, винаги е изкушаващо да се опитаме да възпроизведем моделите, които познаваме от предишните поколения – въпреки че именно неуспехите на тези модели ни поставиха там, където сме днес. Новите условия изискват нови стратегии.
Такива стратегии могат да приемат различни форми. Например, използвайки интернет, бихме могли да изградим мрежови движения, простиращи се далеч извън работното място, за да защитим работниците в определени индустрии чрез кампании за натиск, бойкоти, саботажи и други тактики, в които всеки може да участва, независимо дали е нает или не.
За да могат обаче хората извън определени сектори на икономиката да участват в тези борби, тези движения ще трябва да отговарят и на нуждите на безработните и несигурно заетите, а не само да запазват статута на работниците, които все още имат късмета да запазят относително стабилна заетост. Силата на въстанието за Джордж Флойд и подобни движения извън работното място предлагат отправна точка. Опирайки се на връхната точка на движението Occupy през 2011 г., можем да си представим, че най-мощните работнически движения в бъдеще ще бъдат антиработнически въстания, които се провеждат извън конкретните работни места, в общо пространство, което всички могат да споделят. В продължението на тази статия изследваме как би могла да изглежда общата стачка през XXI век и как нашите движения биха могли да станат способни да катализират такива стачки.
***
Беше удоволствие да обсъдим тази тема, да съставим това есе и да работим заедно, за да го публикуваме – именно защото това не е работа. Всичко, което нашият колектив е постигнал заедно през последните три десетилетия – а то е много – е резултат от решението ни да откажем, когато е възможно, да продаваме времето, енергията и творчеството си на пазара. Един от главните решаващи фактори за мащаба на социалната промяна, която ще видим през живота си, е дали хора като вас ще инвестират времето, творчеството и ресурсите си в това да променят света или просто ще се опитват да подобрят себе си на индивидуална основа.
Нека се намерим един друг и да видим какво можем да направим заедно извън логиката на капиталистическата икономика. Това е отправната точка на анти-работата.
Още по темата
- Междуцарствие – бунтът Джордж Флойд, пандемията от коронавирус и зараждащата се социална революция
- Митологията на работата – осем мита, които държат очите ви на часовника и носа ви на работното място
- Репортаж от цеха – как профсъюзите изгубиха зъбите си
- "Войната на сюрреалистите срещу работата", Абигейл Сусик
- Приказка за две общи стачки: Обновяване на общата стачка за 21-ви век
- "Ами, аз напускам" – антиработнически дискурс срещу неолибералната утопия
- Работа – капитализъм, икономика, съпротива
- Работниците срещу работата: Трудът в Париж и Барселона по време на Популярните фронтове, Майкъл Сейдман
- За да спасим света, трябва да спрем да работим, Дейвид Грейбър
- Работа. Общност. Политика. Война., комикс
- Как да се освободиш от скуката в офиса?
- 10 съвета как да спреш да работиш
БЕЛЕЖКИ:
- Фактът, че самостоятелно заетите лица са склонни да изпитват по-голяма степен на автономност в рамките на икономиката, може да ги подтикне да се идентифицират с работата си, но това не прави тази работа по-малко отчуждаваща – просто им дава възможност да участват в собственото си отчуждаване. Те все още не могат да използват времето и ресурсите си за други цели, освен за преследване на печалба, без икономиката да пренасочи ресурсите от тях.
- Да реализираш печалба означава да излезеш от икономическия обмен, след като си придобил пропорционално по-голяма власт над съвкупните ресурси на обществото като цяло. По дефиниция човек може да печели само за сметка на другите. Две страни могат да се възползват от икономическия обмен, но ако и двете страни имат печалба, някой друг е станал по-беден спрямо тях.
- Фактът, че Копачите от Сан Франциско могат да възприемат първоначалния стандарт на оригиналните Копачи повече от 300 години по-късно, без да се отклоняват съществено от икономическите принципи на своите съименници, показва приемствеността на тези движения и техните амбиции от един век в друг.
- Всъщност във всеки един момент в стачката са участвали значително по-малко от всичките 3000 членове.
Превод от английски: TPV