Колектив Балкански маршрути Алто Вичентино: един разказ за това, как европейските граници убиват в тишина и сред безразличие
18 август 2023 г.
От края на юни колективът Балкански маршрути Алто Вичентино развива нов проект за активна солидарност и мониторинг на най-външната граница на Европейския съюз, тази между България и Турция.
Публикуваме втори доклад от „операциите по издирване и първа помощ", осъществявани от колектива, в който ще ви разкажем за откриването на безжизненото тяло на Х., мъж от Сирия, който беше решил да предизвика Крепостта Европа. Много други като него тръгват на път ежедневно и умират из горите, без никой да знае за тях. Според нашия колектив е важно да разпространим тази история, защото тя съдържа в себе си много други истории, които никога няма да бъдат разказани, и е важно да не ги оставим да потънат в граничното мълчание.
Около 12 часа. На номера на колектива е съобщено за тяло на 30-годишен сириец, Х., починал в опита си да „изиграе играта" [1], намерено в близост до път 79. Имаме телефона на неговия брат, който общува с нас посредством техен братовчед като преводач. Молят за помощ да организарат намирането на трупа, разпознаването и транспортирането му обратно. Изпращат ни координатите, от които разбираме, че се намира в гората, но близо до пътека. Вероятно другарите му са го оставили там, за да е лесен за откриване. През следващите часове трябва да решим заедно как да действаме.
15 часа. Местна асоциация, с която работим, се обажда за пръв път на 112, единен номер за спешни случаи. Казват ни, че по случая се работи и че властите са започнали издирването. Имайки предвид други подобни случаи, не се доверяваме и започваме да си мислим, че може би трябва да тръгнем на път.
16:46 часа. И ние се обаждаме на 112, за да окажем натиск и да се уверим, че наистина на мястото има екип, който да търси тялото. Решаваме да кажем на оператора, че в гората има изгубен човек в тежко състояние и им даваме координатите. В отговор ни питат за неговото име и националността му, преди изобщо да се поинтересуват от здравословното му състояние. Става дума за гранична зона, така че може би отговорът на този въпрос ще определи степента на важност на това обаждане и към кого да предадат сигнала. Когато казваме, че е сириец, веднага ни връщат въпрос „Как е минал през границата? Легално или нелегално?". Казваме, че не знаем и подчертаваме, че Х. има нужда от спешна помощ и че може дори вече да е починал. Операторът приема подадения сигнал и ни казва, че са уведомени полицията и медицинска помощ. Питаме дали може да ни информират за развитието на случая, но ни казват, че не могат да ни се обаждат. Трябва да звъним ние.
17:54 часа. Повторно обаждане. Операторката ни пита дали спешният екип е пристигнал на място, може би си мисли, че ние сме там, заедно с Х. Казваме й, че всъщност сме на час и половина път от там, но при необходимост можем да отидем. Отговаря ни, че гранична полиция „вече е била там" и че „всичко е наред, щом сте се свързали с нас", но няма информация за съдбата на Х. Тъй като си спомняме предишни случаи, в които са ни давали грешна информация, я питаме откъде е сигурна, че на място е пратен патрул и чак тогава тя се обажда на гранична полиция. „Объркала съм се", ни казва, когато се връща към нашия разговор, агентите не са го намерили, „но го търсят". В нашите уши това прозвучава като потвърждение на предположението, че никакъв екип изобщо не е тръгвал да го търси. Операторката завършва разговора с „Ако можете, идете на мястото, което отговаря на координатите, защото все още не са открили този човек. Ако имате още информация, обадете ни се отново". Окрилени от това „оторизиране" и ядосани, че трябва да компенсираме полицейските липси, тръгваме на път.
18:30 часа. Тръгваме и се обаждаме на 112 периодично по целия черен път през гората. Усеща се огромна незаинтересованост, която прераства в неебателност на фона на нашето настояване: „Сега какво искате? Тук не е бюро информация, сигналът е получен, полицията е информирана". Казваме, че пътуваме натам, отговарят ни: „Хубаво".
20:24 часа. Паркираме колата на черния път посред гората. Започваме да вървим към локацията от координатите, докато зад нас слънцето започва да залязва. Обаждаме се отново на 112, за да им кажем, че не виждаме патрули на полицията наоколо, въпреки че теоретично би трябвало в ход да бъде някакво фантоматично издирване. Отговаря ни се, че полицията е била на координатите, които сме им предоставили, и не са открили никого. Събитията от следващите часове ще докажат, че това твърдение е лъжа.
– Говорих с гранична полиция, днес са били на това място и са издирвали човека, но не са намерили нищо, така че…
– Така че какво? (…) Какво ще направят?
– Какво искате от нас (грубо)? Не са намерили никого (…)
– Може да продължат да търсят"
– (Агресивно) Не са намерили никого на това място. Какво искате от нас? (…) На това място няма никого. (…) Вие ни давате координати и на тях няма никого.
21:30 часа. Стигаме до локацията, прекосявайки гора, осеяна с раници и бутилки вода – знаци, че оттук минават хора, които се опитват да „изиграят играта". Тялото на Х. е там, нито метър по-напред, нито метър по-назад от координатите. Въпреки нуждите, които пътуването налага, спътниците му са проявили загриженост и са оставили раницата му до него, заедно с телефона и малко лекарства. Очевидно е, че тук не е идвал полицейски патрул, може би такъв дори не е излизал от управлението. Всичко е една поредица от лъжи. Обаждаме се отново на 112 и операторката алармира гранична полиция. Имайки предвид колко време ни държи на изчакване, този път може би им се обажда наистина.
21:52 часа. Не изглежда никой да се приближава. Обаждаме се отново, настоявайки да знаем къде се намира спешният екип, тъй като се притесняваме от абсолютната липса на интерес от страна на онези, за които е работа и задължение да се отзоват. Отговорът е: „Полицейският екип работи по друг случай, когато свършат там, ще дойдат при вас. (…) Полицията има много случаи и само няколко коли". Предвид броя полицейски контроли и полицейски коли, които видяхме по път 79, както и разказите за постоянните им акции, резки и насилствени, „в защита" на източната граница на ЕС, не ни се струва реалистично точно полицията да не разполага със средства. Очевидно отново е въпрос на приоритет на случаите и на целите: работа се върши, когато става дума за контрол и изтласкване, но не и когато става дума за първа помощ. Настояваме, поради което продължават да искат данни за нас и за автомобила ни:
– Колко човека сте?
– Трима.
– Само жени?
– Да…
– Имайте търпение и чакайте там, ще дойдат.
Имаме силното усещане, че фактът, че сме само момичета, ще ускори намесата, докато никой не би помръднал пръст за Х.: това, което ще накара полицията да се размърда, сме ние, италианските девойки, които трябва да бъдат спасени в гората. Между нас си казваме изрично, че, ако полицията все пак дойде, нашият приоритет е да бъде прибрано тялото на Х. Чуваме се и с другарите, останали вкъщи: при положение, че за пореден път опитът ни да получим актуална информация е блокиран, трима от тях решават да тръгнат от Харманли и да дойдат при нас. Предстои им час и половина в микробуса, ще бъдат спрени три пъти за полицейски контрол, тъй като микробусите са сред предпочитаните от трафикантите превозни средства за придвижване на мигрантите към София.
22 часа. Продължаваме да се обаждаме на 112, за да оказваме натиск. Отговаря ни една жена, на моменти в гласа й долавяме притеснение. Дори в тази ситуация, пропита от насилие, усещаме, че възпитанието в определени полови стереотипи е решаващо за заемането на позиция, когато става дума за грижа за другия. Жената се свързва с гранична полиция и ни казва: „Полицията ще бъде при вас до 5… 2 минути". Казва ни го, за да ни успокои, но за съжаление вече знаем добре, че полицейската практика е много далече от понятието за грижа, и не си правим илюзии: чакането продължава. Както и предвиждаме, след още час не е дошъл никой. При поредното обаждане жената от централата пита за морфологията на територията около нас. Този въпрос потвърждава онова, което вече знаем: полицията не е идвала досега на мястото.
23:45 часа. Фарове огряват полето, в което седим от часове, близо до тялото на Х. Принадлежат на кола на гранична полиция, в която има смесен патрул между обикновена полиция и гранична полиция. От линейка, медицински персонал или следователи няма и следа. Карат ни да им покажем тялото. Осветяват го разсеяно, обаждат се в централата и се връщат при нас. Питат ни как сме разбрали за случая и защо сме там. Повтаряме, че явяването на място ни е препоръчано от операторката на 112, така оправдаваме присъствието си в гранична зона, в близост до труп, без да бъдем обвинени за трафик на хора.
23:57 часа. Предлагат ни да ни закарат до нашата кола, по-малко от 10 минути след като са пристигнали. Питаме какво ще стане с тялото на Х. и един от полицаите ни казва, че очакват да пристигне спешен екип. Обявяваме намерението си да изчакаме пристигането на спешната помощ, искаме да получим максимална информация, която да предадем на семейството на жертвата, и се притесняваме, че, ако напуснем терена, патрулът също ще си тръгне и ще изостави трупа. Учудени и може би неподготвени за нашето присъствие и настоятелност, се опитват да ни убедят да си тръгнем, описвайки фарсова поредица от опасности в граничната зона – от страшни мигранти до гигантски стършели. Като цяло усещаме, че нямат валидни аргументи, с които ни попречат да останем.
Когато групата от Харманли се приближава до нас, полицията ги чува, преди да ги види, и решава, че са група мигранти. На този стимул реагира с ниво на готовност, което по никакъв начин не показа в отговор на нашите молби. Тръгват веднага към тях, готови да хванат пистолета или палката, с фенери, насочени към гората. Намират ги, но цветът на кожата им е в легитимния спектър. Всичко е наред, могат да дойдат при нас. От патрула от шест полицая трима си тръгват с колата, а други трима остават за през нощта. Чудим се дали щеше да стане така, ако нашите бели европейски очи не бяха тук да наблюдават. Липсата на решение продължава до сутринта, ситуацията е сюрреалистична, ние сме се излегнали на метри от полицията и от тялото на Х. Картинката разкрива небрежността на институциите, йерархизирането на човешките животи, създадено от границата, систематичното изоставяне на телата, които се движат наоколо, освен ако не е възможно изтласкването им обратно.
8 часа сутринта. Равнодушието продължава, дори когато идват следователите, облечени с дънки, които се движат припряно и без интерес около тялото на Х. и символично правят няколко снимки. Цялата процедура трае не повече от 30 минути, накрая качват тялото на колата на гранична полиция, без да ни дадат никаква информация за посоката и съдбата му. След прилагане на вече обичайната стратегия за оказване на натиск, успяваме да разберем, че ще закарат трупа в моргата в Бургас, но не могат да ни кажат какво ще стане след това, хипотезата за изпращане на тленните останки обратно в Сирия или евентуално погребение дори не им минават през акъл. По-късно в телефонен разговор със семейството на Х. ще разберем, че в най-добрия случай той ще бъде погребан в България, само благодарение на факта, че на територията на страната има кръвен роднина, който е депортиран наскоро от Германия по Дъблинските директиви и е успял да разпознае трупа. Още веднъж властите демонстрират безразличие към Х., едно тяло, смятано за нелегитимно, поради което не заслужава дори погребение. В тези гранични пространства смъртта е нормализирана и системната незаинтересованост се превръща в оръжие, аналогично на физическото насилие и изтласкванията, което определя кой има право на достоен живот или въобще на живот.
Бележки:
[1] „Играта" (the Game) е самоироничен термин, използван от самите мигранти, както и от работещите с тях организации, за да назоват серията опити да стигнеш от мястото, откъдето бягаш, до Западна Европа по т.нар. Балкански маршрут. Става дума за неформално минаване на множеството граници по пътя, което изисква въображение, изобретателност, смелост, излагане на риск и – както във всяка истинска игра – винаги валидната възможност да бъдеш върнат отначало, за да събереш сили, смелост и пари, за да започнеш отново от нулево ниво.