Волин¹, 1934 година, превод АнархоСъпротива. Текстът е публикуван за първи път на френски през юли 1934 в анархисткия вестник "Ce qu'il faut dire" в Брюксел. 

Току-що прочетох откъс от писмо на нашия доблестен другар А[лфонсо] Петрини², който е в СССР, заточен. Там попаднах на следните редове: "(…) Всички ни затварят, един по един. Истинските революционери не могат да се радват на свобода в Русия. Свободата на печата и свободата на словото са заличени, така че няма разлика между Сталин и Мусолини".

Умишлено акцентирам върху тези редове, тъй като те заслужават внимание. Въпреки че точността на този кратък израз и целия му ужасяващ реализъм са очевидни, за да ги оценим наистина, е наложително да разполагаме с дълбоко и ясно разбиране за фашизма – по-дълбоко и по-ясно, отколкото обикновено се изследва сред левите кръгове.

Въз основа на такова допълнително и внимателно осмислено разбиране, читателят ще преосмисли изказването на Петрини не просто като изречение, а като точен израз на много печален факт.

През изминалите дванадесет години, от времето, в което движението на Мусолини – италианският фашизъм – постигна своята победа, общественото мнение претърпя значителни промени. В началото, се приемаше, че това е изцяло локално, временно явление, лишено от бъдещи перспективи. Оттогава нататък, "фашизмът" се вкоренява не само в Италия, но и в няколко други държави, където се появяват движения с подобна насоченост. Навсякъде извън тях, под различни облици, "фашизмът" се явява като заплаха за разума. Изразът, някога локален, придобива всемирно разпространение.

Такава промяна в динамиката на нещата налага следното заключение: така нареченото "фашистко" движение изисква да се основава на стабилни, дълбоко вкоренени и широкообхватни исторически основи.

Какви биха могли да са тези основи? Кои фактори биха могли да се определят като ключови за възникването и, по-специално, за успешното развитие на фашизма?

Своето виждане мога да изразя чрез три фактора, които, съчетани заедно, представляват съществените предпоставки за неговия успех.

1. Икономическият фактор. Това е съвсем ясно и широко разбрано. Ето с няколко думи: частният капитализъм (чиято икономическа основа е търсенето, свободно конкуриращо се за максимална печалба, и чийто политически израз е буржоазната демокрация) се разпада и фалира. Нападан жестоко от всички свои врагове, чийто брой се увеличава, той е потънал в мръсотия, престъпност и безсилие. Войни, кризи, цели армии от безработни, обеднели маси, контрастиращи с огромното материално богатство и безграничната възможност за увеличаване на богатството, разкрива безсилието на частния капитализъм да разреши икономическите проблеми на епохата. В наши дни все повече се осъзнават неговите предсмъртни гърчове и неизбежната му смърт. Затова, подбудително или съзнателно, се мисли за замяната му с някакъв нов вид капитализъм с надеждата, че той ще може да "спаси света". За пореден път в човешката история мислите се насочват към възвишената мисия за силна, всемогъща държава, основана на диктатура. Мислите се насочват към държавен капитализъм, ръководен от диктатура, която "стои над частните интереси". Такава е новата марка капитализъм, която е в основата на фашизма в икономически план.

2. Социалният фактор. Той също е много ясен и широко разбран. Провалът на частния капитализъм с всички негови ужасяващи последици е довел до несъмнено революционна ситуация. Все по-недоволните маси се раздвижват. Революционните течения набират сила. Организираните работници се подготвят все по-активно за битка със системата, която ги смила в полза на банда бандити. Работническата класа, свободно и борбено организирана (по политическа, синдикална и идеологическа линия), става все по-подривна, все по-голяма заплаха за имотните класи.

Последните са се събудили и са осъзнали колко несигурно е положението им. И бягат уплашени. Така че, инстинктивно или съзнателно, те търсят изход. Те се стремят на всяка цена да се придържат към привилегированото си положение, което се основава на експлоатацията на трудещите се маси. Това, което е важно преди всичко, е последните да останат експлоатирано, зависимо от заплатата стадо, ограбвано от своите господари.

Ако сегашният модел на експлоатация не може да бъде поддържан, ще се наложи смяна на модела (без особени усилия), за да се гарантира, че основното положение няма да се промени. Днешните господари могат да останат такива, стига да се съгласят да станат членове на огромна икономическа, политическа, социална и по същество етатистка група от лидери. Сега, за да се осъществи тази нова социална структура, трябва да има преди всичко всемогъща държава, ръководена от силен човек, със силен юмрук, диктатор, един Мусолини, един Хитлер! Такава е новата марка капитализъм, чрез която се подхранва фашизмът в социален план.

Ако фашизмът се основаваше само на тези две неща – на икономическите и социалните си основи – той никога не би придобила силата, която познаваме. Няма съмнение: организираните трудови маси бързо щяха да го спрат веднъж завинаги. Всъщност средствата, с които работническата класа по принцип се бори с капитализма, с някои малки корекции биха били полезни и сега в ефективната борба срещу реакцията и фашизма. Това би било просто последната глава от великата историческа борба на работниците срещу техните експлоататори. Колко пъти в хода на досегашната история врагът е приемал нова тактика, слагал е нова маска или е сменял оръжието си! Никога нищо от това не е спирало работниците да продължат борбата си, без да губят равновесие или увереност, без да се оставят да бъдат разколебани от вражеските маневри и обратни завои!

Тук стигаме до важния момент. Макар да може да се разглежда като нова (отбранителна и нападателна) хитрост на капитализма, фашизмът, където и да се заеме сериозно със задачата си, постигна такъв зашеметяващ, изключителен, фантастичен успех, че борбата на работническата класа се оказа внезапно и повсеместно – и това важи както за Италия, така и за Германия, както и за Австрия, така и за други страни – не само изпитание, но и напълно неефективна и безсилна. Не само либералната буржоазна демокрация не успя да се защити, но и социализмът, (болшевишкият) комунизъм, профсъюзното движение и т.н. Всички те са се провалили напълно да се противопоставят на капитализма, който е притиснат до стената, докато маневрира, за да спаси кожата си. Не само че всички тези сили не успяха да окажат успешна съпротива на капитализма, който ремонтира разклатените си редици, но и последният беше този, който бързо се прегрупира и смазва всички свои врагове.

Социализмът, толкова могъщ в Германия, Австрия и Италия, се оказа безсилен. "Комунизмът", сам по себе си много силен, особено в Германия, се оказа безсилен. Профсъюзите се оказаха безсилни. Как да си обясним това?

Този и без това много сложен проблем става още по-сложен, когато се замислим за настоящата ситуация в СССР. Както знаем, там авторитарният държавен комунизъм (болшевизмът) извоюва зашеметяваща и доста лесна победа в събитията от 1917 г. В наши дни, почти седемнадесет години след тази победа, комунизмът не само се оказва безсилен да се противопостави на фашизма в чужбина, но и що се отнася до режима в самия СССР, последният все по-често и по-нарочно се определя като "червен фашизъм". Правят се сравнения между Сталин и Мусолини. Отбелязват се свирепите репресии срещу трудещите се маси от страна на управляващия там апарат, който съставлява милион привилегировани лица, зависими, както впрочем навсякъде другаде, от военната и полицейската власт. Отбелязва се отсъствието на всякаква свобода. Както и произволното и безмилостно преследване. И важното е, че подобни открития или мнения идват не от буржоазните среди, а преди всичко от редиците на революционерите… социалисти, синдикалисти, анархисти и дори от редиците на комунистическата (троцкистка) опозиция, която на тази основа "възобновява борбата за освобождение" и поставя началото на Четвъртия интернационал.

Всички тези неща са изключително тревожни. Те неизбежно ни водят до този извод, който може да изглежда парадоксален: че дори в СССР, макар и под друго прикритие, е надделял фашизмът: че в седлото е нов капитализъм (държавен капитализъм под ръководството на един диктатор, Сталин).

Как да си обясним всичко това?

А може ли все пак да има някакъв друг елемент, някаква друга основа, някакъв друг смисъл на съществуване, който да дава на фашизма някакво изключително предимство?

Отговорът ми е "Да". Ето го и третият фактор: този, който тепърва ще изследвам. Смятам го за най-важния от всички, както и за най-сложния и най-малко разbран. И все пак той е този, който обяснява всичко за нас.

3. Психологическият (или идеологически!) фактор. Основният фактор за успехите на фашистите и безсилието на силите на еманципацията, според мен, е отровното понятие за диктатура като такава. Дори бих отишъл по-далеч. Съществува едно понятие, което е толкова широко разпространено, че почти се е превърнало в аксиоматична истина. Милиони и милиони хора, дори и днес, биха се учудили, ако го поставят под въпрос. И още по-добре: голяма част от анархистите и синдикалистите също не виждат нищо подозрително в него. От свое име мога да кажа, че го смятам за напълно погрешно. Всяко погрешно схващане, прието като факт, представлява голяма опасност за каузата, която засяга. Въпросната представа е следната: за да победят в борбата и да постигнат своето освобождение, трудещите се маси трябва да бъдат напътствани и ръководени от някакъв "елит", от някакво "просветено малцинство", от "далновидни" хора, намиращи се на по-високо ниво от масите.

Напълно разбираемо е, че подобна теория – която според мен е само подсладен израз на понятието "диктатура", тъй като всъщност лишава масите от всякаква свобода на действие и инициативност – може да бъде разпространявана от експлоататори. Но това, че подобна идея се загнездва в съзнанието на онези, които претендират да са освободители и революционери, е едно от най-странните явления, които историята може да покаже. Защото – и това ми се струва очевидно – ако искат да се отърват от експлоатацията, масите не бива повече да бъдат водени. Точно обратното: трудещите се маси ще се отърват от всякаква експлоатация едва когато намерят начин да се отърват от всякаква опека, да се водят сами, използвайки собствената си инициатива, преследвайки собствените си интереси, с помощта и от редиците на собствените си автентични класови организации – профсъюзи, кооперативи и т.н., – обединени помежду си.

Тъй като идеята за диктатура – независимо дали става дума за юмрук или кадифена ръкавица – е универсална и общоприета, пътят за фашистката психология, идеология и действие е отворен. Тази психология прониква в, трови и дезинтегрира цялото работническо движение и го насочва по опасен път. 

Ако се смята, че диктатурата е необходима, за да се направлява борбата на работническата класа за освобождение, тогава всъщност класовата борба се превръща в съревнование между диктатори. В основата на тази борба е да се разбере кой ще запази или спечели решаваща власт над масите. Така че изходът от състезанието зависи от най-различни, по-скоро случайни обстоятелства. Диктаторът Х има предимство тук, а диктаторът Y или Z – там. Всеки от тях може да изповядва съвсем различни, дори противоречиви идеали. Но остава фактът, че вместо неограничената, широкообхватна дейност на самите маси, победителят е този, който ще води масите, принудени да го следват под заплахата от ужасни репресии. Трябва да е очевидно, че подобна перспектива не може да има нищо общо с действителната еманципация на трудещите се.

Представата за диктатура, за елитно лидерство неизбежно води до формирането на политически партии: организации, които подхранват и подкрепят бъдещия диктатор. В крайна сметка такава и такава партия ще триумфира над останалите. В този момент нейната диктатура се изкачва на трона. Без значение коя е тя, тя бързо сътворява своите назначения и в крайна сметка – своите привилегировани слоеве. Подчинява масите на своята воля. Потискайки ги и експлоатирайки ги, като дълбоко в себе си неизбежно се превръща във фашистка.

Така че моята представа за фашизма е доста гъвкава. Според мен всяка мисловна школа, която подкрепя диктатурата – независимо дали тя е тотална, или с детски ръкавици, "дясна" или "лява" – дълбоко в себе си е обективно и по същество фашистка. В моите очи фашизмът е преди всичко идеята масите да бъдат ръководени от някакво "малцинство", от някаква политическа партия, от някакъв диктатор. От гледна точка на психологията и идеологията фашизмът е идеята за диктатура. Тази идея, артикулирана, разпространявана или прилагана от собственическите класи, е лесно разбираема. Но когато същата тази идея бъде възприета и осъществена от идеолози от работническата класа като път към еманципацията, това следва да се счита за отровно отклонение, за недалновидна, глупава безсмислица, за опасно отклонение. Защото, бидейки в същността си фашистка, тази идея, ако бъде осъществена, неизбежно води до дълбоко фашистка социална организация.

Тази истина беше ясно – и неопровержимо – потвърдена от "руския опит". Идеята за диктатурата като средство за еманципация на работническата класа е приложена на практика там. Е, нейното прилагане неизбежно доведе до ефект, който в наши дни става все по-ясен и който скоро и най-невежите, късогледите и свински глави ще бъдат принудени да признаят: вместо да доведе до еманципация на работническата класа, победоносната революция всъщност и въпреки всички теоретични приказки на диктаторите-освободители, доведе до най-всеобхватното, най-ужасното поробване и експлоатация на тази работническа класа в ръцете на привилегированата управляваща класа.

Толкова за третия и основен фактор за особената сила на фашизма. Той се подхранва преди всичко от дълбоко фашистката – и несъзнателно фашистка – идеология на множество хора, които първи биха се учудили и възмутили, ако бъдат обвинени, че са фашисти. Тази идеология, проникнала навсякъде, дори в редиците на "еманципаторите" и самите работници, трови работническото движение, прави го вяло и го разрушава. Тя убива истинската дейност на масите и свежда техните борби и успехи до нула – или по-скоро до фашистки резултат.

Ето защо Петрини е прав. "Няма разлика между Сталин и Мусолини." Ето защо "червеният фашизъм" не е никакъв лозунг, а точен израз на един много тъжен факт.

Все пак има и утеха. Масите се учат чрез твърде осезаем опит от първа ръка. А опитът е налице. На една шеста от земното кълбо той е ежедневие. Истинските резултати от него започват да стават все по-широко известни във все повече подробности. Трябва да изчакаме трудещите се маси във всички страни да извлекат от него в подходящия момент поуката, която е жизненоважна за успеха на бъдещите им борби.

Дали тази надежда ще се сбъдне, зависи до голяма степен от поведението на онези, които вече са разбрали. Те са длъжни да положат най-енергични усилия, за да накарат огромните трудещи се маси да признаят негативните уроци на руския опит.

Ние, анархистите, които сме разбрали, трябва да се активизираме и да засилим пропагандата си, като държим този опит на преден план в съзнанието си. Ако изпълним дълга си, ако помогнем на масите да разберат навреме, тогава "червеният фашизъм" на СССР, исторически погледнато, ще е направил полезна услуга: и, действайки, ще е умъртвил идеята за диктатура.

Бележки:

  1. Волин е руски анархист, който участва в Революцията от 1905 г. като член на Партията на социалистите-революционери (т.нар. есери). Осъден на заточение в отдалечените райони на Русия, той успява да избяга от родината си и става част от анархисткото движение във Франция. С началото на Първата световна война, френското правителство иска да го изпрати в концентрационен лагер, но Волин успява да избяга в Ню Йорк, където става редактор на "Голос труда", издаван от руски анархисти в САЩ. След революцията от 1917 г. Волин се връща в Петроград заедно с останалите членове на "Голос труда". През есента на 1918 г. вестникът е забранен от болшевиките и започват репресии срещу анархистите, което кара Волин да отиде в Украйна, където помага за сформирането на Федерация на анархистите в Украйна и става редактор на техния вестник "Набат". "Набат" го назначава да напише черновата на "Синтетичната декларация на принципите", която обединява анархисти и либертарни социалисти от всички течения, за да работят заедно в рамките на Съветския съюз. По-късно Волин, заедно с Моли Щаймер, Сеня Флешин и още няколко дългогодишни анархисти, публикува критика на "Организационната платформа на либертарните комунисти" на Пьотър Аршинов, твърдейки, че Платформата мирише твърде много на болшевизъм. Участвайки в армията на бунтовниците на Махно в Украйна, Волин бива заловен от болшевиките. Троцки нарежда неговата екзекуция, но Махно успява да уреди неговото освобождаване чрез договор с болшевиките, който те нарушават почти веднага след това. Волин организира Конгрес на руските анархисти, който болшевиките първоначално разрешават да се проведе, но в последствие го щурмуват и арестуват всички участници. Те са изпратени в затвора Таганка в Москва, но Международният работнически конгрес ги убеждава да започнат гладна стачка, и в последствие анархистите са депортирани в Германия. Волин прекарва остатъка от живота си във Франция и работи заедно с испанските анархисти от CNT по време на Испанската гражданска война. През това време Волин публикува своята обширна творба "Непознатата революция 1917 – 1921".
  2. Алфонсо Петрини е роден в Анкона италиански анархист, осъден задочно от италианските съдилища на 17 години зад решетките за предполагаемото му участие в убийството на карабинера Антей по време на революционните вълнения в Анкона през 1920 г.