От д-р Томас Джефри Майли
Битката за Кобане бе повратна точка за ИДИЛ – първото ѝ голямо поражение. Тя бележи и началото на сътрудничеството между революционните сили на Рожава и американските военни във войната срещу ИДИЛ (Ислямска държава). "Силите за защита на народа" (YPG) и "Звената за защита на жените" (YPJ) към "Сирийските демократични сили" (SDF) осигуриха решаващите бойци на терен, за да спрат ИДИЛ и да ги отблъснат, а в крайна сметка дори да "освободят" Ракка от контрола на ИДИЛ. Кюрдските бойни сили щяха да се окажат добре обучени и най-важното – притежаваха идеологическа ангажираност в борбата. Те се сражаваха за нещо, в което вярваха, за революционни идеали. Следователно те притежаваха смелостта на своите убеждения. В това отношение могат да се сравняват с ИДИЛ, чиито войници се сражават за свои собствени идеали.
Именно в този контекст започва това, което Дарнел Стивън Съмърс нарича "танц с дявола". Войната срещу ИДИЛ обедини американските военни с кюрдските революционери (YPG, а по-късно SDF) в Сирия. Това сътрудничество вбеси турската държава, като същевременно вероятно компрометира кюрдските сили спрямо режима на Асад, който се беше изтеглил от североизточната част на страната без кръвопролития и сам беше в конфликт с джихадистите, но въпреки това се противопоставяше на американските посегателства върху суверенната си територия.
В този любопитен съюз между американската армия и SDF можем да видим как се проявяват някои от многобройните противоречия на крайната криза на капиталистическата модерност. Има една аналогия, която често се прави между ИДИЛ и фашизма. Аргументът гласи, че както борбата срещу фашизма е обединила революционерите, за да се борят заедно с "либералните демокрации" в един антифашистки фронт, и също така борбата срещу ИДИЛ е послужила за обединяване на левицата и центъра срещу крайната десница. Аналогията е сложна; наред с други причини, защото ИДИЛ по някакъв начин е вдъхновена от антиколониалния тласък. Дори и така, отношението ѝ към жените и към шиитите и християните, да не говорим за язидите, ясно отличава ИДИЛ като идеологически враг както на центъра, така и на левицата.
В геополитически план ИДИЛ се противопоставя на разширяването на шиитското влияние в Ирак след инвазията и като такава трябва да бъде разбирана във връзка с тектоничните промени, които настъпват в така наречения "Близък изток" от незаконната, а всъщност и престъпна иракска инвазия през 2003 г. насам. Две десетилетия по-късно войната на Хобс на всички срещу всички, предизвикана от американските неоконсерватори, продължава да дава странни и горчиви плодове. Погледнато през тази оптика на империализма, идеята за САЩ като някаква "центристка" сила изглежда безсмислена. Кюрдските малцинства както в Ирак, така и в Сирия успяха да се съюзят със САЩ, като по този начин възпроизведоха регионалната си репутация на пионки на все още доминиращата, макар и може би затихваща, империалистическа сила в света. Макар че войната на ПКК срещу турската държава, включена в НАТО от 1952 г., със сигурност се противопоставя на тълкуването на сирийските кюрди като обикновени пешки в играта на американците. Напротив, изглежда, че те играят своя собствена игра, в която американският контрол над небето служи за защита на техния проект в Рожава от турските набези. Въпреки че е добре да бъдат предупредени, както казва Дарнел Стивън Съмърс, че когато танцуваш с дявола, със сигурност ще се опариш.
Сега американците изглежда са готови да гледат встрани и да оставят Турция да се разпорежда в Рожава. Това се случва в контекста на развоя на войната в Украйна, която увеличи влиянието на Турция върху партньорите ѝ от НАТО. В очакване на предстоящите избори, режимът на Ердоган реши да потърси благоволението на фашистките си партньори в Партията на националистическото действие (MHP) и да заиграе с турските националистически настроения чрез нападение срещу революцията в Рожава. Трудно е да се предвиди докъде ще продължи тази атака и дали не се готви тотална инвазия. Но разликата между Рожава и планината Кандил е ясна; планинският терен е много по-труден за побеждаване. Патова ситуация като тази, която ПКК успя да постигне с турската държава срещу нейните бунтовнически сили в планината, едва ли ще се повтори в североизточната част на Сирия. Което доказва мъдростта на фразата, че кюрдите нямат други приятели освен планините.
Това може да е краят на революцията. Десетилетният експеримент с радикалната демокрация, който винаги е бил изправен срещу огромни трудности, може да приключи трагично. Струва си да се подчертаят геополитическите поуки от перспективата за това поражение. Войната в Украйна отвори още един фланг в разгръщането на междуимпериалистическото съперничество. Негативната диалектика на тиранията и хаоса, която от близо две десетилетия обхваща така наречения "Близък изток", сега се разпростира на изток от Европа. Администрацията на Байдън в САЩ изглежда загрижена да не отчужди още повече партньора си от НАТО и затова изглежда готова да гледа встрани, докато силите на Ердоган преминават в атака. Междувременно руснаците настояват за връщане на пълния суверенитет на Асад.
За тези от нас, които се интересуват от съдбата на революцията и от по-теоретичния въпрос какво е необходимо, за да се преодолее глобалната система на капиталистическата национална държава, урокът е наистина мрачен. Самоопределението на кюрдските революционери в Рожава се оказва задушено, отменено от въпроса кой контролира небето. Вече зърнахме този урок през 2019 г. в Африн. Сега се подготвяме за нахлуване в емблематичния Кобане; падането му в ръцете на турската държава би било най-опустошителният удар. Триумфът на демокрацията без държава, или, ако трябва да кажем, на демокрацията срещу държавата, в крайна сметка зависи от ефимерните възможности, открити от противоречията в по-широката глобална система. И тъй като поне засега не съществува такова нещо като анархистки военновъздушни сили, самоопределението на кюрдските революционери също би изглеждало ефимерно. Предназначено да бъде отхвърлено, съдбата му да бъде предопределена от машинациите на глобалните и регионалните междуимпериалистически и подимпериалистически съперничества. Ето къде логиката на самоопределението се срива и бива унищожена от реалполитиката и свръхопределението.
Ако следваме повторната артикулация на идеята за самоопределение от страна на Йоджалан по посока на определянето на социалните условия, които влияят върху живота ни, което води до радикална демократизация на социалните отношения, условията за съществуване на революцията в Рожава винаги са били доста трудни. Защото революционният режим възниква в резултат на държавен колапс, свързан с динамиката на продължаващата гражданска война в Сирия. Преди революцията той не беше изградил двойна власт от алтернативни събрания на пряката демокрация; по-скоро те се разпространиха в резултат на революцията. Именно партизаните, в координация с организацията на милициите, разпространиха революцията, а не обратното. Това означава, че от самото начало революцията има нещо като милитаристична насоченост отгоре надолу.
Нещо повече, опитите за трансформиране на икономиката чрез увеличаване на броя на кооперативните предприятия винаги са били подчинени на бруталните реалности на военната икономика в условията на продължаващо ембарго. Появата на преки демократични асамблеи можеше да предложи само много ограничени възможности във връзка с изискванията на военната икономика. Още по-лошо е, че предвид идеологическата ангажираност на революцията с екологичната справедливост, зависимостта от приходите от петрол, съчетана с уязвимостта по отношение на водоснабдяването, направиха социално-екологичните постижения на Рожава в най-добрия случай амбициозни.
Но за да не се стигне до песимизъм на интелекта и на волята, нека подчертаем значението на революционния пламък, запален в Кобане. Този пламък не може да бъде угасен. Защото той възроди революционното въображение сред много хора по света – от Канада до Кения. При всичките си ограничения, революцията в Рожава все още се откроява като реално съществуваща алтернатива, едновременно жизнеспособна и желана, на терминалната криза на капиталистическата модерност. От кръвопролитията на сирийската гражданска война се появи експеримент за радикална демокрация, насочен срещу държавата, който помогна да се осветли пътят и да ни покаже пътя напред, към една демократична модерност. Както всички революции, и тази трябва да се разпространи, за да оцелее. От нас зависи да помогнем за нейното разпространение.
Д-р Томас Джефри Майли е преподавател по политическа социология в катедрата по социология в Университета в Кеймбридж. Получава бакалавърската си степен от Калифорнийския университет в Лос Анджелис (1995 г.) и докторската си степен от Йейлския университет (2004 г.). Изнасял е лекции в Йейлския университет, Уеслианския университет и Университета "Сейнт Луис" (Мадрид) и е бил научен сътрудник на Garcia-Pelayo в Центъра за политически и конституционни изследвания в Мадрид (2007-2009 г.). Изследователските му интереси включват сравнителни национализми, политика на миграцията, религия и политика, както и теория на демокрацията.
Превод от английски: АнархоСъпротива