Автор: Пол Аврич. Оригинално публикувано в глава 7 на "Анархистки портрети" през 1988 г.

Нестор Иванович Махно, анархистки партизански водач, е сред най-колоритните и героични фигури на Руската революция и Гражданската война. Неговото движение в Украйна представлява един от малкото случаи в историята, когато анархистите контролират голяма територия за продължителен период от време. В продължение на повече от година той е по-голяма сила в степите от Троцки и Деникин. Роден военен лидер, той се сражава едновременно на няколко фронта, противопоставяйки се както на червеногвардейците, така и на белоглвардейците, австрийските нашественици и украинските националисти, да не говорим за безбройните групи нередовни войници, които прекосяват степта в търсене на богатства и плячка. Според Виктор Серж той е бил "стратег с ненадминати способности", чиято селска армия е притежавала "наистина епични способности за организация и битка". Ема Голдман го нарича "най-живописната и жизненоважна фигура, изведена на преден план от революцията в Юга".

Махно е роден на 27 октомври 1889 г. в бедно селско семейство в украинското селище Гуляйполе, разположено в Екатеринославска област между река Днепър и Азовско море. Той е едва на една година, когато баща му умира, оставяйки пет малки момчета на грижите на майка им. Като седемгодишно дете Махно започва да работи като пастир на крави и овце за местните селяни. По-късно намира работа като селскостопански работник и като работник в леярна. През 1906 г., на седемнадесетгодишна възраст, Махно се присъединява към анархистка група в Гуляйполе. Две години по-късно е изправен пред съда за участие в терористичен акт, при който загива служител на районната полиция. Съдът го осъжда на обесване, но поради младостта на Махно присъдата е заменена с неограничен период от време в затвора Бутирки в Москва.

Махно се оказва непокорен затворник, неспособен да приеме дисциплината на затворническия живот, и през деветте години на задържането си често е поставян в карцер. За известно време обаче той дели килия с по-възрастен и опитен анархист на име Пьотър Аршинов, който го учи на елементите на безвластническата доктрина и го въвежда в идеите на Бакунин и Кропоткин.

Освободен от затвора след Февруарската революция от 1917 г., Махно се завръща в родното си село и поема водеща роля в обществените дела. Той помага за организирането на профсъюз на селскостопанските работници и е негов председател. Не след дълго е избран за председател на местния профсъюз на дърводелците и металурзите, както и на Гуляйполевия съвет на работническите и селски депутати. През август 1917 г., като ръководител на съвета, Махно набира група въоръжени селяни и се заема да експроприира имотите на съседните дворяни и да раздаде земята на селяните. Оттогава селяните започват да го смятат за нов Стенка Разин или Емелиян Пугачов, изпратен да осъществи древната им мечта за земя и свобода.

Дейността на Махно обаче спира през пролетта на следващата година, когато съветското правителство подписва Брест-Литовския мирен договор и голяма част от германските и австрийските войски навлизат в Украйна. Махно споделя на своите другари анархисти възмущението си от този компромис с германския "империализъм", но неговата група партизани е твърде слаба, за да окаже ефективна съпротива. Принуден да се укрива, той стига до река Волга, а след това се отправя на север към Москва, където пристига през юни 1918 г.

По време на краткото си посещение в столицата Махно има вдъхновяваща аудиенция със своя идол Пьотър Кропоткин – среща, трогателно описана в мемоарите на Махно. В Кремъл той е приет и от Ленин, който го разпитва за отношението на украинското селячество към болшевиките, за военното положение на юг и за различията между болшевишката и анархистическата концепция за революцията. "Мнозинството анархисти мислят и пишат за бъдещето," – заявява Ленин, – "без да разбират настоящето. Това е, което разделя нас, комунистите, от тях." Въпреки че анархистите са "безкористни" хора, продължава Ленин, техният "празен фанатизъм" замъглява виждането им както за настоящето, така и за бъдещето. "Но аз мисля, че ти, другарю," – казва той на Махно, – "имаш реалистично отношение към горещите злини на времето. Ако само една трета от анархистите-комунисти бяха като вас, ние, комунистите, бихме били готови, при определени добре известни условия, да се присъединим към тях в работата по създаването на свободна организация на производителите." Махно отвърнал, че анархистите не са утопични мечтатели, а реални хора на действието. В края на краищата, напомня той на Ленин, именно анархистите и социалистическите революционери, а не болшевиките, са побеждавали националистите и привилегированите класи в Украйна." "Може би греша", отвърнал Ленин, който след това предложил на Махно да му помогне да се върне на юг [2].

Когато през юли 1918 г. Махно се завръща в Гуляйполе, районът е окупиран от австрийските войски и от милицията на украинската марионетка Хетман Скоропадски. Организирайки група партизани под анархистко знаме, Махно предприема серия от набези срещу австрийците и хетманистите и срещу именията на благородниците. Изключителната подвижност и хитрите трикове представляват основните тактически средства на Махно. Пътувайки на коне и с леки селски каруци (тачанки), на които били монтирани картечници, хората му се придвижвали бързо през степите между Днепър и Азовско море, като по време на движението си се превръщали в малка армия и всявали ужас у противниците си.

Независимите дотогава партизански отряди приемат командването на Махно и се обединяват под черното му знаме. Селяните осигуряват храна и свежи коне, което позволява на махновците да изминават без особени затруднения по 40-50 мили на ден. Появявайки се съвсем внезапно там, където най-малко ги очакват, те нападат благородниците и военните гарнизони, след което изчезват толкова бързо, колкото са дошли. В пленени униформи те прониквали в редиците на врага, за да научат плановете му или да открият огън от упор. Веднъж Махно и свитата му, маскирани като хетмански гвардейци, влизат на бал на земевладелец и нападат гостите в разгара на празненството. Когато са били притиснати в ъгъла, махновците заравят оръжията си, прибират се поединично в селата си и започват работа на полето, очаквайки сигнал да открият нов тайник с оръжие и да се появят отново в неочакван квартал. За Исаак Бабел в "Червени конни разкази" Махно е "променлив като самата природа. Сенокоси, разгърнати в боен ред, превземат градове, сватбено шествие, приближаващо се към седалището на окръжния изпълнителен комитет, внезапно открива съсредоточен огън, малък свещеник, развял над себе си черното знаме на анархията, нарежда на властите да поднесат на пролетариата виното и музиката. Армията от тачанки притежава невиждани възможности за маневриране" [3].

Малък, пъргав, добре скроен, Махно е находчив водач, който съчетава желязна воля с чувство за хумор, спечелвайки безрезервната преданост на последователите си. През септември 1918 г., след като разгромяват превъзхождащите ги сили от австрийци при село Дибривки, хората му дават ласкавата титла "батко", техният "малък баща". Два месеца по-късно краят на Първата световна война довежда до изтеглянето на австрийските и германските войски от руска територия. Махно успява да завладее някои от техните оръжия и оборудване. След това той насочва гнева си към последователите на украинския националистически лидер Петлюра. В края на декември той успява да изтласка петлюристкия гарнизон от Екатеринослав. Неговите войници, с оръжия, скрити в дрехите им, се качват на централната железопътна гара в обикновен пътнически влак, изненадват националистите и ги прогонват от града. На следващия ден обаче врагът се появява отново с подкрепления и Махно е принуден да избяга през Днепър и да се върне в базата си в Гуляйполе. Петлюристите на свой ред са изселени от Червената армия скоро след това.

През първите пет месеца на 1919 г. област Гуляйполе на практика е свободна от политическа власт. Австрийците, хетманистите и петлюристите са прогонени и нито червените, нито белите са достатъчно силни, за да запълнят празнината. Махно се възползва от това затишие, за да се опита да възстанови обществото по анархистки образец. През януари, февруари и април махновците провеждат поредица от регионални конгреси на селяните, работниците и въстаниците, за да обсъдят икономически и военни въпроси и да контролират задачата по възстановяването.

Въпросът, който доминира на регионалните конгреси, е този за защитата на областта от онези, които биха могли да се опитат да установят своя контрол върху нея. Вторият конгрес, който се събра на 12 февруари 1919 г., гласува в полза на "доброволната мобилизация", което всъщност означава явна военна повинност, тъй като всички здрави мъже са задължени да служат, когато бъдат призовани. Делегатите избират и Регионален военно-революционен съвет на селяните, работниците и въстаниците, който да изпълнява решенията на периодичните конгреси. Новият съвет насърчава избирането на "свободни съвети" в градовете и селата – т.е. съвети, от които са изключени членовете на политическите партии. Въпреки че целта на Махно при създаването на тези органи е била да премахне политическата власт, Военно-революционният съвет, действайки заедно с регионалните конгреси и местните съвети, на практика формира свободно правителство на територията около Гуляйполе.

Подобно на Военно-революционния съвет, Въстаническата армия на Украйна, както се наричат махновските сили, на теория е подчинена на надзора на регионалните конгреси. На практика обаче властта е в ръцете на Махно и неговия щаб. Въпреки усилията си да избегне всичко, което напомня за полк, Махно назначава ключовите си офицери (останалите се избират от самите хора) и подчинява войските си на строгата военна дисциплина, традиционна за казашките легиони в близката Запорожка област. Въпреки това въстаническата армия никога не губи плебейския си характер. Всички нейни офицери са селяни, а в няколко случая – работници във фабрики или магазини. Човек напразно търси командир, който да произхожда от висшата или средната класа, или дори от радикалната интелигенция.

За известно време отношенията на Махно с болшевиките остават приятелски, а съветската преса го възхвалява като "смел партизанин" и революционен водач. Отношенията са най-добри през март 1919 г., когато Махно и болшевиките сключват договор за съвместни военни действия срещу Доброволческата армия на генерал Деникин. Съгласно споразумението Въстаническата армия на Украйна става подразделение на Червената армия, подчинено на заповедите на болшевишкото върховно командване, но запазващо собствените си офицери и вътрешна структура, както и името и черното си знаме.

Подобни жестове обаче не могат да прикрият скритата враждебност между двете групи. Комунистите не изпитват особен вкус към автономния статут на Въстаническата армия или към силното привличане, което тя упражнява върху собствените им селски новобранци. От своя страна махновците се опасяваха, че рано или късно Червената армия ще се опита да постави движението им в подчинение. С увеличаването на търканията съветските вестници изоставят хвалебствените си слова за махновци и започват да ги нападат като "бандити". През април 1919 г. Третият регионален конгрес на селяните, работниците и въстаниците се събира въпреки забраната, наложена му от съветските власти. През май двама агенти на Чека, изпратени да убият Махно, са заловени и екзекутирани. Окончателният пробив настъпва, когато махновците свикват Четвърти регионален конгрес за 15 юни и канят войниците от Червената армия да изпратят свои представители. Троцки, главнокомандващият на болшевишките сили, е бесен. На 4 юни той забранява провеждането на конгреса и поставя Махно извън закона. Комунистическите войски извършват мълниеносен набег в Гуляйполе и разпускат земеделските комуни, създадени от махновците. Няколко дни по-късно Деникиновите войски пристигат и довършват работата, като ликвидират и местните съвети.

Разклатеният съюз е възобновен набързо през лятото на същата година, когато походът на Деникин към Москва кара и комунистите, и махновците да се задействат. През август и септември партизаните на Махно са изтласкани обратно към западните граници на Украйна. На 26 септември обаче Махно предприема успешна контраатака при село Перегоновка, близо до Уман, прекъсвайки снабдителните линии на Белия генерал и създавайки паника и безредие в тила му. Това е първият сериозен обрат в настъплението на Деникин в сърцето на Русия и важен фактор за спиране на похода му към столицата на болшевиките. До края на годината контранастъплението на Червената армия принуждава Деникин да отстъпи до бреговете на Черно море.

В края на 1919 г. Махно получава инструкции от Червената армия да прехвърли войските си на полския фронт. Заповедта очевидно има за цел да отдалечи Въстаническата армия от родната ѝ територия, оставяйки я отворена за установяване на болшевишко управление. Махно отказва да отстъпи. Троцки, казва той, иска да замени войските на Деникин с Червената армия, а лишените от собственост земевладелци – с политически комисари. След като се заклева да прочисти Русия от анархизма "с желязна метла " [4], Троцки отговаря, като отново обявява махновците извън закона. Последват осем месеца на ожесточена борба с тежки загуби и за двете страни. Тежка епидемия от тиф увеличава броя на жертвите. Силно превъзхождани по численост, партизаните на Махно избягват полевите сражения и разчитат на партизанската тактика, която са усъвършенствали през повече от две години гражданска война.

Военните действия са прекратени през октомври 1920 г., когато барон Врангел, наследник на Деникин на юг, започва голямо настъпление, нанасяйки удар на север от Крим. Червената армия отново се обръща за помощ към Махно, в замяна на което комунистите се съгласяват на амнистия за всички анархисти в руските затвори и гарантират на анархистите свобода на пропагандата, при условие че се въздържат от призиви за сваляне на съветското правителство.

Едва месец по-късно обаче Червената армия постига достатъчни успехи, за да си осигури победа в Гражданската война, и съветските лидери развалят споразумението си с Махно. Не само че махновците са изживели своята полезност като военен партньор, но докато батко е на свобода, духът на анархизма и опасността от селско въстание ще продължат да преследват болшевишкия режим. На 25 ноември 1920 г. командирите на Махно в Крим, току-що завършили победата си над Врангел, са заловени от Червената армия и разстреляни. На следващия ден Троцки нарежда атака срещу щаба на Махно в Гуляйполе, по време на която хората на Махно са заловени и хвърлени в затвора или разстреляни на място. Самият батко обаче, заедно с остатъка от армията, която някога е наброявала десетки хиляди души, успява да се изплъзне на преследвачите си. След като се скита из Украйна в продължение на повече от година, партизанският водач, изтощен и страдащ от незараснали рани, преминава река Днестър в Румъния и накрая намира пътя към Париж.

Като се има предвид колоритната му личност и богатата драма на кариерата му, не е чудно, че Махно е обект на все повече литература. Доскоро обаче сведенията за движението му, с малки изключения, представляваха смесица от факти и измислици, враждебни, понякога злостни полемики, сензационна журналистика или безкритични, романтизирани портрети, граничещи с агиография. Може би е неизбежно една бляскава и противоречива фигура с ореола на Махно да се поддаде на такова отношение. До известна степен проблемът се дължи на непълния изворов материал. Трудно е да се намерят дневниците и манифестите на движението на Махно, тъй като в голямата си част са изгубени или унищожени в размириците на Гражданската война. Нещо повече, съответните документи в съветските архиви остават недостъпни за западните специалисти. Доколкото ми е известно, архивите на сътрудника на Махно, Волин (съхранявани от синовете му в Париж), също не са били предоставени на учените, въпреки че със сигурност съдържат важни материали. И все пак, въпреки всички тези ограничения, източниците са значителни и все още предстои да бъдат изчерпателно използвани.

Какво включват тези източници? Като начало, разполагаме с личните спомени на Махно до декември 1918 г., публикувани в тритомно издание между 1929 и 1937 г., като последните два тома са редактирани с предговори и бележки от Волин [5]. Освен това единадесет махновски прокламации са запазени от Уго Федели, италиански анархист, който ги получава през 20-те години на ХХ в. по време на посещенията си в Москва, Берлин и Париж, където се запознава лично с Махно. Тези прокламации са публикувани в оригинал на руски език и са включени и в английското издание на историята на махновското движение на Пьотър Аршинов [6]. Други архивни материали, които ще бъдат споменати по-късно, се намират в колекцията "Черикоуер" на Института за еврейски изследвания „YIVO" в Ню Йорк. Освен това съветските исторически и документални сборници, макар и неизменно враждебни и с ограничена стойност, съдържат полезна информация, както и статиите за Махно в съветските академични списания. Допълнителни документи и снимки се намират в ръцете на оцелелите другари на Махно във Франция и други страни. Съществуват също така разпръснатите досиета на махновски вестници в западни библиотеки, интервюта с участници във Въстаническата армия и с хора, които са познавали Махно в изгнание, историите на очевидци на Аршинов и Волин, както и вторичните сведения на Дейвид Футман, Майкъл Палий и други.

Досега обаче не е правено цялостно изследване на Махно, което да се основава на пълния набор от налични източници. В резултат на това остават редица въпроси. Бил ли е Махно военен диктатор, както твърдят неговите противници? Бандит и контрареволюционер, както го описват съветските автори? "Примитивен бунтовник", по израза на Ерик Хобсбаум [7]? Дали е бил неизлечим пияница? Антиинтелектуалец? Антисемит? Погромист? Доколко решаващи са били военните му усилия за спасяването на революцията от белите? Дали неусъвършенстваната му екипировка и тактика го обричат на поражение пред централизираната професионална армия? Доколко успешни са опитите му да установи местно самоуправление в селата и градовете на Украйна? Какво наистина знаем за него? Колко от тях са митове и фантазии и колко неоспорими факти?

За да отговорим на тези въпроси, трябва да се справим с основния въпрос за анархизма на Махно. Според Ема Голдман целта на Махно е била да създаде безвластническо общество в южната част на страната, което да послужи като модел за цяла Русия. Интересно е, че Троцки веднъж отбелязва, че двамата с Ленин са се заигравали с идеята да предоставят на Махно част от територията за тази цел [8], но проектът се проваля, когато избухват сражения между анархистките партизани и болшевишките сили в Украйна.

Но дали Махно всъщност е бил анархист, или просто поредният "примитивен" бунтовник от южната граница, напомнящ за Разин и Пугачов с тяхната визия за казашки федерализъм и груба демокрация? Отговорът е, че той е бил и двете. Няма и никакво противоречие, тъй като казашко-селските въстания от XVII и XVIII в. имат силно изразен егалитарен и антидържавен характер, а участниците в тях атакуват изцяло дворянството и бюрокрацията и ненавиждат държавата като зла тирания, която потъпква народните свободи. Анархизмът на Махно е съвместим с тези настроения и със селските стремежи като цяло. Селяните искат да получат земята, а след това да бъдат оставени на мира от шляхтата, чиновниците, събирачите на данъци, наборните сержанти и всички външни представители на властта. Те трябвало да бъдат заменени от общество на "свободни труженици", които, както се изразява Махно, "щели да се захванат за работа под звуците на свободни и радостни песни, отразяващи духа на революцията" [9].

В този смисъл Махно е самото въплъщение на селския анархизъм, партизанският водач, който е в най-близък контакт с най-съкровените надежди и чувства на селото. По думите на Джордж Уудкок той е "анархистичен Робин Худ" [10], позната фигура в други селски и занаятчийски общества, особено в Испания и Италия, където анархизмът пуска дълбоки и трайни корени. (В Мексико той също има своите аналози в лицето на Емилиано Сапата и Рикардо Флорес Магон). За своите поддръжници той е съвременен Разин или Пугачов, дошъл да спаси бедните от техните потисници и да им даде земя и свобода. Както и в миналото, движението му възниква в южните погранични райони и е насочено срещу богатите и силните. Махно, пише Александър Беркман, се превръща в "ангел отмъстител на смирените, а в момента на него се гледа като на великия освободител, чието идване е било предсказано от Пугачов в предсмъртните му мигове" [11].

Следвайки примера на своите предшественици, Махно експроприира земевладелците, отстранява чиновниците, открива в степта "република" в казашки стил и е почитан от последователите си като техен добър баща. Той призовава селяните да въстанат срещу "златните пагони" на Врангел и Деникин и да се борят за свободни съвети и комуни. В същото време той се противопостави на "комунистите и комисарите", точно както Разин и Пугачов се противопоставят на "болярите и чиновниците". Болшевиките, от своя страна, го заклеймяват като разбойник – епитет, с който Москва е злепоставяла своите партизански противници още от XVII век. Освен това за Махно възникват същите легенди като за Разин и Пугачов. Както разказва съпругата му на Ема Голдман, "сред селския народ се разпространява убеждението, че Махно е непобедим, защото никога не е бил раняван през всичките години на войната, въпреки практиката му винаги лично да води всяка атака" [12].

Има обаче една важна разлика. За разлика от Разин и Пугачов, както и от съвременните му "атамани" в Украйна, Махно е мотивиран от специфична анархистка идеология. През целия си живот той гордо носи анархисткия етикет като знак за противопоставяне на властта. Отбелязва се, че още през 1906 г. той се присъединява към анархистка група в Гуляйполе. Разбирането му за анархизма съзрява през годините в затвора под ръководството на Аршинов и се задълбочава от контактите му с Волин, Аарон Барон и други анархистически интелектуалци, които се присъединяват към неговото движение по време на Гражданската война. От по-старите теоретици основният му източник на вдъхновение е Кропоткин, с когото той се среща през 1918 г., както беше споменато по-горе, но той силно се възхищава и на Бакунин, наричайки го "велик" и "неуморим" бунтар, а потокът от листовки, които излизат от лагера му, често носи бакунистки привкус.

Анархизмът на Махно обаче не се ограничава само до словесна пропаганда, макар че тя е важна за спечелването на нови привърженици. Напротив, Махно е човек на действието, който дори когато е зает с военни кампании, се стреми да приложи на практика анархистките си теории. Първото му действие при влизане в град – след като отваря затворите – е да разсее впечатлението, че е дошъл да въведе нова форма на политическо управление. Разлепени са съобщения, които информират жителите, че сега те са свободни да организират живота си както намерят за добре, че неговата въстаническа армия няма да им "диктува или заповядва да правят каквото и да било". Обявени са свобода на словото, печата и събранията, въпреки че Махно не бива да се съобразява с организации, които се опитват да налагат политическа власт, и съответно разпуска болшевишките революционни комитети, като инструктира членовете им да "се заемат с някакъв честен занаят" [13].

Целта на Махно е да се отхвърли всякакъв вид господство и да се насърчи икономическото и социалното самоопределение. "От работниците и селяните – се казва в една от неговите прокламации през 1919 г. – зависи да се организират сами и да постигнат взаимно разбирателство във всички области на живота си и по начин, който смятат за правилен". С активната му подкрепа в Екатеринославска област са организирани анархистични комуни, всяка от които има около десетина домакинства с общо сто до триста члена. В непосредствена близост до Гуляйполе, оперативната база на Махно, имало четири такива комуни, а в околните окръзи били създадени още няколко. (Самият Махно, когато времето му позволявало, работел в една от комуните в Гуляйполе.)

На всяка комуна е предоставена толкова земя, колкото членовете ѝ са в състояние да обработват, без да наемат допълнителна работна ръка. Земята, както и инструментите и добитъкът, се разпределяли с решение на регионалните конгреси на селяните, работниците и въстаниците, а управлението на комуната се осъществявало от общо събрание на нейните членове. Земята е била обща, а кухнята и трапезарията също са били общи, въпреки че на членовете, които са искали да готвят отделно или да вземат храна от кухнята и да я ядат в собствените си помещения, е било позволено да го правят. Макар че само няколко членове действително се смятат за анархисти, селяните управляват комуните на основата на пълно равенство ("от всекиго според възможностите, на всекиго според нуждите") и приемат принципа на Кропоткин за взаимопомощ като основен принцип. Интересно е да се отбележи, че първата такава комуна, близо до село Покровское, е наречена в чест на Роза Люксембург, не анархистка, а марксистка и неотдавнашна мъченица в германската революция, което е отражение на недоктринерския подход на Махно към революционната теория и практика.

В усилията си да реконструира обществото по анархистки образец Махно също така насърчава експериментите за работническо самоуправление, когато това се налага. Например, когато железничарите в Александровск се оплакали, че не са получавали заплати от много седмици, той ги посъветвал да поемат контрола над железницата и да изискват от потребителите справедлива цена за услугите си. Подобни проекти, макар и да изискват по-подробно разглеждане от историците, са имали ограничен успех. Те не успяват да спечелят повече от малцинството работници, тъй като за разлика от фермерите и занаятчиите в селото, които са независими производители, свикнали да управляват сами делата си, фабрикантите и миньорите работят като взаимозависими части на сложна индустриална машина и се затрудняват без напътствията на технически специалисти. Освен това селяните и занаятчиите могат да разменят продуктите на своя труд, докато оцеляването на работниците зависи от заплатата. Освен това Махно задълбочава объркването, когато признава всички хартиени пари, емитирани от неговите предшественици – както украински националисти, така и бели и болшевики. Той никога не е разбирал сложността на градската икономика, нито пък се е интересувал да я разбере. Във всеки случай той не намира много време да реализира икономическите си програми. Той е вечно в движение. Армията му е "република на тачанки", както я описва Волин, и "нестабилността на ситуацията пречеше на положителната работа" [14].

В Украйна през 1918-1920 г., както и в Испания през 1936-1939 г., безвластническият експеримент се провежда в условията на граждански размирици, икономическа разруха, политически и военни репресии. Поради това той не може да издържи. Но не поради липса на опит, нито поради липса на преданост към анархизма. По време на всички кампании на Махно начело на армията му се вее голямо черно знаме, класическият символ на анархията, извезано с лозунгите "Свобода или смърт" и "Земята – на селяните, фабриките – на работниците". Културно-просветната комисия, включваща Волин, Аршинов и Барон, редактира анархистки списания, издава анархистки брошури и изнася лекции за анархизма пред войниците. Освен това комисията основава анархистки театър и планира да открие анархистки училища по модела на "Escuela Moderna " на Франсиско Ферер в Испания.

В една област обаче Махно прави значителен компромис с анархистките си принципи. Отбелязано е, че като военен лидер той е принуден да въведе форма на военна повинност, за да попълни силите си; известно е, че понякога е налагал строги мерки за военна дисциплина, включително екзекуции по бързата процедура. Някои твърдят, че склонността му към насилие е била подсилена от алкохолни изблици. Волин подчертава, че Махно е пиел и се е забавлявал, а Виктор Серж го описва като "пияница, развратник, безредник и идеалист". [15] Враждебни наблюдатели го сравняват с китайски военачалник, настоявайки, че армията му е била свободолюбива само по име. Това обаче не е вярна картина. Въпреки че военните съображения неизбежно влизат в противоречие с анархистичните доктрини на Махно, неговата армия е по-популярна както по организация, така и по социален състав от всяка друга бойна сила по онова време.

По всичко личи, че Махно е бил военен лидер с изключителни способности и смелост. Постиженията му в организирането на армия и провеждането на ефективна и продължителна кампания са уникални в историята на анархизма, като изключим някои от успехите на испанските анархисти през 30-те години на ХХ век. Той наследява голяма част от казашката традиция на независимите военни общности в южната част на страната и тяхното недоволство от посегателствата на правителството. Неговата партизанска тактика на засада и изненада е както връщане към руските бунтовници от миналото, така и очакване на методите на борба, използвани по-късно в Китай, Куба и Виетнам. Но доколко решаващи са били усилията му за спасяването на революцията от белите? Волин категорично твърди, че "честта да унищожи деникинската контрареволюция през есента на 1919 г. принадлежи изцяло на Махновската въстаническа армия". Дейвид Футман пише по-скромно, че "има известно основание за твърдението, че Перегоновка е едно от решаващите сражения на Гражданската война на юг" [16]. Във всеки случай значението на битката е безспорно.

Накратко, Махно е истински анархист, който практикува това, което проповядва, доколкото позволяват условията. Смирен селянин, той не е бил човек на думите, не е бил фразеолог или оратор, а любител на действието, който е отхвърлял метафизичните системи и абстрактното социално теоретизиране. Когато пристига в Москва през 1918 г., той е разтревожен от атмосферата на "хартиена революция" както сред анархистите, така и сред болшевиките [17]. Анархистките интелектуалци му се струват предимно хора на книгите, а не на делата, запленени от собствените си думи и лишени от воля да се борят за идеалите си. Въпреки това той ги уважава за тяхната образованост и идеализъм и по-късно търси помощта им, за да научи своите селски последователи на основите на анархистката доктрина.

Антиинтелектуалната нагласа на Махно е споделена от неговия наставник Аршинов, самообразован работник от Украйна, също като неговия ученик. Аршинов обаче отива по-далеч. В своята "История на махновското движение" той не само критикува болшевиките като нова управляваща класа от интелектуалци – теория, издигната за пръв път от Бакунин (говорейки за Маркс и неговите съмишленици), развита от Махайски и преосмислена по време на революцията от Максимов и други анархистически писатели; той изразява презрение и към анархистическите интелектуалци, наричайки ги просто теоретици, които рядко действат, но които "проспиват" събития с несравнимо историческо значение и изоставят полето на авторитаристите [18]. Това обяснява до голяма степен неговата Организационна платформа от 1926 г., подкрепена от Махно, която порицава бездейните интелектуалци и призовава към ефективна организация и действие [19].

Така стигаме до мъчителния въпрос за предполагаемия антисемитизъм на Махно, който бъдещите биографи трябва да подложат на внимателна проверка. Обвиненията в подстрекателство към евреите и в антиеврейски погроми идват от всички страни – отляво, отдясно и от центъра. Без изключение обаче те се основават на слухове, клюки или преднамерени клевети и остават недокументирани и недоказани [20]. Съветската пропагандна машина полага особени усилия да злепостави Махно като бандит и погромист. Но след щателно проучване Елиас Чериковер, виден еврейски историк и авторитет в областта на антисемитизма в Украйна, стига до заключението, че броят на антиеврейските актове, извършени от махновци, е "незначителен" в сравнение с тези, извършени от други участници в Гражданската война, без Червената армия [21].

За да потвърдя това, разгледах няколкостотин снимки от колекцията "Черикоуер", която се съхранява в библиотеката на YIVO в Ню Йорк и изобразява антиеврейски зверства в Украйна по време на Гражданската война. Голяма част от тези снимки документират деяния, извършени от привържениците на Деникин, Петлюра, Григориев и други самозвани "атамани", но само една е обозначена като дело на махновците, макар че и тук не се вижда нито самият Махно, нито някой от разпознаваемите му подчинени, нито пък има някакви индикации, че Махно е разрешил набега или че участващата група всъщност е свързана с неговата Въстаническа армия.

От друга страна, има доказателства, че Махно е направил всичко възможно, за да противодейства на антисемитските тенденции сред своите последователи. Нещо повече, значителен брой евреи са участвали в махновското движение. Някои от тях, като Волин и Барон, са били интелектуалци, които са служили в Културно-просветната комисия, писали са манифестите му и са редактирали списанията му, но огромното мнозинство се е сражавало в редиците на Въстаническата армия, или в специални еврейски артилерийски и пехотни отряди, или в редовните партизански части, заедно със селяни и работници от украински, руски и друг етнически произход.

Махно лично осъжда всякакъв вид дискриминация, а наказанията за антисемитски прояви са бързи и строги: един командир на отряд е разстрелян без съд и присъда, след като напада еврейски град, а един войник получава същата съдба само защото показва плакат с антисемитската формула "Бийте евреите, спасете Русия!" Махно осъжда Никифор Григориев за неговите погроми и го разстрелва. Ако Махно беше виновен за обвиненията срещу него, със сигурност еврейските анархисти в неговия лагер щяха да скъсат с движението му и да надигнат глас в знак на протест. Същото важи и за Александър Беркман, Ема Голдман и други, които са били в Русия по това време, както и за Шолем Шварцбард, Волин, Сеня Флешин и Моли Стаймер в Париж през 20-те години на ХХ век. Далеч от това да критикуват Махно като антисемит, те го защитават срещу кампанията на клевети, която продължава от всички страни.

И накрая, последните години от живота на Махно заслужават по-пълно разглеждане, отколкото са получили от историците. От всички досегашни автори Малкълм Мензис и Александър Скирда са представили най-задоволителните сведения за този период [22]. Но дори и те не са разказали пълната и драматична история на бягството на Махно през Днестър, интернирането му в Румъния, бягството му в Полша, арестуването му, съдебния процес и оправдателната присъда, бягството му в Данциг, повторния затвор и последното бягство (подпомогнато от Беркман и други другари в Европа) [23], както и окончателното му убежище в Париж, където той изживява оставащите си години в неизвестност, бедност и болести, един Антей, откъснат от почвата, която би могла да възстанови силите му. Според Беркман в Париж Махно мечтаел да се върне в родния си край и "отново да се впусне в борба за свобода и социална справедливост" [24] . Той винаги е ненавиждал "отровата" на големите градове, ценял е естествената среда, в която се е родил. Колко парадоксално е, че е завършил дните си в една голяма чужда столица, работейки в автомобилна фабрика, неспокоен консуматор, за когото пиенето е било слабо облекчение.

Въпреки това той никога не губи страстта си към анархизма, никога не изоставя движението, на което е посветил живота си. Посещава анархистически събрания (между другото в еврейския клуб на автодидактите), защитава Организационната платформа на стария си другар Аршинов и общува с анархисти от цял свят, включително с група китайски студенти, както и с Дурути и Аскасо от Испания, на които разказва за приключенията си в Украйна и предлага помощта си, когато настъпи моментът за тяхната собствена борба. Въпреки че смъртта се намесва, за да попречи на това, интересно е, че редица ветерани от неговата Въстаническа армия действително отиват да се бият в колоната на Дурути през 1936 г. [25]. Колко подходящо е тогава испанските другари да предоставят финансова помощ, когато Махно е смъртно болен от туберкулоза.

Последните мигове на Махно са затрогващо представени от Малкълм Мензис [26] През юли 1934 г. четиридесет и четири годишният Махно лежи на прага на смъртта в парижка болница. Повален от треска, той изпада в полусъзнание и сънува последния си сън – сън за любимата му провинция, за откритата степ, покрита със сняг, яркото слънце в лазурното небе и Нестор Иванович, седнал на коня си, който се движи на бавни обороти към група чакащи в далечината конни другари, които докосват шапките си в знак на поздрав при приближаването му. Времето минава, сезоните се сменят, настъпва пролетта — Germinal! — възраждане на надеждата, зелен пейзаж, мирис на прясна земя, ромолящ поток и мимолетен, твърде мимолетен поглед към свободата. И после вечна тишина. Тялото на Махно е кремирано, а пепелта е погребана в гробището Пере-Ла-ше, недалеч от масовия гроб на парижките комунари, избити там през 1871 г.

Превод от английски: АнархоСъпротива

Източник на заглавното изображение: Elena-W

Бележки:

[1]. Victor Serge, Memoirs of a Revolutionary, 1901-1941 (London, 1963), p. 121; Emma Goldman, My Disillusionment in Russia (London, 1915), p- 166.
[2]. N. Makhno, Pod udarami kontr-revoliutsii (aprel'-iiun' 1918 g.) (Paris, 1936),
p. 93.
[3]. Isaac Babel, "Discourse on the Tachanka," The Collected Stories (Cleveland, 1960), pp. 83-86. Преводът е леко променен от мен.
[4]. P. A. Arshinov, History of the Makhnovist Movement (1918-1921) (Detroit and Chicago, 1974), p. 121; Volin: The Unknown Revolution, 1917-1921 (Detroit and Chicago, 1974), pp. 307-308.
[5]. N. Makhno, Russkaia revoliutsiia na Ukraine (ot marta 1917 g. po aprel' 1918 g.); Pod udarami kontr-revoliutsii (aprel'-iiun 1918 g.); Ukrainskaia revoliutsiia (iiul'-dekabr' 1918 g.); преиздадено в еднотомно издание през 1977 г. Том 1 е преведен на френски, немски, испанси и италиански.
[6]. "Proclamations of the Machno Movement, 1920," International Review of Social History, 1968, part 2; Arshinov, History of the Makbnovist Movement, pp. 265-84.  Федели е автор на кратко, но полезно изследване на Махновщината: Delia insurrezione dei contadini in Ucraina alia rivolta di Cronstadt (Milan, 1950).
[7]. Eric Hobsbawm, Primitive Rebels (New York, 1959), pp. 183-86.
[8]. L. Trotsky, Stalinism and Bolshevism (New York, 1937), pp. 22-23.
[9]. Paul Avrich, ed., The Anarchists in the Russian Revolution (Ithaca, 1973), p. 132.
[10]. George Woodcock, Anarchism (Cleveland, 1962), p. 419.
[11]. Alexander Berkman, The Bolshevik Myth (Diary lyzo-iyzz) (New York,
192-5). p. 191.
[12]. Goldman, My Disillusionment in Russia, pp. 148-49. Както при Разин и Пугачев, песни за Махно продължават да се пеят в СССР.
[13]. Volin, The Unknown Revolution, p. 631.
[14]. пак там, p. 633.
[15]. Serge, Memoirs of a Revolutionary, p. 161.
[16]. Volin, The Unknown Revolution, p. 625; David Footman, Civil War in Russia (London, 1961), p. 276.
[17]. Makhno, Pod udarami kontr-revoliutsii, p. 93.
[18]. Arshinov, History of the Makbnovist Movement, p. 242.
[19]. Organizatsionnaia platforma vseobshchego souiza anarkhistov (Paris, 1926).
[20]. Самият Махно отхвърля подобни обвинения като "зли слухове", разпространявани от "политически агенти или шарлатани". The Road to Freedom, November 1927. Виж още: Alexander Berkman, "Some Bolshevik Lies about the Russian Anarchists," Freedom, April 1922.
[21]. Volin, The Unknown Revolution, pp. 698-700. See also Man!, September-October 1934.
[22]. Malcolm Menzies, Makhno: Une epopee (Paris, 1972), pp. 213-52; Alexandre Skirda, Nestor Makhno: Le cosaque de I'anarchie (Paris, 1982).
[23]. Alexander Berkman to Ben Capes, August 25, 1924, Berkman Archive, International Institute of Social History; Berkman to Minna Lowensohn, May 2, 1925, Lowensohn Papers, Avrich Collection, Library of Congress.
[24]. Quoted in Michael Palij, The Anarchism of Nestor Makhno, 1918-1921 (Seattle, 1976), p. 243.
[25]. Abel Paz, Durruti: Le peuple en armes (Paris, 1972), pp. 117-20; L. Mercier Vega, L'Increvable anarchisme (Paris, 1970), p. 4.
[26]. Menzies, Makhno, pp. 251-52.