Кратък исторически преглед на чернокожата анархистка борба в ранното бразилско работническо движение (1906–1930) от Карлос Жуниор
Макар че на чернокожите анархистки дейци в Бразилия са посветени едва няколко страници в историческите изследвания, те се намират в самия център на редица важни събития и постижения на бразилското работническо движение.
Хронологията несъмнено трябва да започне с учителя, философ и журналист Антонио Педро де Фигейредо (1814–1859). Фигейредо основава списанието O Progresso („Прогресът", 1846–1848), в което публикуват и други автори, повлияни, подобно на него, от френския „утопичен" социализъм.
През 40-те години на XIX век в Ресифе съществува малка колония от френски имигранти, сред които е и социалистическият инженер Луи Вотие. Той донася редица книги на социалистически автори като Сен-Симон, Оуен и Фурие, както и на вече открито самоопределящия се като анархист Прудон. През 1849 г. Фигейредо осъжда робството и едрото земевладение в Пернамбуко, позовавайки се на максимата на Прудон: „унищожете деспотизма, въплътен в едрата поземлена собственост". Заради социалистическите си идеи Фигейредо е подлаган на постоянни расистки нападки от своите противници.
Първите чернокожи анархисти започват редовно да се появяват на страниците на вестници и периодични издания през 1910-те и 1920-те години. По това време анархокомунизмът на Кропоткин, революционният синдикализъм на Пуже, педагогиката на Ферер и, до известна степен, идеите на Толстой са сред основните влияния върху анархистите, работническите организации и стачните движения. Снимки от Първия бразилски работнически конгрес, проведен през 1906 г. в Рио де Жанейро, показват, че значителна част от присъстващите синдикални представители са чернокожи.
Между 1917 и 1920 г. в цяла Бразилия избухват големи общи стачки със силно анархистко влияние. Регионалните столици и индустриалните центрове на страната — Рио де Жанейро, Сао Пауло, Порто Алегре, Белем, Салвадор и Ресифе — се превръщат в епицентрове на движения, които извеждат хиляди работници по улиците. Исканията им варират от осемчасов работен ден и увеличение на заплатите до премахване на частната собственост и унищожаване на държавата.
Помним многобройни чернокожи анархисти, участвали в тези стачки и станали жертви на арести, изтезания или убийства: Жоао да Коста Пимента, Армандо Гомес, Ерможенео Силва, Кустодио Паес, Еустакио Мариньо, Жустиниано Силва, Педро Леса, Олимпио Сантана, Жоао Лопес, Минервино Оливейра, Синвал Боржес, Кандидо Коста, Жозе Арголо, Жозе Леандро, Себастиао Силва, Томаз Дерлиз Боржес, Лауделина Силва, Домингос Пасос, Жозе да Силва Гама, Абилио Жозе, Жозе Домиенсе, Луиз Франса, Джалма и Кристиано Фетерман.
Кандидо Коста е един от най-активните анархисти в Рио де Жанейро през 1910-те години. Неговите антиклерикални и анархистки беседи привличат стотици работници. Той участва и във Втория работнически конгрес през 1912 г. По време на една своя реч пред работници Коста е жестоко пребит от полицията и от участници в религиозно шествие, което случайно преминава в близост до събранието.
Чернокожият мраморен работник Минервино Оливейра, роден в Баия, но активен в Рио де Жанейро, е един от водещите представители на мраморните работници. Той участва в множество работнически събрания и анархистки организации.
Шивачката Лауделина Силва се превръща в символ на борбата срещу расизма, експлоатацията на работниците и сексуалното насилие. Тя е арестувана, докато протестира пред дома на своя работодател срещу уволнението както на самата нея, така и на нейни колеги. Преди да извика полицията, работодателят заявява, че не желае „тази мързелива чернокожа жена" пред дома си. Лауделина и останалите работници не се поддават на заплахата и продължават протеста, докато не са отведени в полицейското управление.
През 1910-те години в Порто Алегре, най-южната столица на бразилски щат, братята Фетерман в продължение на години са активни като антиклерикални анархисти, просветители, синдикалисти и илегалисти. Кристиано Фетерман публикува статии във вестник O Exemplo („Примерът"). Редакторите на вестника основават и вечерно училище за работници със същото име. Изданието публикува също текстове на чернокожия социалист Тасито Пирес.
Джалма Фетерман работи като журналист и преподава френски и португалски в Модерното училище в Порто Алегре. Той участва активно в стачката от 1917 г. в града и според някои историци изработва бомби, които впоследствие са хвърляни срещу полицията.
В Белем до Пара, в северната част на Бразилия, чернокожите брат и сестра Алмеринда Фариас Гама и Жозе Гама се открояват като важни фигури на анархосиндикализма. Жозе Гама е влиятелен синдикален представител на печатарските работници. Той публикува статии и в работнически вестници в Белем, като O Semeador („Сеячът"). Гама се противопоставя на расовите предразсъдъци и на експулсирането на чужденци от Бразилия. Заедно с Пласидо де Албукерке той представлява работническите организации на Третия работнически конгрес в Рио де Жанейро през 1920 г.
Алмеринда Гама започва политическия си път като анархистка, като организира в собствения си дом беседи за печатарски работници.
В град Кампинас, във вътрешността на щата Сао Пауло, Армандо Гомес е железничар, активен както като анархист, така и като член на чернокожи организации като Хуманитарната лига на цветнокожите мъже, която се бори срещу предразсъдъците и защитава правата на чернокожите.
В Масейо Олимпио Сантана се утвърждава като анархистки водач. Той членува в анархистки колективи в града и публикува текстове в работнически вестници. Луиз Франса е друг чернокож анархист, роден в Масейо, но активен в Рио де Жанейро.
В Ресифе анархистът и докер Педро Леса е убит от полицията по време на стачка в пристанището.
В Салвадор Съюзът на зидарите, дърводелците и другите занаяти (SPCDC) е основан през 1919 г. от чернокожи работници, отдадени на революционния синдикализъм. Съюзът въвежда няколко тактики, дотогава практически непознати в региона — саботаж, бойкот и обща стачка.
През 1920-те години анархизмът постепенно започва да губи позиции в работническите организации, докато марксисткият комунизъм напредва чрез агресивна кампания в синдикатите. Много анархисти преминават към комунистическото движение, особено след основаването на Бразилската комунистическа партия (PCB) през 1922 г.
Освен конкуренцията от страна на PCB, анархизмът е подложен и на жестоки репресии от държавните власти. По време на авторитарното управление на президента Артур Бернардес (1922–1926) множество негови противници са изпратени в печално известната наказателна колония Клевеландия в Ояпоке, в най-северния край на Бразилия.
От около 1500 души, изпратени там, половината умират за по-малко от две години. Много анархисти са депортирани в този „зелен ад", както става известен лагерът. Уругвайският чернокож илегалист Томас Дерлиз Борче и Домингос Пасос — чернокож анархокомунист, активен в Рио де Жанейро — успяват да избягат.
Пасос, потомък на коренно и чернокожо население, несъмнено е най-преследваният бразилски анархист и една от най-активните фигури в работническото движение през 1920-те години.
Докато много анархисти преминават в редиците на PCB, зидарят и дърводелец Домингос Пасос пламенно защитава анархокомунизма по време на митинги, стачки и в работническите организации. Той публикува и статии за анархокомунизма в работнически вестници като Spartacus, Voz do Trabalhador („Гласът на работника") и A Plebe („Плебсът").
Пасос участва и в театрални групи както в Сао Пауло, така и в Рио де Жанейро. През 1925 г. е арестуван и изпратен в Клевеландия, откъдето успява да избяга, прекосявайки амазонската джунгла, докато достигне Френска Гвиана, след това Пара и накрая, през 1927 г., Рио де Жанейро.
Процесът срещу чернокожия анархист и готвач Жозе Леандро, арестуван през 1921 г. след сблъсък, довел до смъртта на трима души — сред които и полицейски служител — в Рио де Жанейро, привлича вниманието на работническите издания в цяла Бразилия и съседните държави. Делото се провежда през 1924 г. и завършва с единодушното оправдаване на Жозе Леандро.
Чернокожите анархисти пишат и организират дейността си и чрез периодични издания и работнически вестници.
Сред редакторите на антиклерикалния вестник A Lanterna („Фенерът") е анархисткият поет от смесен произход Раймундо Рейс, известен още като Беато да Силва.
В Порто Алегре чернокожи социалисти, синдикалисти и анархисти пишат, редактират и издават чернокожия вестник O Exemplo. Кристиано Фетерман например публикува статии, посветени на образованието.
O Semeador се издава от Бруно де Менезес и Силва Гама — чернокожи анархисти от Белем до Пара. Те участват и в анархистки пропагандни групи и преподават в Модерните училища в града.
В Салвадор вестник Germinal е основан през 1919 г. от социалистическия адвокат от смесен произход Агрипино Назарет, докато Voz do Trabalhador е основан от чернокожия анархосиндикалист Еустакио Мариньо.
В литературата много бразилски писатели — независимо дали самите те са анархисти — са повлияни от автори като Емил Зола, Гера Жункейро и Лев Толстой.
Раймундо Рейс и Адалберто Виана са чернокожи анархистки поети, чиито произведения често се публикуват в анархистки периодични издания между 1910 и 1920 г.
Перейра да Силва е поет, повлиян от Толстой. Жилка Машадо е известна за времето си писателка, особено популярна сред работниците и анархистите. Поезията ѝ има подчертано еротичен характер.
Бруно де Менезес, освен журналист, е и поет, отдаден на социалните проблеми и афро-бразилската култура.
Лима Барето е чернокож анархистки журналист и писател, роден в Рио де Жанейро, тогавашната столица на Бразилия.
Неговите хроники и до днес са сред най-ценните източници за изучаването на Първата бразилска република. В тях той разобличава расизма, милитаризма и лицемерието на бразилския елит.
Барето дори е въдворяван в психиатрични институции, където пише "Гробището на живите" — автобиографично произведение.
Автор: Карлос Жуниор
Оригинално заглавие: The Origins of Black Anarchism in Brazil
Първоначално публикувано: Freedom News, 23 юли 2026 г.
Превод на български: „АнархоСъпротива"