Ако трябва да се опитаме да идентифицираме някои от най-важните аспекти от историята на Балканите, не можем да не посочим упоритата визия за една изненадващо последователна утопия…
– Андрей Грубачич [1]
Комуната, като политическа форма, e повтаряща се тема в рамките на българското освободително движение, което се бори срещу Османската империя, което предполага, че борбата му е не само за независимост, но и за социална революция. Христо Ботев, един от най-значимите български революционери от 19 век, в статията си "Смешен плач" (написана през 1871 г. в защита на Парижката комуна) твърди, че целта на Комуната е „направи човека повече от син божий и гражданин – не идеал, а същ човек, и от него да зависи градът, а не той от града" [2]. Българският писател и поет Иван Вазов, докато е в Румъния, се запознава с идеите на българското освободително движение. Известната му пиеса „Изгнаниците", публикувана през 1884 г., изобразява български революционери, които прегръщат идеята за Комуната, твърдейки, че с нея няма да има нито богати, нито бедни; всичко ще бъде споделено по равно [3]. В своята „История на Априлското въстание" от 1907 г. историкът Димитър Страшимиров описва целите, които си поставя освободителното движение по следния начин: „не мислеха само да открехнат от гърба си чуждото иго, но ламтяха дори за республика и комуна" [4].
Има дори опити тези идеи да се реализират на практика по време на Априлското въстание (1876 г.) – най-голямото въстание, изиграло голяма роля за освобождението на България. Свидетелство за това е личният разказ за това бунтовно събитие от Атанас Шопов, писан през 1876 г. Шопов участва във въстанието като близък сътрудник на българския революционер Георги Бенковски и е пряк свидетел на създаването на кратко просъществувала комуна в гр. Панагюрище. Книгата му описва голяма среща на партизански групи, които избраt комитет, натоварен да подготви план за въстанието. Според който цялото имущество, стоки, брашно, жито и др. се държат общо, паричната система се премахва, както и се назначават централни домове, в които народните комитети ще провеждат своите събрания [5]. Планът предвижда и създаването на комуни, които трябва да са в постоянен контакт помежду си – вид федерация [6]. Тази програма силно напомня мерките, приети от Парижката комуна, които се провеждат само пет години преди Априлското въстание.
Според разказа на Шопов с началото на въстанието Бенковски и неговите четници превземат град Панагюрище на 20 април. От самото начало те започват да изпълняват първоначалния план: целият едър добитък се събира в общо пространство (т.нар. „Обща бачия"), въпреки че отделните домакинства получават своите прасета и кокошки. Разказът на Шопов документира, че по време на комуната всички хора са имали равни права, като всички са имали равен достъп до обикновения добитък. Парите са премахнати, като всички необходими стоки (като храна) са свободно достъпни, а всичко останало се раздава чрез ваучерна система, чиято цел е по-голяма справедливост.
За съжаление Панагюрската комуна просъществува само 10 дни, преди османските войски да й сложат край. Поради краткия си живот няма време за появата на народни органи за самоуправление. Това, което виждаме, е влиянието на Парижката комуна и анархистките идеи върху Бенковски, неговите четници и по-широкото българско освободително движение от този период. Въпреки жестокото потушаване на въстанието, Комуната ще запази централно място в представите на много български революционери. Ярък пример за това е появата на Странджанската комуна десетилетие по-късно.
Странджанската комуна, известна още като Странджанската република, е краткотраен социален експеримент с ясно изразени безвластнически характеристики. Тя е обявена на 19 август 1903 г. в Странджа (разположена между днешна България и Турция) от въстаниците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО, да не се бърка с ВМРО! – бел.прев.), сред чиито командири по това време е изключително значимият анархист Михаил Герджиков.
След поредица от успешни масови въстания, подкрепени от партизански действия, голяма част от Източна Тракия е поставена под контрола на въстаниците. Из Странджа хората празнуват три седмици. Създадена е нова общност, основана на ценности като свобода, равенство и солидарност. Всички обществени въпроси в градовете и селата в рамките на тези освободени територии са поставени на народно гласуване и старите раздори между местното българско и гръцко население са прекратени. Данъчните регистри са изгорени. Повече от 20 дни Странджанската комуна функционира по свободен начин, без каквато и да е държавна власт.
Това се вижда и от военната структура на партизаните. Техният ръководен орган не е типичният щаб на армията, а нещо, наречено „Ръководно бойно тяло". Този избор на бунтовниците показва две неща – че този военен орган има само временен характер (т.е. до края на боевете), и второ, че има чисто координираща роля в революцията. Христо Силянов, ученик на Герджиков, казва, че бунтовниците не са го нарекли щаб, защото не са искали да „мирише" на милитаризъм [7].
Друг безвластнически елемент е, че никога не е имало въпрос за централизация на властта. Хората от освободените селища избират съвети и комисии измежду себе си, вместо кметове и народни представители [8]. Ролята на първия е да координира и администрира, докато на втория е да управлява. Тези съвети и комисии функционират под контрола на въстаналия народ, който си е върнал властта.
Трябва да се отбележи, че има много прилики между отношението на Герджиков към радикалното овластяване на народа и това на махновското движение в Украйна, което се появява 15 години по-късно. И двамата гледат на ролята на своите партизански армии като на поддържаща и временна, докато въпросът за публичната администрация е такъв, който трябва да бъде оставен на съветите на местното население. В един от призивите си [9] махновците пишат, че:
Революционната въстаническа армия си поставя за цел да помага на селяните и работниците… и не пречи на гражданския живот… Тя настоява трудовото население на града и околностите незабавно да започне самостоятелна организационна работа…
След като описва първите военни победи на въстанието, Герджиков пише [10], че:
Ние почнахме вътрешно да се уреждаме някак си… Населението беше весело, по селата хора играеха, гозби се слагаха. Нямаше мое – твое: в горите преди и след конгреса имахме приготвени складове; цялата реколта беше сложена в брашна и жита в общи хамбари, в общи складове. И добитъкът беше станал общ… Издадохме едно възвание за гърците на гръцки, в което казахме, че ние не се борим за възстановяване (на) българско царство, да превземаме територии, а само за човешки права, че и те, и гърците се нуждаят от това, та нека ни подкрепят морално и материално…
В спомените си Герджиков си спомня [11] един конкретен пример за експроприация и преразпределение на благата: в град Ахтопол е имало солница, където по това време са били складирани над 200 хиляди кг сол. Селата в района били бедни и имали нужда от сол, затова Герджиков и неговите четници нахлули в солницата и я оставили отворена, за да могат селяните да вземат солта и да я преразпределят.
Странджанската комуна действа от самото начало на въстанието и продължава до края на август 1903 г., когато масивна 40-хилядна османска армия – добре въоръжена с пехота, кавалерия и артилерия – смазва съпротивата на местното население.
Герджиков и много от неговите четници успяват да избягат от османското владичество в независимите части на България. Там големият анархист продължава да пропагандира своите идеи чрез издаването на вестници като „Свободно общество", „Антиавторитет" и други. През 1910 г. Герджиков заедно с друг анархист – Павел Делирадев – написват антимилитаристката брошура „Война или революция". През 1912 г. отново ръководи четническа дружина в Странджанско, този път по време на Балканската война. По-късно, през 1919 г., той е сред съучредителите на Федерацията на анархо-комунистите в България. След монархо-фашисткия преврат през 1923 г. е принуден да напусне страната и да живее в Белград, Виена и Берлин. След смяната на режима на 9 септември 1944 г. Герджиков призовава своите другари да подкрепят новия социалистически режим, но се разочарова от него скоро след това и да оттегля подкрепата си [12]. През 1947 г. дори категорично отказва да бъде предложен от режима за награда за участието си в Илинденското въстание. Умира от старост през 1947 г. в гр. София.
Всички тези усилия за прилагане на практика на формата на Комуната показват, че в Балканския регион съществува дълбока егалитарна традиция на универсално човешко равенство. От решаващо значение е тази алтернативна история да бъде запомнена и използвана от масовите движения като корени, от които отново могат да процъфтяват политически проекти за равенство и справедливост в региона.
Автор: Явор Тарински
Превод от английски: АнархоСъпротива
Заглавно изображение: Знаме на Странджанската комуна
Бележки:
[1] https://theanarchistlibrary.org/library/andrej-grubacic-don-t-mourn-balkanize#toc16
[2] https://libcom.org/article/ridiculous-weep-hristo-botev-paris-commune
[3] Иван Вазов, Хъшове, 1884 (достъпно онлайн: https://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=14&WorkID=8462&Level=3)
[4] https://prqkademokraciq.wordpress.com/2018/09/11/%D0%BA%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%BB%D1%8F%D0%B2%D0%B0%D1%82-%D1%81%D0%B5%D0%BF%D1%82%D0%B5%D0%BC%D0%B2%D1%80%D0%B8%D0%B9%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5/
[5] Атанас Шопов, Десетдневно царуване. Изъ българското въстание в 1876 г. Дневници на единъ бунтовникъ (есен 1876)
[6] Op.cit. 4
[7] https://theanarchistlibrary.org/library/georgi-khadzhiev-down-with-the-sultan-long-live-the-balkan-federation#toc3
[8] пак там.
[9] "To the Entire Working Population of the Town of Aleksandrovsk and the Surrounding Area", 7th October 1919
[10] Герджиков, М. Спомени,.., с. 75
[11] пак там, с. 76.
[12] https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B8%D0%BB_%D0%93%D0%B5%D1%80%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%B2#%D0%9E%D0%B1%D1%89%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B0_%D0%B8_%D0%BF%D0%BE%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B0_%D0%B4%D0%B5%D0%B9%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82