Работата на Брайън Морис като академик в продължение на много десетилетия обхваща всичко – от това как културите назовават нещата до това как те взаимодействат с природата, религията и концепцията за себе си. От 60-те години на миналия век той също така е активен като анархист и проявява особен интерес към социалната екология. Към момента е почетен професор по антропология в Голдсмитс Колидж към Лондонския университет.

Брайън е писал за много списания, включително Freedom, и е публикувал няколко книги за личности като Пьотър Кропоткин, Михаил Бакунин и Мъри Букчин, както и по темата за анархизма и екологията в поредица от книги като Anthropology, Ecology, and Anarchism (PM Press) през 2014 г. и Visions of Freedom: Critical Writings on Ecology and Anarchism (Black Rose) през 2018 г.

Разкажи ни за ранния си живот и влияния

В сърцето си съм момче от работническата класа от Блек Кънтри (Великобритания – бел.прев.), с очарование към света на природата. Имах малко странно академично минало. Не успях да изкарам единадесет плюс и напуснах училище на 15-годишна възраст, за да работя в леярна за чугун в Уест Бромич, както всички мои предшественици от мъжки пол. Докато работех в леярната си повредих тежко дясната ръка в една машина. За това получих £120 компенсация за работещи мъже – много пари за онези дни.

Това ми позволи да напусна дома на 20 години, след като преминах двугодишната си национална служба като моряк-навигатор в RASC. През октомври 1957 г. отплавах от Амстердам до Кейптаун и след като пътувах на автостоп из Южна Централна Африка за около пет месеца, в крайна сметка си намерих работа като плантатор на чай в Малави (тогава Nyasaland). Работих като плантатор на чай повече от седем години, като в крайна сметка се стегнах и преминах пет GCE „O" нива на 29-годишна възраст. След това се върнах в Обединеното кралство. Тъй като не успях да вляза в университет, за да уча биология (екология) – моята съкровена амбиция – се обучавах за учител в Брайтънския педагогически колеж в края на 60-те години. Там за първи път се включих в социалистическата политика.

Основното интелектуално влияние върху живота ми не бяха философи, нито дори академици, а популярни натуралисти като Чарлз Дарвин, Ърнест Томпсън Сетън Гордън и У. Х. Хъдсън. Като тийнейджър аз жадно четях техните писания за природата. Освен Дарвин всички са забравени. Ето защо моят интелектуален възглед за живота винаги е бил реалистичен, исторически и екологичен – форма на еволюционен натурализъм.

Как попадна на анархистката политика?

Въпреки че винаги съм бил нещо като бунтар – дори като момче пренебрегнах закона – станах анархист до голяма степен поради две събития в живота ми. Първото беше, че съпругата ми Жаки, може би усещайки моя бунтарски дух, ми даде като подарък за рождения ден през октомври 1965 г.  "Анархизмът" на Джордж Удкок. Макар и много осмивана в наши дни – доста несправедливо – тази книга ми отвори очите за това, което за мен тогава беше напълно нова политическа визия.

Второто събитие беше среща за холистично образование, на която присъствах през февруари 1966 г. в Конуей Хол в Лондон. Трябваше да чуя лекция на тема „Образование или индоктринация" от Мадлин Симс. След лекцията последва оживен дебат, по време на който доста голям тип от работническата класа, подобен на Бакунин, се изказа силно за правата на децата. Той изглеждаше особняк. Чух забележката на един човек, доста пренебрежително: „О, той е просто анархист." Съвсем случайно се срещнах с него по-късно на Червения лъвски площад. Попитах направо „Вие анархист ли сте?" „Да", отговори той и започнахме да говорим за това. Името му беше Бил Гейтс и ми даде адреса на анархистка книжарница, наречена Freedom.

В онази студена нощ през февруари 1966 г. се сбогувахме. Никога повече не видях или чух за Бил Гейтс, но тази среща оказа дълбоко влияние върху живота ми. По-късно посетих Freedom Bookshop, тогава на една задна уличка близо до футболното игрище на Челси. Там се сдобих с евтини книги и брошури от Пьотър Кропоткин, Ема Голдман и Гай Олдред (в онези дни нямаше много други). Четох ги жадно и оттогава се смятам за анархист.

През 1980-те присъствах на няколко срещи на „Историческата работилница" за анархизма. Там се срещнах с хора като Джефри Остергаард, Питър Маршал, Каролайн Кам, Дейвид Гудуей, Николас Уолтър, Карл Леви, Стюарт Кристи и Лорънс Отър. Почерпих много от тях.

През целия си живот съм участвал в протестни движения, независимо дали срещу неподходящи пътни схеми, войната във Виетнам, режима на апартейда в Южна Африка, ядрени оръжия, Националния фронт, избирателния данък и неолибералния капитализъм в различните му маски.

Можеш ли да кажеш малко за това, което мислиш, че се случи в края на 20-ти век, когато тенденции като анархопримитивизма се разрастват, докато „червеният" анархизъм (анархокомунизмът, да не се бърка с болшевизма и изобщо етатисткия комунизъм – бел.прев.) отслабват?

Краят на 20-ти век включва развитието и хегемонията на глобалния капитализъм и появата на неолиберализма като негова политическа идеология. Това беше придружено от няколко други тенденции: възход на неодарвинистката теория с нейния акцент върху човешката природа като фундаментално егоистична; възраждане на философския индивидуализъм като радикален култ (Ницше, Щирнер); и появата на нихилистичен постмодернизъм, културно движение и етос, които някои разглеждат като радикална идеология и алтернатива на така наречената „модерност", докато други го отхвърлят като най-новата идеология на неолибералния капитализъм.

Това, което ме тревожеше, беше, че много самопровъзгласили се анархисти прегърнаха тези тенденции с безкритичен ентусиазъм, в процеса на отхвърляне на философията и политиката на ранните анархистки общности, по-специално тяхната метафизика и техния еволюционен социализъм. Постмодернистката тенденция просто да се отхвърлят анархистите-комунисти като защитници на идеологията на капиталистическата модерност ми изглеждаше доста подвеждаща, като се има предвид, че интелектуалните тенденции в модерността – обхващащи около 400 години – са едновременно сложни и многостранни.

В „Анархизмът е движение" испанският автор Томас Ибанес се аргументира срещу тенденциите на анархокомунистите да действат като „пазители на храма", където фетишизирането на историческите позиции може да доведе до подкопаване или затваряне (класова борба) на анархизма от гъвкавост в настоящето. Смяташ ли, че предупреждението има основание?

Заглавието на книгата на Томас Ибанес заявява очевидното. Защото, подобно на Буда и Хераклит, анархокомунистите като диалектически натуралисти (материалисти) отдавна са признали, че всички неща в света са в движение и непрекъснато се променят. Анархизмът не е по-различен. Всъщност анархистите винаги са подчертавали, че анархизмът не е някаква вечна идея, произтичаща от бог, а историческо движение и политическа традиция. Въпреки че постмодернистите изглежда отричат самата идея за социално движение, като се има предвид техният акцент върху ефимерността, фрагментацията и ликвидността на съвременния живот.

Признаването, че социалните и политически условия са се променили от 19-ти век насам, едва ли е новина за анархокомунистите и едва ли е прозрение, уникално за постмодерните философи и пост-анархистите. Анархокомунизмът всъщност непрекъснато се обновява през дългата си история, съвсем независимо от анархопримитивизма (Зерзан), егоизма на Щирнер (МакКуин), ницшеанския аристократичен индивидуализъм (Хаким Бей) и постанархизма (Нюман) – които стават известни едва през последните две десетилетия.

Анархо-комунистите винаги са били отворени към нови идеи: Букчин черпи от екологичната теория; Колин Уорд се занимава с актуалните тогава идеи за обществена организация и образование; и Дейвид Грейбър (като мен) черпи от прозренията на антропологията. Антрополозите (заедно с прагматичните философи) критикуваха „есенциалистките" концепции за човешкия субект много десетилетия преди постанархистите да пристигнат на интелектуалната сцена. Разбира се, анархистите трябва да бъдат отворени към нови идеи и към идеите на други култури и живеят съобразно техните политически борби. Това е нещо, за което пиша от около 40 години.

По отношение на книгата на Ибанес, за разлика от него, аз винаги съм правил ясно разграничение между радикалното Просвещение и капиталистическата модерност. Но постмодернисткото отхвърляне на разума, репрезентацията (наука, знание), универсализма, концепцията за човешката природа, секуларизма и историята чрез подвеждащо и отрицателно приравняване на тези понятия с капиталистическата модерност ми изглежда напълно объркващо. Изгубен за Ибанес, като се има предвид неговият дуалистичен начин на мислене, е фактът, че всичко, което е „добро, красиво или истинско" (включително разума и човешките права) е било присвоено и използвано от капитализма и от държавата, за насърчаване и укрепване на тяхната власт, влияние или легитимност.

Модерността се разбира най-добре не като секуларизирана версия на християнството (както твърдят хора като Джон Грей и Ибанес), а като включваща това, което мексиканският анархист Рикардо Флорес Магон описва като „тъмното триединство" на държавата, капитализма и религията; комплекс, в който има доминирани, експлоатирани и културно потиснати хора в продължение на много векове. Както отбелязвам в A Defense of Anarchism Communism, много съвременни национални държави – Турция при Ердоган, Русия при Путин, Арабия при саудитите, Китай при Си Дзинпин, Индия при Нарендра Моди и т.н. – илюстрират това „тъмно триединство". Всички те комбинират застъпничеството за глобалния капитализъм, силно репресивна и авторитарна форма на политика и подкрепата и активното насърчаване от страна на държавата на някои религиозни метафизики. В горните държави те се отнасят до християнството (Руската православна църква), будизма, конфуцианството, индуизма или някаква форма на исляма (по-специално суфизма и уахабизма). Секуларизмът, възхваляван от радикалното Просвещение, не може да се приравни с капиталистическата модерност. „Световните" религии, за разлика от тях, исторически са били „религии на империята" и идеологии на колониализма и те винаги са били неразделна част от модерността – а не нейна антитеза, както някои постанархисти изглежда твърдят.

Острата критика на Мъри Букчин към така наречения лайфстайл (пост)анархизъм винаги е била неразбрана. Той не критикуваше хора като Хаким Бей, че са либертарианци, а че отхвърлят социализма. По същия начин Питър Маршал ме укорява, че съм „сектант" в защитаването на анархокомунизма (известен още като социален анархизъм или либертариански социализъм) и описва себе си като „анархист без прилагателни". Но, разбира се, това е самият термин, който Малатеста използва, за да опише анархокомунизма в своята критика (като Букчин) на радикалния индивидуализъм и в утвърждаването, че анархокомунизмът е безвластнически – либертариански социализъм. Анархокомунизмът не е повече „сектантски" от анархопримитивизма или радикалния индивидуализъм на „постлявата анархия".

Не си представям анархокомунистите като „пазители на храма", тъй като няма храм, който да се защитава, освен общите принципи на анархизма, които подчертах в моята брошура. Разбира се, има много различни видове анархизъм, изразяващи различни стилове на метафизика и различни политически опасения и стратегии. Но дуалистичното разделяне на западната мисъл, в цялата й сложност и многообразие, на две идеологии – „модерна" и „постмодерна" ми се струва не само опростено, но и доста празно.

Най-близкото нещо до едно скорошно движение на червените маси вероятно е корбинизмът. Какво мислиш за него – и неговия срив?

Лейбъристката партия, като се има предвид естеството на нейния произход, винаги е изразявала присъщо напрежение между либералната демокрация и етатистата политика и социализма, произтичащи от профсъюзите. Винаги е имало дълбоки разцепления и конфликти между тези две крила.

При Корбин по-социалистическото крило изглежда сякаш процъфтяваше, предвид мерките за строги икономии на торите и общото недоволство на работническата класа. Но лейбъристите никога не са били радикална алтернатива на капитализма. Техният социализъм винаги е бил приглушен и когато е на власт, винаги е защитавал и поддържал Великобритания като имперска държава.

Крахът на корбинизма със сигурност отваря възможности за повторно утвърждаване на анархокомунизма, особено след като антикапиталистическите настроения вече са широко изразени в медиите. Но никога не трябва да се подценяват силата на съвременната държава и степента, до която пазарът е навлязъл във всекидневния социален живот. Никога не съм имал особен ентусиазъм за лейбъристите или за „Новия курс" на Зелените, който продължава да подкрепя капитализма и всъщност одобрява предоставянето на все по-големи правомощия на съвременната държава, въпреки че може да сме в състояние да се ангажираме с тях по конкретни въпроси.

Все по-често и за съжаление екологичната криза е склонна да се обсъжда от гледна точка или на Левиатан, или на забрава, сякаш няма алтернатива.

Къде мислиш, че анархокомунизмът може да отговори най-ефективно?

Нямам категорични отговори – въпреки че със сигурност твърдя, че по-добрият ред на социалния живот е възможен и необходим в настоящата криза. Съвременните анархисти със сигурност трябва да се ангажират и да бъдат активни на три фронта.

Анархистите трябва да се стремят да поддържат жив „духа" на анархизма, визия за свят, свободен от капиталистическа експлоатация, държавно потисничество и всички форми на това, което антропологът Кристофър Бьом нарича „йерархично господство", разпространявайки идеята, че няма жизнеспособна алтернатива към капитализма и държавата. Анархистите трябва непрекъснато да се занимават с критика на капиталистическата модерност.

Анархизмът като либертарианска визия трябва да се използва като „етичен компас" при организирането на тази критика. Ето защо анархистите трябва да участват или подкрепят всяко събитие, обикновена организация или общност, които се опитват да защитят благосъстоянието и правата на работещите хора срещу намесите на държавата и капитала. Това не предполага, дори по отношение на настоящата екологична криза – както твърдят анархисти като Чомски и Водовник – държавна власт и участие в парламентарната политика. Въстанието и протестите, разбира се, са присъщи и анархистите трябва свободно да се ангажират с всяко начинание, което подкопава капитализма и държавната власт.

И накрая, анархистите трябва да създадат форми на социален живот, основани на взаимопомощ и доброволно сътрудничество. Такива групи и организации могат да бъдат фокусирани върху разнообразие от различни нужди и интереси, включително за защита на околната среда или за работническа солидарност, и да се основават на „префигуративна политика". Организациите, които създаваме в настоящето, трябва да отразяват вида безвластническо социалистическо общество, което планираме за бъдещето.

Струва ми се, че анархокомунизмът е единствената алтернатива, тъй като всички други форми на политика са били изпробвани и е установено, че не стават.

Превод: АнархоСъпротива