На площад Фонтана (Милано) на 12 декември 1969 г. избухва бомба в централата на Националната селскостопанска банка. Загиналите са 17, а ранените – 88. След 1968 г. и големите мобилизации в Европа, в Италия започват атентатите, следват още много, най-смъртоносният от които е извършен на 2 август 1980 г. на гарата в Болоня, където са убити 85 души и ранени повече от 200. Тези събития променят хода на историята на цял един народ и дават началото на т.нар. "стратегия на напрежението". От гледна точка на установената история, загиналите са били необходими, за да се сложи край на две десетилетия успешни борби и да се даде авторитарен завой на управлението. Няма конкретни цели, които да бъдат поразявани, идеята е да се създаде напрежение и страх, с което да се отвори възможност на правителството да реагира с въвеждане на извънредна обстановка и налагане на разнообразни репресии, най-вече срещу безбройните колективи. Тъй като голяма част от тях са комунистически и поради близостта на Италия с комунистическа Югославия и с Източния блок, се подозира и намеса на ЦРУ в създаването на несигурност и подкопаването на тогавашната антифашистка демокрация (с президент партизанин).
Разследването за случая на площад Фонтана веднага поема в една единствена посока, магистратурата и полицията нямат съмнение, че виновни са анархистите. Вечерта след атентата започва преследване на участници в анархистките кръгове в Милано. Арестувани са повече от 80 души, сред които и Джузепе Пинели, анархист железничар, бивш партизанин. Той е задържан за три дни в полицейското управление (при максимално позволени 48 ч.) без конкретно обвинение. Арестуван и разпитван е от комисар Луиджи Калабрези (отговорен за контрола над анархистите в онзи период и с когото Пинели много пъти е разговарял за съгласуване на демонстрации и акции) и неговите подчинени. На 15 декември Пинели "пада" от четвъртия етаж от прозореца на стаята за разпити в управлението. Жена му и двете му малки дъщери дълго ще търсят достоверен отговор на въпроса какво се е случило в онази нощ.
Пино (Джузепе) Пинели е един от основателите на поредица анархистки кръгове в периферията на Милано, в които се провеждат срещи и конференции на различни теми. След майските събития от 1968 г. се засилва анархосиндикалистката дейност, кипи антиавторитарна организация както в училища, така и във фабрики. Колективното въображение реализира един нов свят във всеки малък къс реалност и вярата, че предстои революционна промяна, е по-жива отвсякога. През пролетта и лятото на 1969 г. се случват серия атентати по жп гари и във влакове, за които са обвинени либертарните (анархистки и либертарни комунистически) кръгове, с което се поставя началото на арестите, репресиите и стратегията на напрежението.
В нощта между 15 и 16 декември Пинели е "разпитан" подробно, казано му е, че другарят му Пиетро Валпреда е направил пълни самопризнания и го е посочил като съучастник. По-късно в болницата по тялото му са установени следи от физическо насилие и няма категоричен отговор на въпроса дали е закаран в болницата още жив или е починал преди да полети през прозореца. Фактът е, че пада от четвъртия етаж, а официалната версия е, че се е самоубил и воден от угризения е скочил през отворения прозорец с вик "това е краят на анархията" (през следващите години ще се разкажат какви ли не небивалици, напр. че е изгубил равновесие – становище на един от съдиите по многобройните дела). Никой не вярва в полицейското становище и на погребението на Пинели се стичат около 3 хил. души. Само последователната и усилена контраинформационна работа на анархистите по-късно разкрива истината, а случаят вдъхновява много литературни, музикални, кино и театрални творби, включително пиесата на Дарио Фо Случайната смърт на един анархист (първото разследване по случая Пинели е приключено още през май 1970 г. със заключението, че е става дума за случайна смърт).
На 16 декември във вечерната емисия новини на националната телевизия се обявява ареста на виновния за ужасното престъпление – Пиетро Валпреда, анархист танцьор, уличен от уклончивите показания на един таксиметров шофьор. Валпреда наскоро се е преместил да живее в Рим, където също избухват серия бомби в същия ден, раняват 14 души от персонала на Националната работническа банка, 4 – пред Олтара на родината, а последната разрушава покрива над древния Олтар на мира.
Без никога да е осъден за атентата, Валпреда прекарва в затвора три години в очакване на присъда (след което е осъден на 4 години за подривно сдружение), а после е призоваван по всички последващи дела през следващите години, дори когато разследването поема в друга посока и се ориентира към неофашистките среди във Венето.
От процесуална гледна точка, атентатът на площад Фонтана остава без наказани. Последният процес срещу Делфо Дзолфи, неофашист от организацията Ordine Nuovo (Нов ред), след осъдителна присъда на първа инстанция, завършва с оправдаване в апелативния и в касационния съд, като роднините на жертвите трябва да заплатят процесуалните разходи.
Едва през 2005 г. Върховният съд постановява онова, която мнозина вече знаят, а именно, че виновни за атентата са Джовани Вентура, Франко Фреда (и двамата бивши членове на партията на Мусолини "Социално движение на Италия", напуснали я, за да основат по-радикални неонацистки организации, и свързани със Специалните служби на Италия) и Карло Диджилио, заедно с цялата среда около неофашистките и неонацистките групи във Венето. Но тъй като Венутра и Фреда вече са оправдани в предишен процес за същото престъпление (през 1987 г.), а Диджилио е "разкаял се" и съдейства на правосъдието (с постоянно противоречащи си версии по всеки от случаите, за които е обвинен), никой не може да бъде осъден.
Това е само един от случаите, в които (нео)фашисти работят заедно с държавните служби, за да постигат тъмни или още по-тъмни политически цели; обвинени и наказани са тези, които поставят същата тази държава под въпрос; налага се страх и репресия в отговор. Сценарий, който сме виждали и живели многократно по всички кътчета на света. И Пинели, и площад Фонтана, както и много други личности и случки в историята, ни карат да повторим отново: НЯМА ДА ЗАБРАВИМ, НЯМА ДА ПРОСТИМ.