Текстът на нашия другар Габриел Кун, който публикуваме тук, е написан първоначално на английски през 2017 г. Скоро след това се появява и испанска версия, а през 2024 г., с оглед на настоящите геополитически реалности (Украйна, Палестина, Йемен, Конго и др.), бяха направени преводи на арабски, немски и други езици. Всеки, който чете текста като позициониране спрямо конкретни геополитически конфликти, ще го разбере погрешно. Намерението му е да очертае рамката, в която тези конфликти трябва да бъдат анализирани.

През последните години левицата прояви обновен интерес към антиимпериализма. Това е обнадеждаващо развитие, тъй като глобалната икономическа несправедливост остава едно от най-крещящите противоречия на капиталистическия ред. След като през 70-те години на миналия век антиимпериализмът беше централен елемент в антикапиталистическите борби, той до голяма степен изчезна от радaрите на левицата. Причините за това бяха залезът на социалистическите национално-освободителни движения, както и често разочароващите им постижения след завземането на властта; поражението на антиимпериалистическите въоръжени групи в метрополиса; падането на Съветския съюз и неговите последствия; адаптирането на антиимпериалистическата реторика от реакционни дейци; зловещата връзка между антиимпериализма и антисемитизма; и замяната на борбите на множествата срещу различни форми на потисничество с по-опростен сценарий на доброто срещу злото.

Сред причините за възраждането на антиимпериализма са ограниченията на постмодерния анализ на потисничеството, който открива толкова много несправедливости, че не може правилно да анализира и атакува нито една от тях; неотложността на организиране на ефективна левица срещу неолибералната доминация и нарастващата заплаха от фашизъм; възраждането на интернационалистическите перспективи чрез подкрепа на борби в периферията, особено в Кюрдистан; и продължаващите – и задълбочаващи се – неравенства в глобалното разпределение на богатството, подчертавани дори от автори, които трудно могат да бъдат наречени радикали, като Тома Пикети („Капиталът в 21-ви век", 2013) и Бранко Миланович („Глобалното неравенство: Нов подход към ерата на глобализацията", 2016).

Публикации на английски, които възродиха лявата антиимпериалистическа мисъл, включват „Разделен свят, разделен клас: Глобална политическа икономия и стратификацията на труда под капитализма" (2012) на Зак Коуп, „Имплозията на съвременния капитализъм" (2013) на Самир Амин, „Превръщане на парите в бунт: Невероятната история на революционните банкови обирджии от Дания" (2014) на Габриел Кун, специалното издание на Monthly Review през 2015 г. на тема „Новият империализъм" и „Империализмът в 21-ви век: Глобализация, свръх-експлоатация и последната криза на капитализма" (2016) на Джон Смит.

В същото време, картината на това, какво представлява империализмът и, може би по-важно, как изглежда на практика, остава мъглява. Понякога антиимпериализмът се използва като синоним на антиколониализъм. Понякога се използва винаги, когато една нация напада друга. А в най-грубия си вид той просто означава антиамериканизъм. Това не е подходяща основа за ефективна политическа съпротива. Ако искаме да се борим срещу империализма – а това е необходимо, ако искаме да се борим срещу капитализма – трябва да разберем как изглежда той, как функционира и къде трябва да го ударим.

Това също изисква превеждането на някои много абстрактни понятия на език, който да бъде релевантен за активистите. Абстрактните концепции и свързаните с тях дебати са важни (освен ако не се изродят в безсмислени спорове между „големи хора", което, за съжаление, често се случва), но е малко вероятно да породят действия, ако останат затворени в „слонова кост". Как да се борим срещу „генерализиран монополистичен капитализъм", „свръх-експлоатация" или „неравнопоставен обмен"? Някои конкретни и осезаеми въпроси са: Кой печели от империализма? Има ли центрове на империалистическа власт? Как може да бъде атакуван империализмът?

През 70-те години, когато антиимпериалистическото движение беше на върха си, светът беше разделен на сравнително прости категории: страните от Първия свят бяха злодеите, страните от Третия свят – жертвите, а – в зависимост от идеологическите предпочитания на човек – страните от Втория свят бяха героични съюзници на Третия свят, неутрални или също толкова империалистически настроени, начело със Съветския блок. Днес нещата са станали по-объркани; или, да кажем, хаосът е станал по-очевиден.

Теорията на световните системи на Иммануел Валерщайн, която използва категориите ядро, полупериферия и периферия, е по-изтънчена, но не и лишена от проблеми. Тя е силно базирана на икономически данни, обръща малко внимание на различията в трите основни категории и среща трудности при отчитането на понякога огромните противоречия в рамките на отделните страни.

Една правилна таксономия на империализма трябва да вземе предвид не само връзката между икономическите системи, политическите формации и културните хегемонии, но и тази между нациите и класите.

Не претендирам да предоставям окончателни отговори в този очерк. Опитвам се да помогна за насърчаването на дискусия, която ще доведе до картина на империалистическия свят, достатъчно сложна, за да служи като основа за ефективна антиимпериалистическа съпротива.

Сред въпросите, които ме мотивираха да съставя този очерк, са следните:

  • Защо има потискащи държави, които никога не са имали колонии или дори някога сами са били колонии?
  • Какъв е статутът на държавите, които служат на империалистическата система като финансови центрове или данъчни убежища?
  • Къде се намират страните от бившия Втори свят в днешния глобален ред?
  • Каква е ролята на новоиндустриализираните страни (NICs) или често цитираните страни от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка)?
  • Съществува ли вътрешна колония?
  • Могат ли потискащи и потиснати нации да съжителстват в една и съща национална държава?
  • Как класовите формации и миграцията влияят върху тази картина?

Този очерк е базиран на участие в интернационалистически и антиимпериалистически проекти, на изучаването на релевантната литература и, най-вече, на опита от много години пътувания по всички континенти, срещи с работници и селяни, както и с политици и академици. Докато тази статия ще бъде от полза за всички читатели с антиимпериалистически наклонности, целевата аудитория на практическите заключения са антиимпериалистическите активисти от Първия свят, като мен самия. Хората в различни позиции ще обсъждат каква форма трябва да приеме тяхната съпротива. Умението е да комбинираме съответните подходи в едно общо ефективно движение.

Работна дефиниция

Въпросът дали дадена страна, политика или действие са империалистически е преди всичко въпрос на дефиниция. Дали Китай е империалистическа страна, например, не зависи от това дали същността на китайската нация съдържа империалистически елемент, а от това дали ролята на страната в глобалния икономически и политически ред съответства на нашата дефиниция за империализъм. С други думи, не можем да говорим за империализъм (или антиимпериализъм) и да се надяваме да изясним нещата, без да предоставим дефиниция на това, за което говорим.

Всяка дискусия може да се превърне в задънена улица, когато страстно се спори за най-добрата дефиниция на темата на разговор. Съществуват определени критерии, които изглеждат общоприети като характеристики на добра дефиниция (тя трябва да бъде последователна и ясна, нито прекалено широка, нито прекалено тясна и т.н.), но няма обективен начин да се идентифицира тази, която надделява над всички останали. Затова, за да има смисъл в следващите страници, трябва да помоля читателя да приеме работната дефиниция на империализма, предложена тук – което, разбира се, не означава, че тя не може да бъде критикувана.

Няма да следвам изцяло марксистка гледна точка. В „Империализмът като висш стадий на капитализма" (1917 г.) Ленин дефинира империализма по следния начин: „Империализмът е капитализмът в този стадий на развитие, при който се утвърждава господството на монополите и финансовия капитал; при който износът на капитал придобива особена важност; при който започва разделянето на света между международните тръстове; при който завършва подялбата на всички територии на земното кълбо между най-големите капиталистически сили." Този икономически подход е от изключително значение, но в рамките на левицата съществуват и други. В „Култура и империализъм" (1993 г.) Едуард Саид дефинира империализма като „практиката, теорията и нагласите на доминиращия метрополитен център, който управлява отдалечена територия". Това, разбира се, е много кратко. Работната дефиниция, която предлагам, е следната:

Империализмът е система, при която конгломерат от капиталисти, политици и сили за сигурност утвърждава контрол върху определена територия и нейното население, за да увеличи своето богатство. За да установи своята власт, той използва идеологически средства (расизъм), културни средства (прозелитизъм1), политически средства (пряк или непряк колониализъм), икономически средства (експлоатация) и военни средства (разполагане на собствени сили за сигурност, използване на наемници или създаване на зависима местна полиция и военни сили). Характерна (макар и не задължителна) черта на империализма е конгломератът да споделя част от иззетото богатство с населението в собствените си страни, за да осигури неговата подкрепа за империалистическия проект. Затова аристокрацията на труда е присъща черта на империалистическия ред.

Важно е да се отбележи, че според тази дефиниция империализмът не означава просто, че дадено население иска да разшири територията, която контролира. Борбите за територия са част от историята на човечеството, породени от конкуренцията за природни ресурси и други фактори. Това не е империализъм. Империализмът означава разширяване на сферата на контрол, за да се институционализира експлоатацията на (човешките и природните) ресурси на териториите, подчинени на този контрол. Това е причината всеки анализ на бившия Съветски съюз като империалистическа сила да трябва да предполага разбиране на Съветския съюз не като социалистическа страна, а като държавно-капиталистическа страна. Според мен този анализ е правилен и се отнася и за днешен Китай (виж „субимпериализъм" по-долу).

Нации и империи

Терминологията, която обикновено се използва в контекста на империализма, отдавна се основава на строг дуализъм. (Теорията за Трите свята на Мао може да се разглежда като изключение, но тя никога не е имала голям отзвук в антиимпериалистическите среди – а, впрочем, дори и в маоистките такива.) Светът е разделен на два големи лагера. Разграничението на Ленин между „потискащи нации" и „потиснати нации" е възпроизведено в множество вариации, било то противопоставянето на „Първия свят" срещу „Третия свят", „метрополията" срещу „периферията" или „Глобалния Север" срещу „Глобалния Юг". Такъв дуализъм може да бъде полезен за ориентация, но, не е изненадващо, че нещата са по-сложни, когато се вгледаме в детайлите.

В съвременната си класика „Империя" (2000) Майкъл Хардт и Тони Негри обявяват, че „империализмът е приключил", позовавайки се на „намаляващия суверенитет на националните държави" и „нарастващата им неспособност да регулират икономическите и културните обменни процеси". Хардт и Негри твърдят, че „непрекъснато намираме Първия свят в Третия, Третия в Първия, а Втория почти никъде".

Да, но не съвсем. Първо, империализмът не зависи от модела на Трите свята. Второ, твърдението, че икономическата власт вече няма определено място и че потисниците и потиснатите се смесват произволно по света, е невярно. Никой, който е бил както в Париж, така и в Ниамей, не би могъл сериозно да направи такова твърдение, въпреки крайностите на бедността в Париж и на неприличното богатство в Ниамей. Трето, националните държави не са загубили нито своето значение, нито своята власт в глобализирания свят. Неолиберализмът може и да е подчертал факта, че националните държави не са изолирани, а някои мултинационални корпорации може и да имат плашещо влияние върху международните отношения, но въпреки корпоративната власт, споразуменията за свободна търговия и международните политически органи, националните държави остават ключовите единици на глобалния политически ред и главните актьори в управлението на капитала. Може би най-важното е, че те са централни за разпределението на световното богатство. Гражданството е най-важният фактор, който определя какъв дял един индивид може да очаква от разпределението на богатството и свързаните с него привилегии. И докато влиянието на мултинационалните корпорации може да се разпростира във всички краища на земята, тези корпорации имат много по-тесни отношения и споделени интереси с управляващите класи на определени национални държави, отколкото с тези на други. Следователно, не само е легитимно, но и необходимо да се фокусираме върху националните държави, когато скицираме империалистическия ред, като е важно да вземем предвид и нации, които нямат своя собствена държава, от коренните народи на американския континент до кюрдите и баските. Нациите се определят като народи с колективна идентичност, базирана на черти като език, култура и тясна връзка с определена територия.

Разбира се, позицията на отделните индивиди в рамките на империалистическия ред не се определя изключително от гражданството, националната принадлежност или мястото на пребиваване. Съществуват национални буржоазии, които печелят от империализма дори в най-бедните страни; съществуват общности от емигранти, действащи като агенти на империализма в потиснатите нации; има нерегистрирани мигранти в империалистическите държави, които не се възползват от империалистическия ред; съществува разделение между градовете и селата, което трябва да се вземе предвид; и има милиони жени, които представляват това, което Мария Миз и други наричат „последната колония" в империалистическа система, неразривно свързана с патриархалната власт. Всеки подробен анализ на функционирането на империализма трябва да вземе това предвид. За съжаление, тази задача надхвърля обхвата на настоящия текст, но ще се върна към някои от споменатите аспекти в заключителните бележки относно антиимпериалистическата практика.

Опит за таксономия на империализма

В следващата скица на таксономията на империализма ще използвам три основни категории: империалистически, субимпериалистически и потиснати нации. Всяка група ще бъде разделена на няколко подкатегории. Определени народи се намират на границите на различни категории. Това изглежда неизбежно, предвид обобщенията, необходими в една такава груба скица.

Не твърдя, че моите категоризации на отделните нации са по-добри от други, още по-малко че са единствените възможни. Тук не е приоритет да бъде напълно точна всяка една категоризация. Целта е по-скоро да се очертае рамка, която да позволи значима колективна категоризация и, в крайна сметка, добре информирана антиимпериалистическа съпротива.

I. Империалистически нации

1. Империалистическо ядро

Империалистическото ядро се състои от държавите, чиито граждани печелят от империалистическата система. Всяка нация има класа, която печели от империалистическата система, но само нациите от империалистическото ядро могат да разширят тази привилегия до цялото си население. Нациите от империалистическото ядро също са изложени на много малък риск да бъдат изтласкани към периферията на империалистическия ред. Балансите на силите между тях могат да се променят, но всяка от тях е твърдо вкоренена в империалистическото управление поради комбинация от икономически, политически и военни причини. Ключови аспекти (въпреки че не всички трябва да присъстват във всяка нация от империалистическото ядро) са силен производствен и финансов капитал, военна мощ, расови привилегии, благоприятно географско разположение и световен език, за предпочитане английски, като национален език.

Не е необходимо империалистическите нации да са били колониални сили. Колониализмът е част от империалистическия проект, но не е задължително условие за печалба от него. Империализмът е по-широк от колониализма. Всъщност няколко бивши колонии (най-вече Съединените американски щати) принадлежат към сегашното империалистическо ядро, докато някои бивши колониални сили (например Испания и Португалия) принадлежат към империалистическата периферия.

Също така би било грешка да се идентифицират империалистическите нации като тези, поканени на мощни срещи като Г20. Някои страни от Г20 са поканени, защото са важни за империалистическия ред (например Индия и Индонезия), а не защото принадлежат към империалистическото ядро.

Понастоящем империалистическото ядро се състои от един обединен блок. В случай на силно съперничество и относителен баланс на силите, империалистическото ядро може да се раздели на различни блокове. Такъв беше случаят по време на Студената война, когато империализмът, воден от САЩ (Триадата: Северна Америка, Западна Европа, Япония), беше предизвикан от империализма на Съветския съюз.

Нациите от империалистическото ядро могат да бъдат разделени на четири подкатегории:

а) Колониалните сили – държавите, които са контролирали и експлоатирали големи територии за продължителни периоди, като по този начин са увеличили своето богатство и глобално влияние: Белгия, Дания, Франция, Германия, Великобритания, Япония и Нидерландия. Съвременна Австрия е специален случай, тъй като все още печели от своите бивши вътрешни колонии, т.е. негерманоговорящите части на Австрийската империя.

б) Нации, които не са имали свои колонии (освен може би малки задморски територии, които са удовлетворявали основно националния престиж), но са били тясно свързани с колониалната експлоатация чрез евроцентрична и расистка идеология, политически съюз и търговия: Люксембург, Норвегия, Швейцария, Швеция и европейски микродържави като Андора, Монако и Лихтенщайн.

в) Бивши колонии с бяло заселническо население, които придобиват собствени вътрешни и външни колонии и стават неразделна част от империалистическия ред на Триадата: Австралия, Канада, Нова Зеландия и Съединените американски щати.

г) Израел е специален случай. Той е бивша колония, превърнала се в заселническа нация, макар и не бяла заселническа нация, подобна на горните примери. Израел е и субимпериалистическа сила (виж по-долу), когато се разглежда ролята му в Близкия изток. Той е изключително зависим от Триадата за своето оцеляване, което е характеристика на нациите от империалистическата зависимост, а не от ядрото. Въпреки това геополитическата роля на Израел за Триадата е толкова важна, че мястото му в нея изглежда твърдо, и може да се счита за част от империалистическото ядро.

2. Империалистическа периферия

Империалистическата периферия се състои от нации, чиито граждани печелят от империалистическия ред поради превъзходството на бялата раса, близостта до ядрените нации, политическите връзки и търговските отношения. Въпреки това тези нации са експлоатирани от ядрените нации и тяхното положение в рамките на империалистическите нации е крехко.

Нациите от империалистическата периферия могат да бъдат разделени на две подкатегории:

а) Европейска периферия, която включва западно ориентираните бивши съветски републики (като балтийските държави), бивши членове на Варшавския договор (като Чехия, Унгария и Полша) и бивши югославски републики (като Хърватия и Словения), както и Гърция, Исландия, Ирландия, Италия, Португалия и Испания.

б) Окупирани територии на самоидентифицирани нации (или включващи мнозинство самоидентифицирани нации) в рамките на Триадата, като Страната на баските, Каталония, Корсика, Северна Ирландия, Окинава/Рюкю и Квебек. Експлоатацията е относителна в тези случаи (хората в Каталония са икономически по-добре от хората в повечето други региони на Испания и т.н.), а силата на движенията за независимост/отделяне варира значително. Но поради липсата на самоопределение тези нации не могат да се считат за империалистическо ядро.

3. Империалистическа зависимост

Империалистическата зависимост се състои от нации, които изпълняват специфични роли в империалистическата система като икономични производствени обекти, доставчици на редки суровини, данъчни убежища, ексклузивни туристически дестинации или местоположения на военни бази. Те се възползват от това, но положението им в рамките на империалистическия ред е напълно условно.

Империалистическата зависимост може да бъде разделена на четири подкатегории:

а) Държавите от Залива: Бахрейн, Кувейт, Оман, Катар и Обединените арабски емирства.

б) Азиатските тигри: Сингапур, Южна Корея и Тайван. (Статусът на Хонконг е труден за оценка след връщането на територията на Китай през 1997 г.) Тези нации могат да се броят и за империалистическа периферия, но географската им изолация говори против това.

в) Някои микродържави в Карибите (като Бермудите или Бахамите), Тихия океан (като Науру) и Индийския океан (като Мавриций и Сейшелите).

г) Зависимости на империалистически нации като френските отвъдморски територии (напр. Френска Полинезия, Гваделупа, Мартиника, Нова Каледония и Реюнион) и американските отвъдморски територии (напр. Американска Самоа, Гуам и Пуерто Рико). Важно е да се отбележи, че коренното население на тези територии трябва да се счита за потиснати нации (виж по-долу).

II. Субимпериалистически нации

Субимпериалистическите нации са нации извън империалистическото ядро с империалистически амбиции. Те могат да действат като регионални империалистически сили и/или да се стремят да влязат в империалистическото ядро, било като съюзници на настоящия блок, или като съперници. Субимпериалистическите качества важат и за империалистическите нации от ядрото, които действат като регионални центрове на власт, например Австралия в Азиатско-тихоокеанския регион.

Субимпериалистическите нации могат да бъдат разделени на пет (доста различни) подкатегории:

а) Китай е може би най-оспорваният пример, тъй като някои биха го определили като империалистическа нация (виж например книгата на Н.Б. Търнър „Китай – империалистическа страна?" от 2015 г.), докато други категорично биха отхвърлили характеристиката на Китай като империалистически в която и да е форма. Според мен Китай има империалистически амбиции, но независимо колко се стреми да разшири влиянието си (особено в Азия и Африка), огромното мнозинство от населението му все още е експлоатирано от Триадата. С други думи, Китай все още не е съперник на нациите от империалистическото ядро.

б) Русия и нейните съюзници от Втория свят: Сегашната Руска федерация е наследник на сили с империалистически амбиции, т.е. Царската империя и Съветския съюз. Това наследство остава, но Русия и сегашните й съюзници (преобладаващо бивши съветски републики, като Беларус и Казахстан) не могат да се конкурират с Триадата. Някои бивши съветски републики, най-вече Украйна, са хванати в борба между сили, които остават лоялни към руския проект, от една страна, и сили, които искат да влязат в периферията на Триадата, от друга.

в) Три нации в Близкия изток/Арабския полуостров с империалистическо наследство, които продължават да действат като субимпериалистически сили: Иран, Турция и Саудитска Арабия. Поради вътрешните съперничества и силните усилия на империалистическото ядро да контролира региона, влиянието на тези нации остава ограничено (въпреки че може да се почувства по много начини, особено във финансовата и военната подкрепа за идеологическите им съюзници). Съществуват и огромни разлики в това как тези нации се отнасят към Триадата: Иран е субимпериалистически в най-чистия смисъл, докато Саудитска Арабия може да се брои като част от империалистическата зависимост, а Турция – като част от империалистическата периферия.

г) Бразилия, Аржентина и Уругвай се характеризират с огромни разлики в доходите и потискане на коренните нации, но имат високо ниво на индустриализация, добре установени средни и висши класи и икономическа тежест над Южна Америка, което ги прави субимпериалистически. (Може да се твърди, че Мексико играе подобна роля в Централна Америка, но има по-малка икономическа сила и е засенчено от северния си съсед, Съединените щати.)

д) Южна Африка е особен случай. Тя е субимпериалистическа по отношение на ролята си в (особено южната) Африка. Също така е дом на бяла заселническа общност, която може да се счита за част от империалистическото ядро. В същото време по-голямата част от населението на страната живее при условия на Третия свят. Нито една друга страна (освен може би Израел) не се намира на границата на категориите, използвани тук, по толкова много начини.

III. Потиснати нации

Потиснатите нации са нации, чиито граждани, в по-голямата си част, са жертви на империалистическия ред, въпреки националните буржоазии и привилегированите емигрантски общности.

Тази категория включва всички нации в Азия, Африка, Карибите, Латинска Америка и Океания, с изключение на изброените по-горе в други категории. Съществуват огромни разлики между тези нации (Египет не е Чад, а Малайзия не е Соломоновите острови), но всички те са експлоатирани и потискани от империалистическите нации и имат малко (или никакво) влияние върху глобалните властови структури. Разликите между тези нации трябва да бъдат анализирани на базата на съответната им история, колониалните (и неоколониалните) режими, на които са били и са подложени, техните активи под формата на суровини и работна сила, тяхната територия и местоположение и расовата идентификация на населението им.

Тази категория включва също нации, които не са обединени в национална държава, освен тези, принадлежащи към империалистическата периферия (виж по-горе). По-конкретно, това означава народите на окупирани територии като Палестина и Западна Сахара, нации, разделени на различни национални държави, като кюрдите, коренните народи в Америка и Океания, пътуващи хора като ромите и синтите, и коренното население на френските и американските отвъдморски територии. Членовете на тези нации понякога имат сравнително привилегирован достъп до богатство и възможности поради частичната си интеграция и/или близостта си до империалистическото ядро, но самите нации са лишени от самоопределение и остават потискани.

Заключение: Бележки относно антиимпериалистическата практика

Ако очертаното тук има някаква валидност, следните са, според мен, най-важните последици за антиимпериалистическата практика:

  1. Борбата срещу империализма трябва да бъде водена от коренни движения и прогресивни работнически и селски движения в Глобалния юг.
  2. Особено в нации със слаба образователна система и високо ниво на държавно потисничество, алиансите с прогресивните сектори на буржоазията са задължителни, независимо от опасностите, които крият.
  3. Критично е да се подкрепят експериментите, търсещи икономически алтернативи на капитализма. Те включват кооперативни ферми, фабрики под контрола на работниците и икономики на размяна. Империализмът не може да бъде отделен от капитализма и борбата с него означава установяване на различен икономически ред.
  4. Субимпериалистическите страни не представляват заплаха за империалистическия ред. Те могат да представляват заплаха за настоящото империалистическо ядро и могат да наложат по-балансирано разпределение на империалистическата власт и богатство, но не са способни (и не желаят) да променят самата империалистическа система.
  5. Най-важните борби се водят в потиснатите нации и в империалистическите ядра. Именно на двата края на империалистическата система тя е най-уязвима. Борбите в империалистическата периферия и зависимост са важни като възможни подбудители на борби в ядрото и в потиснатите нации, но те сами по себе си имат малък потенциал да заплашат империалистическия ред. Борбите в субимпериалистическите нации изискват специфичен анализ. Често те са подобни на борбите в империалистическата периферия и зависимост; в определени случаи обаче, когато засягат централни връзки в империалистическия ред, техният потенциал е значително по-голям. Текущ пример са работническите борби в Китай.
  6. В империалистическото ядро различни инициативи имат значение: кампании за глобална справедливост по въпроси, с които широки слоеве от населението могат да се идентифицират, например дългът на Третия свят; преразпределение на средства към прогресивни актьори в потиснатите нации; политически съюзи с мигранти; свързване на антирасистките и антипатриархалните борби с антиимпериалистическите борби; и развитие на форми на икономическо производство, разпределение и потребление, които подкопават капиталистическите изисквания за постоянен растеж и циркулация.

Автор: Габриел Кун

Бележки:

  1. Прозелитизъм (от прозелит, на латински: proselytus „обратѐн", на гръцки: προσήλυτος „обратѐн, намерил своето място") е течение в религията което се стреми да разпострани и разпростре своето учение и да привлече, т.е. да обърне в лоното на своята вяра хора извън паството си. – бел. ред.