Когато насилието става власт. Част втора

Анархизмът не е стремеж към власт. Той е отказ от нея. Ние не искаме да я вземем, а да я разбием – не за да я наследим, а за да не принадлежи на никого. Съпротивата винаги е била насочена срещу доминацията, срещу йерархията, срещу правото на едни да управляват други.

Историята показва ясно: най-големият враг на анархистите не е капиталът сам по себе си, а властта във всяка нейна форма. Авторитарната, тоталитарната, централизирана власт. И в масовия исторически случай тези форми са леви. Това не е грешка в превода на Маркс. Това е търсен, желан и постигнат резултат.

Лявото не „се отклонява". То изпълнява собствената си логика. Систематично и нееднократно левите движения стигат до овладяване на властта и започват разправа с всеки инакомислещ.

След 9 септември 1944: когато насилието става власт

9 септември 1944 година е представян като разрив, като освобождение, като начало на нова епоха. За анархистите това не е нито начало, нито освобождение. Това е смяна на администратора на насилието. Държавата оцелява. Йерархията остава. Методът се усъвършенства.

В първите месеци след преврата съществува кратка илюзия за търпимост. Говори се за „широк фронт", за антифашистко единство, за нов морал. Анархистите не са забранени веднага. Не защото са приети, а защото още са нужни. Тази пауза не е жест на свобода, а тактическо изчакване. Властта първо се консолидира. После чисти.

Още в края на 40-те години анархистките среди ясно разпознават какво предстои. В книгата "България – новата Испания", е формулирано онова, което официалната левица отказва да признае: че България повтаря испанския сценарий от 1936–1939 г. – първо съюз срещу стария режим, после системно унищожаване на анархистите и автономните леви. Както в Испания, така и в България, анархистите са полезни в борбата и излишни след нея. Партията не може да търпи самоуправление. Държавата не може да търпи свобода. (За незапознатите – Франко успява да спечели гражданската война като една от основните причини е защото болшевиките и комунистите започват открита и прикрита саботажна война срещу анархистите).

Разликата между предишния режим и новия не е в отношението към свободата, а в ефективността. Там, където преди е имало извънсъдебни убийства и хаотичен терор, сега има институции, които систематично произвеждат репресия. Там, където преди е имало полицейска жестокост, сега има „народна законност". Насилието не изчезва. То се рационализира.

Анархистите са първите, които трябва да бъдат елиминирани. Не защото са най-многобройни, а защото са принципно несъвместими с партийната държава. Те не могат да бъдат дисциплинирани, не могат да бъдат включени в партията, не могат да бъдат превърнати в апарат. За разлика от други леви течения, анархистите не вярват в „преходния период". За властта това е непростим грях. Показателно е, че редица бивши служители на стария режим бързо се „пребоядисват" с формулата „изпълнявахме заповеди", докато безвластниците са обявени за врагове.

Следват забрана на организации, закриване на печат, арести и интернирания. Анархистките клубове изчезват. Вестниците са спрени. Активистите са следени и изолирани. Процедурите са различни, резултатът е един и същ. Няма нужда от съд, когато присъдата е предварително написана.

Архивният език на репресията е показателен. В досиета и справки анархистите рядко са описвани чрез конкретни деяния. По-често се срещат формулировки като „антидържавни възгледи", „враждебно отношение към народната власт", „упорит индивидуализъм", „отказ от партийна дисциплина". Това не са обвинения за престъпления, а диагнози за непокорство. Властта не наказва действия. Тя наказва позиции.

Тук става ясно нещо фундаментално: новата власт не се страхува от „фашизма". Тя се страхува от автономията, самоорганизирането и свободата. Затова анархистите, троцкистите и всички леви извън партията са третирани като по-голяма опасност от откровените десни. Десният враг може да бъде победен, неутрализиран или използван. Свободният човек – не.

В лагерите и затворите попадат хора, които до вчера са били част от съпротивата. Някои са се били срещу фашизма. Други са участвали в нелегални мрежи. Делата нямат значение. Важна е позицията. Отказът да се подчиниш на партията е достатъчен.

Между 1944 година и началото на 60-те години в затвори и лагери умират 569 анархисти. Не на фронта. Не в бой. А в мирно време, под „народна власт". Без съд. Без присъда. Без гроб. Това не са ексцесии. Това е система.

Тук трябва ясно да се каже нещо, което често се премълчава: анархистите не са „забравени жертви". Те са неудобни жертви. Те не се вписват в антикомунистическия разказ, защото са социални. Не се вписват и в левия разказ, защото не признават партията, авангарда и властта. Затова паметта за тях е заличена от двете страни.

Съдбата на Георги Константинов е показателна. Той е арестуван и преследван за действия, квалифицирани като „враждебни символни актове" – включително взривяване на паметници, възприемани от властта като удари срещу легитимността на режима. В архивните формулировки това не е политическа позиция, а „диверсионна дейност". Контекстът отсъства; остава само удобното обвинение. За комунистическата държава разрушаването на символи е по-опасно от критиката, защото разклаща самата сакралност на властта.

Животът на Александър Наков показва същата логика в биографична форма. Участник в Испанската гражданска война, преживял репресии и преди, и след 1944 г., той не е враг на конкретен режим, а на самата структура на властта. Смяната на знамената не променя отношението към него. Методът остава. Годините в лагер бай Сандо (както го наричахме) описва във своите спомени. Свидетелствата за лагерния живот показват, че репресията не се ограничава до политическите противници в тесен смисъл. В спомените си Александър Наков описва случаи, които разкриват абсурда на системата в най-чист вид. В един от лагерите е докарана цяла сватба – младоженци, роднини и гости – арестувани не за политическа дейност, а защото празненството е проведено в деня на смъртта на Сталин. Самият факт на радост, извън позволения траур, е счетен за враждебен акт.

В други случаи наказания са налагани за „демонстративно мълчание" по време на задължителни политически речи и събрания. Липсата на аплодисменти е тълкувана като саботаж, а отказът от участие – като враждебност. В лагер, в който думите са опасни, дори мълчанието се превръща в престъпление. Системата не изисква просто подчинение, а активно участие в собственото подчинение.

Съществуват и множество случаи на изпращане в лагери не за конкретни действия, а заради „неподходяща биография" – роднина в чужбина, „социално чужд" произход, минала принадлежност или просто недостатъчен ентусиазъм към новата власт. Биографията се превръща в обвинение, миналото – в доказателство, а бъдещето – в наказание. В такава система няма нужда от вина. Достатъчно е да не принадлежиш напълно.

Тези случаи не са куриози в смисъла на изключения. Те са симптоми. Лагерът не е създаден, за да наказва престъпления, а за да моделира хора. Той не се интересува какво правиш, а какво си, как мислиш и как реагираш. Това е крайната форма на власт, която вече не се нуждае от оправдание. Тези случаи и подобни ще бъдат разгледани в следващи текстове, поставени в контекста на съвременността. Механизмите са същите, езикът е обновен, а целта остава непроменена. Единствената разлика е, че днес те все още не разполагат с пълнотата на властта.

Тук разграничението, направено от Хана Аренд, става решаващо. Властта изисква признание. Насилието – не. Когато една система загуби способността да бъде призната, тя замества убеждението с терор. Затова тоталитарните режими не се стабилизират с по-малко насилие, а с повече.

Лявата власт в България след 1944 г. не е „изкривяване" на марксизма. Тя е неговото последователно прилагане. Идеята за авангард, който знае по-добре от масите, неизбежно създава нова класа – партийна аристокрация, която управлява от името на всички, без да им принадлежи. Самоуправлението е заплаха. Свободата е пречка. Затова лагерите, цензурата и репресиите не са временна мярка, а структурна необходимост.

Това не е морален проблем. Това е структурен. Не „лоши хора", а логика на управление. Когато една идеология си постави за цел да контролира цялото общество, всяко несъгласие се превръща в заплаха. А всяка заплаха – в цел. Комунизмът не е социален строй, той е религиозна идея. Превземането на добрите постулати от капитализма (развитие, напредък) и религиозното вярване в по-доброто бъдеще.

Анархистите не са победени през 1944 година. Те са елиминирани физически. Победата предполага спор, сблъсък, алтернатива. Тук има само администрация на насилието. Лагери, репресии, убийства и разселване (което те оставят сам срещу всички, защото в онази система хората се страхуват дори да комуникират с врагове на народната власт) Свободата не е оборена. Тя е заглушена.

Но както показва историята, заглушаването не е окончателно. Анархистите не са движение на миналото. Те са постоянен проблем за всяка власт, защото задават въпроса, който не може да бъде решен с указ или лагер: защо някой трябва да управлява друг?

Затова репресията срещу тях е постоянна. Тя започва там, където властта се страхува от свободния човек. А този страх не зависи от идеологията, а от самото съществуване на власт.

***

След публикуването на първата част на настоящия текст получихме този коментар. Публикуваме го тук като доказателство за нашата правота.