„Жена, живот, свобода" срещу войната

Ние се изправяме срещу двете военнолюбиви, патриархални и колониални сили. Но това не е позиция на пасивност. Това е отправната точка на нашата активна борба за живот.

Ако Израел води децата на Газа към клане под дъгата на ЛГБТК+ знамето, то Ислямската република Иран удави Сирия в кръв под прикритието на антиимпериализъм. Едната страна извършва геноцид срещу арабите в Палестина, а другата потиска неиранските етноси в собствените си граници. Нетаняху се опитва да присвои смисъла на лозунга „Жена, живот, свобода", за да маскира колониалната си експанзия и военна агресия като „свобода", докато Хаменей излива всички ресурси в изграждането на шиитска империя – уж в борба срещу ИДИЛ и в защита на Палестина.

В действителност, тези два стари врага си приличат по жестокост и злонамереност. Не бива да ги приравняваме по отношение на позициите им в глобалния ред: военният капацитет на Ислямската република без съмнение е далеч по-ограничен от този на Израел и неговия западен империалистически покровител. Но страданието, което е причинила, е също толкова пълно и безмилостно, колкото насилието на ционисткия фашизъм. Всеки опит да се омаловажи това страдание, количествено или качествено, е подвеждащ и опростяващ. Това страдание има много проявления: от непоносимата цена на ядрената програма до взимането на човешкото достойнство за заложник.

Тази асиметрична война между Израел и Ислямската република е преди всичко война срещу нас.

Война срещу онова, което създадохме по време на въстанието „Жена, живот, свобода", срещу постиженията ни и срещу хоризонта на потенциала му – едно феминистко, антиколониално и равноправно въстание, което не произлиза от държавната власт, а се роди от народните борби в Кюрдистан, особено онези, водени от жени, и отекна в цялата география на Иран.

Едновременно с това, това е и война срещу потиснатите и трудещите се класи: срещу медицинските сестри от болницата „Фараби" в Керманшах и пожарникарите от малкия град Мусиан в Илам, които бяха поразени от израелски въздушни удари, първите на 16 юни, вторите два пъти, на 14 и 16 юни.

Тази война е насочена срещу инфраструктурата и мрежите, които поддържат ежедневието в региона.

Да заемем ясна и безкомпромисна позиция относно войната, като осъдим нападението на Израел и кажем „не" на Ислямската република, е стратегическият минимум за изграждането на общ фронт с настояване за незабавно прекратяване на огъня. „Жена, живот, свобода срещу войната" не е просто лозунг, това е ясен разграничител между тенденции, чиито противоречия и конфликти днес са по-видими от всякога.

От едната страна са опортюнистите, които от години подкрепят западните и американски санкции, бият тъпана на войната, отричат геноцида в Газа, и днес молят за „освобождение" в пълно подчинение на своя господар, Израел. Най-ярки сред тях са крайнодесните персийски националисти и роялисти, които омаловажават западния империалистически милитаризъм.

От другата страна е „лагеризмът" (от англ. campism) – политическа позиция, която подкрепя всякакъв проект, независимо колко авторитарен е той, стига да се противопоставя на западния блок, представяйки го автоматично като „съпротива".

Съществуват и сили, които, в името на „извънредното положение" или „народния интерес", приоритизират борбата срещу престъпната агресия на Израел, но в крайна сметка омаловажават престъпленията на Ислямската република у дома и в чужбина, или запазват стратегическо мълчание. Това са онези, които след 7 октомври 2023 г. предупредиха за опасността от безразличие към споделената съдба на народите в Близкия изток, но вместо да изведат напред борбата на обикновените хора, размътиха границата между народна съпротива и държавна власт. Те правилно отбелязаха, че Иран е следващият след Ливан и Палестина в така наречения „нов ред на Близкия изток", но само за да принижат и отложат борбите на жените, етническите малцинства и потиснатите класи в този момент. Предупрежденията им останаха абстрактни, защото не изрекоха и дума за дългогодишното присвояване и идеологическо монополизиране на антиколониалната реторика от Ислямската република след Революцията от 1979 г.

Ние вярваме, че само чрез ясно очертаване на тези граници, с подчертаване на взаимните и неразривни връзки между различните социални борби в региона, можем да изградим устойчив фронт срещу геноцида на Израел и едновременно да отнемем антиколониалната реторика от монопола на Ислямската република, като се изправим срещу етнонационалистите, които отричат съществуването на етнически малцинства и вътрешен колониализъм в нейните рамки.

В знак на солидарност със споделената съдба на народите от Близкия изток, от Кабул до Техеран, от Кюрдистан до Палестина, от Ахваз до Тебриз, от Белуджистан до Сирия и Ливан, която е материалната основа на интернационалистката борба, ние отправяме това изявление към потиснатите и унизените в Иран и региона, към диаспората и към „будните съвести" на света.

Етническото прочистване, извършвано от престъпната израелска държава, не се ограничава до този ден, тази година или дори този век. Но геополитическата разломна линия, която се отвори на 7 октомври 2023 г., сега заплашва да погълне Ислямската република и народа на Иран отвътре – със зашеметяваща скорост и ужасяваща интензивност – хвърляйки тъмен хоризонт, който изпитва предела на нашата емоционална и психическа издръжливост.

Това може би са най-критичните дни от живота ни след Революцията от 1979 г.
От зората на петък, 13 юни, до понеделник, 16 юни, израелската армия извърши 170 атаки, поразявайки 720 цели в цял Иран.

• Първа фаза: Ядрени обекти, ракетни бази, системи за ПВО и убийства на учени и военни командири в жилищни райони – насочени срещу десетки висши командири от Корпуса на стражите на ислямската революция (елитна част от въоръжените сили на Иран), нанасяйки безпрецедентен удар върху военната и разузнавателна структура на КСИР.
• Втора фаза: Координирани удари по рафинерии и горивни депа (в Шахран, Техеран, и Южен Парс в Персийския залив), пристанища, летища и критична инфраструктура, засягащи не само военните артерии, но и социалното възпроизводство и ежедневния живот.
• Трета фаза: Нападения срещу символите на държавната власт – министерства, административни сгради и главната сграда на държавната телевизия на Ислямската република в Техеран – централен щаб на разпитвачи, мъчители и пропагандисти на омраза. Медийна институция с четири десетилетия опит в съставянето на фалшиви обвинения, разпространяване на лъжи и клеветене на бедните, жените, афганистанските мигранти и политическите опоненти.

Във всички тези фази, въпреки съблазнителните обещания на фашистките пропагандисти, които продават „свобода с бомби", онова, което се разгръща, не са „прецизни удари" по военни цели, а безразборно клане на цивилни, жени и деца. Към 15 юни броят на убитите надхвърля 600 души, а ранените са 1277. [Към 23 юни, когато публикуваме това, цифрите са значително по-високи.]

В отговор Ислямската република е изстреляла над 350 ракети и дронове по Израел до 16 юни. Един от основните удари е насочен към Северен Израел, включително Хайфа – стратегическо индустриално ядро и логистичен енергиен център. Макар повечето от снарядите да са били прихванати от отбранителните системи на израелската армия и съюзниците ѝ, няколко са достигнали до цивилни райони. По данни до момента, са убити 24 израелци, сред тях и четири жени от едно и също семейство.

В тази ужасяваща ситуация Ислямската република не само изостави ужасеното население – неспособна да осигури дори най-елементарни мерки като публична информация, укрития или алармени системи – но и засили държавния контрол: разположи сили за борба с безредиците, издигна пропускателни пунктове в градовете и изостри острието на репресиите, под претекст за „шпионаж в полза на Израел". Това поведение, макар и очаквано във време на война, е симптоматично за неспособността на режима да осигури сигурност – и носи със себе си зловещия шепот на заплахата: „ще обесим предателите на всяко дърво". Такава логика е естествено следствие от управлението на режим, чието оцеляване зависи от вътрешни репресии, екзекуции, милитаризация на ежедневието и безмилостна регионална експанзия.

„Войната срещу терора" – империалистическият проект, който отприщи кръвопролития в Афганистан и Ирак в зората на XXI век, днес предава щафетата на Израел: „превантивен" удар, насочен към „овладяване" на иранската ядрена заплаха. За пореден път се повтаря доминиращият медиен сценарий: Израел удря само „военни обекти", използвайки „прецизни ракети" и „умни дронове", за да донесе свобода и демокрация на иранския народ.

Но този наратив не казва нищо за Парния Абаси, 24-годишната поетеса, убита в квартал Сатархан, Техеран. Не споменава нищо за убийствата на Мохамад Али Амини, тийнейджър и състезател по таекуондо, или Парса Мансур, национален състезател по падел. Нито дума за Фатеме Мирхейдар, Нилуфар Калеванд, Мехди Пуладванд или Наджме Шамс. Те не бяха „военни цели", нито „ядрена заплаха" – а човешки същества, разкъсани на парчета от израелски ракети в гробовната тишина на световните медии. Това е само върхът на айсберга, наречен „свобода", който Израел, подкрепян от Запада, предлага, трупайки трупове и разруха.

Реакционните сили, които свеждат „смяната на режима" до чисто политическо пренареждане отгоре, без никаква реална социална трансформация, вече открито прегръщат своя отдавнашен спасител: Израел. Монархистите превърнаха жертвите на бомбардировките в статистика, като без капка срам заявяват: „Ислямската република екзекутира хиляди всяка година, така че убийството на десетки или стотици от Израел е оправдано." Това е същата дехуманизираща логика – количественият калкулатор на смъртта – с която Съединените щати оправдаха унищожаването на Хирошима и Нагасаки: „Ако войната продължи, ще умрат още хора, затова – пуснете бомбата."

Убийствата на цивилни в последните нападения на Израел, засилената държавна репресия в Иран, унищожаването на социалната инфраструктура. Нищо от това не е „неволна грешка" или странична щета. Това е логиката на войната, особено когато тя се води от режим като израелския. Познатото твърдение, че цивилни обекти се използват като „живи щитове", някога изричано за Газа, а сега за затвора Дизелабад и болницата „Фараби" в Керманшах, е съзнателно изкривяване на реалността, насочено към прикриване и обръщане на истината за тази унищожителна стратегия.

Няма такова нещо като „справедлив удар" или „честна бомбардировка". Историческият опит на Ирак, Афганистан и Либия. Да, същата онази Либия, която Нетаняху открито посочва като модел за „смяна на режима" в Иран – свидетелства с кръв за тази истина.

Безпрецедентният мащаб на израелските атаки показва, че целта е пълномащабна смяна – или направо рухване – на режима. Не можем да сведем операция „Изгряващ лъв" до поредна проява на дългогодишната вражда между двете държави. Тя произлиза от по-широк регионален процес, започнал на 7 октомври с удар по така наречената „ос на съпротивата" и вече достигнал дълбоко в сърцевината на властовите структури в Техеран.

Израелският удар срещу Ислямската република е последната глава от по-широка трансформация на геополитиката и икономиката в Близкия изток.

Газа, за Израел, не е просто бойно поле – това е колониален проект. Нападението срещу Газа е кампания по унищожаване или прогонване на над два милиона палестинци и превръщане на кървавото крайбрежие в онова, което Тръмп си представя като „близкоизточна ривиера" – с луксозни плажове, казина и зона за свободна търговия за белите.

Стъпка по стъпка Израел изтласка Хизбула от Южен Ливан, унищожавайки инфраструктурата ѝ, ликвидирайки командири и разрушавайки бойната ѝ машина. Същото сега се случва и с КСИР (Корпуса на стражите на ислямската революция). В Сирия режимът, крепен от Русия, Хизбула и КСИР – на цената на половин милион жертви и дванадесет милиона прогонени – се срина внезапно под напора на подкрепени от Турция бунтовници. Шиитският коридор Техеран–Бейрут, доскоро стратегическа артерия, свързваща Иран със Средиземно море, се превърна в неговото „ахилесово сухожилие" – писта, по която сега го удрят военни самолети.

В новия наложен ред на Близкия изток, блокът на израелско–американската капиталистическа власт агресивно прекроява региона чрез логистично‑икономически маршрути (Коридор Индия–Близък изток–Европа), политико‑икономическа нормализация (Съглашенията от Авраам) и експанзионистки милитаризъм под формата на геноцид и анексия на Газа.

На фона на разпада на „оста на съпротивата" се срива и дългогодишната доктрина на КСИР за „нито война, нито мир" – стратегия на изкуствено поддържани кризи и премерена провокация. С години режимът използваше ограничени и контролирани конфликти, за да избегне както пълномащабна война, така и траен мир. Днес обаче се оказва изложен на открит фронт, в условия, при които правилата са безвъзвратно променени.

Към този срив се добавя и пълната загуба на вътрешна легитимност, белязана от масовите въстания през декември 2017 г., ноември 2019 г. и движението „Жена, живот, свобода". Ислямската република вече не може нито да управлява, нито да отлага или изнася своите кризи навън. Тя не се радва на никаква легитимност в страната и не притежава стратегическо влияние в региона. Това е изпепелена обвивка в един зараждащ се милитаризиран многополюсен ред.

В този водовъртеж от кръв Съединените щати, състезавайки се с Китай и лавирайки спрямо Русия, се опитват да възстановят разпокъсаното си хегемонично присъствие. Нетаняху се вкопчва в безкрайната война като в средство за политическо оцеляване. А сред самите управляващи в Ислямската република мнозина вече се стремят да се превърнат в инструменти на смяна на режима.

Междувременно хората остават заложници, в капан на една война, която не е тяхна, война, която не предлага никакъв хоризонт на освобождение.

Да си припомним пътя от „благословията" на войната между Иран и Ирак, която послужи за консолидирането на Ислямската република в ранните ѝ години, до масовите екзекуции на политически затворници през лятото на 1988 г., е също толкова наложително днес, колкото и да помним как империалистическата политика доведе до „либизацията" на цяло едно общество.

Историята на така наречените „хуманитарни интервенции" в Ирак и Афганистан – било то под предлог за „оръжия за масово унищожение" или „престъпления срещу човечеството" – трябва да бъде четена паралелно с историята на онези борби в Иран, които още преди Революцията от 1979 г. до днес са поставяли антиимпериализма над всичко останало. По същия начин, историята на заселническия колониализъм на Израел. От Накбата през 1948 г. до предателството на Насър спрямо панарабизма през 1967 г., трябва да бъде разглеждана и от перспективата на Туркменската Сахара и Кюрдистан, пространства на вътрешен колониализъм.

Повече от десетилетие идеолозите на „острова на стабилността", така както лагеристите наричаха Ислямската република Иран, използваха страха от „сиризацията" като средство за сплашване на независими народни борби и за призив към урните. Кървавата интервенция на КСИР в Сирия бе представяна като стратегия за възпиране на „сиризацията" на самия Иран. Само припомнянето на тази история е достатъчно основание за едно ясно и категорично „не" към дискурса на лагеризма – дискурс, който вместо да се опира на организирана народна сила отдолу, прибягва до реалполитика и в името на антиимпериализма третира врага на врага като приятел, дори когато той е също толкова реакционен.

Преди почти 45 години, в началото на войната между Иран и Ирак, някои прогресивни групи се поддадоха на национализъм – възприемайки конфликта като „национално дело". Това единствено допринесе за утвърждаването на ислямисткия авторитаризъм. Някои мълчаха, когато Ислямската република наричаше всичко „империализъм", за да оправдае задължителното забулване на жените и изпращането на войски в Кюрдистан; други, макар и да повдигнаха глас, не успяха да мобилизират общественото мнение срещу вътрешния враг, създаден по образа на външния , и така помогнаха за нормализиране на една йерархия, изградена около мъж/персиец/шиит.

Точно сега – когато разказът за „извънредното положение" внушава, че живеем в някакъв изключителен, откъснат момент – няма нищо по-неотложно от това да призовем към плуралистична, многопластова историческа памет. Само такава разнолика, многогласна памет – от гледната точка на потиснатите народи – може да ни даде възможност да кажем „не" едновременно на империализма, на държавния контрол чрез война и на лагеризма. Проектът за припомняне на тази многопластова история, от Кабул до Газа, през споделени съдби и различия, ние наричаме интернационализъм.

В свят, който се люшка между фашистка милитаризация и безкрайни войни, нашият път минава през активна, масова мобилизация за незабавно прекратяване на огъня, за мир и за възпроизводството на живота срещу машината на смъртта. Нашето поле на действие не е подчинено на държави, нито се свежда до надеждата, че ще бъдат „по-добри" – то се намира в грижата едни за други, в взаимопомощта и в изграждането на мрежа от подкрепа, осъзнаване и солидарност – от възрастни хора до деца, от маргинализирани до хора с увреждания – така, както го видяхме в цялата му сила по време на въстанието „Жена, живот, свобода", в което солидарността между потиснатите се превърна в сила за живот, съпротива и съзидание.

Прозрачността на информацията и изграждането на съзнание, без да възпроизвеждаме наратива нито на Израел, нито на Ислямската република, трябва да бъдат основите на тази културна и политическа съпротива.

Да се поддадем на фатализъм и да рисуваме апокалиптично бъдеще, в което всичко вече е загубено – това е начин да възпроизведем логиката на смъртта. Срещу това разбиране за бъдещето, най-належащо днес е да изградим всеобхватна кампания за незабавно прекратяване на огъня и за отваряне на хоризонт на освобождение: