На 16 септември 2022 г. моралната полиция в Техеран убива 22-годишна жена, за която се твърди, че не е носила хиджаб в съответствие с политиката на иранската държава. В отговор на това хората в цял Иран излязоха на улиците в продължение на почти две седмици, като се изправиха срещу полицията и отвориха пространства на неуправляема свобода. За мнозина в Иран изглежда, че е в ход революционен процес.
Сътрудничейки си с Колектив 98, антикапиталистическа и антиавторитарна група, която се занимава с борбата в Иран, успяхме да интервюираме ирански и кюрдски феминистки за ситуацията в страната. Името на Collective 98 произлиза от "Абан" 98 – въстанието, което се разпространи в Иран през ноември 2019 г. – 1398 г. според иранския календар. В следващия текст те изследват историческото значение на тази вълна от бунтове и силите, които я задвижват.
Жената, чиято смърт предизвика това движение, е известна най-вече като Махса Амини, благодарение на новините и хаштаговете в социалните мрежи. Всъщност кюрдското ѝ име е Жина; това е името, с което я познават семейството ѝ, приятелите ѝ и цял Кюрдистан в Иран. Кюрдите в Иран – като етническо малцинство – често избират персийско "второ име", за да прикрият кюрдската си идентичност. На кюрдски език Жина означава живот – политическо понятие, което се появява в лозунга, който кюрдските жени популяризират в кюрдските части на Турция и Рожава от 2013 г. насам и който се е превърнал в централен рефрен на този цикъл от борби: Жин, Жиан, Азади ["жени, живот, свобода"].
От бунта в Иран до антивоенните протести в Русия, от защитата на Екзархия до студентските протести срещу антитранс политиката в САЩ, съпротивата срещу патриархата е от основно значение за противопоставянето на капитализма и държавата. Победата в Иран ще даде тласък на множество подобни борби в други части на света.
За да сте в крак със събитията в Иран, препоръчваме SarKhatism/ и Blackfishvoice в Telegram (и двата канала са на фарси), както и уебсайтовете на Slingers Collective и Kurdistan Human Rights Network (и двете интернет страници са на английски език).
"Началото на края" е изразът, използван в изявлението, публикувано на 25 септември 2022 г. от "Учителите, които търсят справедливост", относно настоящия цикъл на борба в Иран, една седмица след убийството на Махса/Жина Амини. Тази фраза отразява залозите на този исторически момент. Тя предполага, че пролетариите по улиците, особено жените и етническите малцинства, виждат края на 44-годишната ислямска диктатура като много близък. Те са навлезли в явно революционна фаза, в която няма друго решение освен революция.
Въстанието от декември 2017 г. – януари 2018 г. представлява повратен момент в историята на Ислямската република, когато милиони пролетарии в цялата страна в повече от 100 града се разбунтуваха срещу управляващата олигархия, казвайки "стига толкова" на живота, управляван от мизерия, несигурност, диктатура, ислямистка автокрация и авторитарни репресии. За първи път обществото, особено левите студенти в Техеран, изразиха отрицанието си към системата като цяло: "Реформатори, хардлайнери, играта свърши!"
През последните пет години цялата страна е в пламъци. Може да се каже, че тя гори от двете страни: между хроничните национални бунтове и организираните борби, в които участват учители, студенти, медицински сестри, пенсионери, работници и други сектори на обществото [1]. Учителите, за да дадем един-единствен пример, мобилизираха шест масови демонстрации и стачки през последните шест месеца, като всяка от тях се проведе в повече от 100 града. Ръководителите и известните активисти на това движение бяха арестувани и сега са в затвора, но учителското движение продължава да се мобилизира.
Тези две нива на борба – спонтанното масово въстание и по-организираните форми на съпротива – са взаимосвързани. Всеки цикъл на борба става все по-интензивен и "войнствен" от предишния, а времевите паузи между циклите стават все по-къси.
Въпреки това смъртта на Махса/Жина отприщи нещо качествено различно, което трябва да се счита за прекъсване на историческия период, започнал с въстанието от декември 2017 г. до януари 2018 г.
Предишният цикъл от въстания беше провокиран от откровено икономически фактори (например трикратно увеличение на цените на горивата през ноември 2019 г. [2]) и насочени срещу широко разпространената мизерия, структурно породена от авторитарния неолиберализъм през последните 30 години. Икономическата криза и изключително тежката класова диференциация в Иран не са просто резултат от санкциите на САЩ – както псевдоантиимпериалистите искат да ни накарат да вярваме – нито пък са просто резултат от структурните корекции, наложени от Международния валутен фонд след ирано-иракската война през 90-те години на ХХ век. Макар че това са абсолютно важни фактори, ние виждаме социалните проблеми не просто в абстрактен и "външен" план, а по-скоро като резултат от по-дълбок и дългогодишен исторически процес, в който управляващата олигархия е лишила от собственост много голяма част от населението, направила е труда несигурен, превърнала е в стока различни области на социалното възпроизводство и брутално е репресирала синдикати, профсъюзи и всякакви други организирани форми на правене на политика [3].
Не бива да подценяваме катастрофалните и разрушителни последици от санкциите на САЩ и ЕС върху ежедневието на хората в настоящата конюнктура, нито пък искаме да омаловажим значението на миналите истории на "полуколониализма" в Иран до днес. Не можем да забравим участието на Лейбъристката партия в Обединеното кралство в преврата от 1953 г., организиран от ЦРУ, за свалянето на демократично избрания министър-председател Мохамед Мосадег, който се застъпваше за национализацията на петролната индустрия в Иран. Именно подобни империалистически интервенции осигуриха социалните условия за възхода на ислямисти като Хомейни, които похитиха прогресивната революция от 1979 г. и установиха автократична диктатура [4]. Нашата позиция е по-скоро политическо отрицание, което работи с логиката нито/нито, критикувайки едновременно Ислямската република и САЩ и техните съюзници. Това двойно отрицание е от основно значение за формирането на истински международни солидарности и за самата кауза на интернационализма [5].
Сега, въпреки всички цикли на борба и форми на политическо организиране през последните пет години, този път кръгът е различен, защото бунтовете са разпалени от убийството на Жина Амини, жена от кюрдски произход, заради задължителния хиджаб – структурен стълб на патриархалното господство в Ислямската република от революцията през 1979 г. насам. Етническото и половото измерение на това държавно убийство променя политическата динамика в Иран, давайки началото на безпрецедентни събития.
Първо, фактът, че протестите започнаха в Кюрдистан – в Сагез, родния град на Жина, където е родена и погребана – изигра решаваща роля за това, което се случи след това. Кюрдистан заема особена позиция в историята на политическите движения и социалните борби срещу Ислямската република. След революцията от 1979 г., когато мнозинството персийци в Иран казаха "да" на референдума за създаване на ислямска република, Кюрдистан каза категорично "не" (вж. тази историческа снимка). Хомейни обявява война – по-точно "джахад" – на Кюрдистан. Последва въоръжена борба между кюрдския народ (и кюрдските леви партии) и Революционната гвардия (т.е. ислямистките сили, които взеха властта и похитиха революцията). Много некюрдски левичари също се присъединиха към Кюрдистан по това време, защото виждаха в Кюрдистан "последния бастион", който трябваше да се защитава – социалната география, в която оставаше възможност за реализиране на прогресивните и леви идеали на Революцията. Въпреки че Кюрдистан беше победен след почти десетилетие на въоръжена борба и многобройни други форми на политическа организация, Кюрдистан никога не преклони коляно пред Ислямската република.
Ето защо един от лозунгите, които се появиха след убийството на Жина, беше "Кюрдистан, Кюрдистан, гробище на фашистите". Непосредствено след убийството на Жина именно кюрдските жени започнаха да скандират "Жин, Жиан, Азади" (Жени, живот, свобода) – известният лозунг, първоначално скандиран от кюрдските жени в Турция, а напоследък и в Рожава (северната и североизточната част на Сирия). В Иран този лозунг вече се е разпространил отвъд Кюрдистан в цялата страна до такава степен, че сегашното движение, което наистина е феминистка революция, е известно с това име – "Жин, Жиан, Азади".
https://youtu.be/WbIQ_vG_X2M
Демонстрантите скандират „Кюрдистан, Кюрдистан, гробището на фашистите".
Сред трите термина на лозунга вторият, Жиан [Живот], има някои забележителни характеристики. Докато Жин [жени] се отнася до освобождението на половете, а Азади – до автономията и самоуправлението, Жиан напомня преди всичко за името на символичната мъченица на движението, Жина Амини (тъй като на кюрдски Жина означава и живот). На гроба на Жина семейството ѝ изписва следното изречение: "Скъпа Жина, ти не си мъртва, твоето име се превърна в шифър." Тя се превръща в универсален символ на всички предишни мъченици, означаващ всички останали Жини, чийто живот е съсипан от Ислямската република, пряко и непряко, заради техния пол, класа, сексуалност или унищожаване на екологичната им среда.
В това движение има екзистенциален компонент, който се изразява и в Twitter (с #Mahsa_Amini или #Jina_Amini) сред иранските потребители, които разказват как техният живот и животът на техните приятели и семейства са били пропилени през последните 44 години – измъчвани, затваряни по извънсъдебен начин и в показни процеси, животът им е пропилян извън затвора във всекидневието без никакъв шанс да бъде напълно осъществен. Животи, които не са живени, както казва немският философ Теодор Адорно (Das Leben lebt nicht) [7]. И все пак това меланхолично припомняне на миналото е насочено към бъдещето, със стремеж най-накрая да се сложи край на зомбирането на Ислямската република, която изсмуква нашите жизнени сили и жизнени процеси. Има бъдеще, което трябва да бъде отвоювано, бъдеще, в което никой няма да бъде убиван заради пола или косата си, в което никой няма да бъде измъчван и никой няма да страда от бедност – безкласово общество, управлявано от истинска, а не само формална свобода (макар че не всички споделят последната цел).
Защото какво означава класовата борба, ако не възвръщане на живота в неговата цялост чрез освобождаването му от начините, по които е бил колонизиран от капиталистическото натрупване и всички други форми на господство, които го поддържат и осигуряват?
Страхът да се изправиш срещу чудовищен авторитарен режим, който не показва никакви принципи, се превърна в своята противоположност: ярост, сила и солидарност. Потиснатите класи никога не са били толкова обединени от Революцията от 1979 г. насам. Видеоклиповете, показващи сестринството между жените, обединени срещу женомразките репресивни сили, накараха всички да настръхнат [8]. Безпрецедентна е солидарността, установена между така наречения "център" и "периферията" в цялата страна, както и между традиционно противопоставящи се етнически малцинства (между кюрдите и турците в провинция Западен Азербайджан). Смелостта и решимостта на младежите да строят барикади и да се борят с голи ръце или павета срещу полицията са изумителни и достойни за възхищение.
Като социална класа, която е потисната, доминирана и експлоатирана най-много от всички останали, жените са в челните редици на трансформацията на страха в ярост, на подчинението в колективна субективност, на смъртта в живот. Протестиращите жени смело свалят забрадките си, размахват ги във въздуха и ги изгарят в пламтящите барикади, поставени, за да възпрепятстват полицейското насилие [9]. Няма нищо по-укрепващо от изгарянето на забрадки в Иран: това е като изгарянето на свастика при режима на Хитлер през 30-те години на ХХ век. Противно на съобщенията на западните корпоративни медии, протестите в Иран не са просто срещу "моралната полиция" – те представляват отхвърляне на структурните социални, политически и правни отношения, които систематично възпроизвеждат капиталистическия патриархат, съчетан с ислямистки мистификационни символи.
Като социална връзка хиджабът означава набор от конститутивни елементи на Ислямската република. Първо, погледнато символично, задължителният хиджаб представлява режима на патриархата като цяло. Задължителната практика на забулване на тялото ежедневно напомня на жените, че имат по-нисша позиция в обществото, че са втори пол, че телата им са структурно притежание на семейството, на техните братя, бащи, партньори мъже и, разбира се, на шефовете и държавата. Второ, хиджабът представлява и религиозната, автократична власт, която е способна – или поне е била способна – да наложи ислямски правила за обличане върху телата на управляваните класи, особено на жените. Не на хиджаба означава радикално оспорване на авторитета и легитимността на Ислямската република като цяло. Трето, и от международна гледна точка, хиджабът като "ислямска добродетел" се разбира от управляващите класи и като най-важния представител на "антиимпериализма". Точно както Адолф Хитлер систематично използва свастиката, за да изрази идеологически "просперитета" и "благополучието" на обществото, управлявано от националсоциализма, Ислямската република налага хиджаба на жените, за да създаде впечатлението, че иранското общество е съставено от реализирането на ислямски добродетели и идеали и следователно е фундаментално противопоставено на Западната империя и нейните морални ценности и социални норми. По този начин хиджабът уж представлява идеологическа и практическа алтернатива на империята.
Непосредствено след Революцията, на 8 март 1979 г., десетки хиляди жени излизат по улиците на Техеран срещу налагането на задължителния хиджаб, скандирайки "Или забрадка, или нараняване на главата" и "Не сме направили революция, за да се върнем назад" – позовавайки се на реакционния аспект на задължителния хиджаб, който има за цел да "върне назад" колелото на историята. По онова време ислямистките медии и Хомейни определят феминистките и другите жени по улиците като поддръжници на империализма, които се придържат към "западната култура". Трагичното е, че никой не чува гласовете на жените и не се вслушва в предупрежденията им, дори левите, които – по катастрофален начин – придават онтологичен приоритет на борбата срещу империализма, като релативизират и омаловажават всички други форми на господство като "второстепенни". Днес, когато жените горят шалове по улиците и цялото общество категорично отхвърля задължителния хиджаб, това разтърсва до основи цялата патриархална и автократична власт, както и псевдо антиимпериалистическа легитимност на Ислямската република. Това са стълбовете на класовото управление в Иран и цялото население ги отхвърля. Ислямската република вече е мъртва в съзнанието на народа; сега народът трябва да я убие в действителност.
Нека да е ясно: паленето на забрадки не е десен жест, насочен към фашистка ислямофобия. Никой не оспорва ничия религия. По-скоро това е жест, с който се провъзгласява еманципацията от задължителния хиджаб, който контролира женските тела. Хиджабът няма нищо общо с "културата на жените" в Близкия изток, както предполагат някои постколониални мислители. В контекста на Ислямската република хиджабът е метод на класово господство, неразделна част от капиталистическия патриархат, и трябва да бъде критикуван без компромис.
Като исторически специфично обществено отношение капитализмът има способността да използва "некапиталистически" обществени отношения в услуга на собственото си натрупване и възпроизводство. Религията, подобно на патриархата, не е нещо от миналото; тя не е анахроничен остатък, който лежи под повърхността на съвременното общество без социална ефективност. В капиталистическо общество като Иран класовото господство като цяло е опосредствано и прекодирано чрез ислямските мистификационни символи. Задължителният хиджаб е ключов елемент в патриархата на Ислямската република, който маргинализира жените и систематично контролира телата им. Това е довело и до разделение в рамките на работническата класа в широкия смисъл на думата чрез йерархии на половете и междуличностно господство.
Псевдо антиимпериалистите, които смятат, че хората на улицата са просто марионетки на Израел, Саудитска Арабия и Съединените щати, не само лишават хората от тяхната активност и субективност по типично ориенталистки начин, като предпоставят "абстрактна същност" на общество като Иран – те също така възпроизвеждат реакционния дискурс и практика на самата Ислямска република. Разбирането на това е от решаващо значение за международната солидарност с жените в Иран и потиснатите класи като цяло. Поразително е, че дори религиозните мюсюлманки, които носят ислямски наметала като чадор, категорично отхвърлят задължителния хиджаб и подкрепят това движение по улиците и в социалните медии.
С жените начело на борбите, които се борят смело срещу репресивния апарат на държавата, Ислямската република никога не е изглеждала толкова слаба. Въпросът не е "какво трябва да се направи", а как да я довършим?
Кюрдистан инициира протестите и въвежда феминистки и антиавторитарни лозунги. Това катализира студентите – социалният сектор, който винаги е в челните редици на политическите събития – в университетите, особено в Техеран, да организират протести и да разширят въстанието чрез своите асамблеи и седящи стачки. Подобно на COVID-19, в рамките на два дни след смъртта на Жина въстанието се разпространи в цялата страна; досега потиснатите класи са се борили със зъби и нокти срещу репресивните сили на режима в повече от 80 града в страната.
Тъй като сме навлезли в явно революционен етап, уличните конфликти между протестиращите, от една страна, и полицията и Басидж (милиционерската организация на корпуса на Революционната гвардия на ислямската революция), от друга, са по-малко "едностранчиви" от преди. Хората осъзнаха, че със социално сътрудничество, солидарност и практика те също могат да изтощят репресивните сили и окончателно да ги спрат. Особено младите хора се учат на различни методи за самозащита, като например изработването на "ръчно изработен винт за пирони", който пробива гумата на полицейските мотоциклети и им пречи да се движат свободно, за да извършват нападения. Независими лекари обявяват мобилните си номера в интернет, за да помогнат на ранените по време на протестите, тъй като отиването до болница често е опасно. Чуват се и призиви за "квартална организация" – местна структура, която да свързва живеещите в един и същи район.
Предвид факта, че идеологическият апарат на правителството е нефункционален за по-голямата част от обществото, основното средство, чрез което Ислямската република продължава да се възпроизвежда, е репресивният апарат, който само по време на това въстание вече е убил 80 души и е арестувал хиляди протестиращи [10]. Нека не забравяме, че това се случи по време на спиране на интернет – брутален метод, който Ислямската република многократно е прилагала в миналото, особено по време на ноемврийското въстание от 2019 г. – Абаан-и-Кхунин ["Кървав ноември"] – когато "властите напълно спряха интернет за четири последователни дни, превръщайки страната в голяма черна кутия, убивайки безнаказано хората" [11]. Жина Амини също така представя и припомня стотиците мъченици, убити по онова време [12]. Онези, които подкрепят Ислямската република с мотива, че тя е антиимпериалистическа сила в световната геополитика, удобно пренебрегват факта, че тя убива собствения си народ по улиците, хвърля го в незаконни затвори и го измъчва, за да изтръгне от него фалшиви признания.
Сега, десет дни след избухването на протестите, перспективите на този цикъл на спонтанно масово въстание зависят от по-организираните форми на съпротива, особено от стачката на работниците, учителите и студентите. В Иран, за разлика от най-напредналите капиталистически общества, профсъюзите и синдикатите не са интегрирани в капиталистическата система. Профсъюзите не се стремят просто да реализират собствените си конкретни искания, като по този начин възпрепятстват формирането на по-радикално движение. Те по-скоро се стремят към фундаментални трансформации, които управляващите класи виждат като екзистенциална заплаха. Това е причината, поради която стотици членове на профсъюзи и синдикати (учители, студенти, работници, активисти на пенсионери) в момента са в затвора, някои от тях са измъчвани.
През последните четири дни прогресивните студенти и учители, както и някои анонимни бойци, които създадоха агитационни видеоклипове, използвайки революционни песни, създадени след революцията от 1979 г., отправиха множество призиви за "обща стачка". Петролните работници също заплашиха да стачкуват, ако Ислямската република продължи да потиска уличните протести [13]. Ако това се случи, тогава цялата динамика ще се промени.
Това, което е сигурно, е, че въстанието се нуждае от нова енергия, от събитие, което да му позволи да продължи, тъй като е много трудно да се поддържа такова въстание всеки ден в продължение на дълъг период от време. В по-общ план, отвъд непосредствените нужди на настоящето, свалянето на Ислямската република зависи до голяма степен от ключови организационни въпроси, които изискват не само "колективен интелект", но и време за прилагането му на практика чрез проби и грешки. Липсващото звено е органичната връзка между спонтанното масово въстание и другите организирани форми на борба. Това означава, че всяка от страните в тази връзка става по-организирана вътрешно, чрез формиране на организации на местно и национално ниво и по-координирани действия сред профсъюзите и синдикатите.
Най-важното – и това е от решаващо значение за международната солидарност – е да се насърчават радикалните тенденции в движението, а реакционните елементи да се критикуват. Революцията, към която се стреми обществото, не е просто политическа революция, при която автократичната Ислямска република се заменя с друга – да речем, по-демократична и либерална – политическа форма. Тя е и социална революция, при която се трансформират не само индивидуалните субективни характеристики на хората, но и най-важните социални структури. Корпоративните медии на Запад (например BBC Persian и Iran International), както и известни активисти като Масих Алинеджад (който работи с най-консервативните сили в САЩ, тези, които подкрепят забраната на абортите и "смяната на режима" чрез военна интервенция), правят всичко възможно да популяризират реакционните тенденции в движението, свеждайки целия проблем до въпроса за "правата на човека". Те представят погрешно социалните отношения, които възникват в структурите на капиталистическите общества, като чисто юридически. Манипулативната им пропаганда представя реакционна алтернатива, вкарвайки в народното въображение дози "лоялизъм": политика, която цели да възроди социално-политическия ред, свален от революцията от 1979 г.
Хората на улицата не са глупави, те не вярват много на този разказ. Важно е нашите другари интернационалисти по света да подкрепят радикалните тенденции и лозунги на движението, противопоставяйки се на лоялната диаспора, която разпространява национализъм, като изнася на демонстрации знамето на Персия преди революцията от 1979 г.
Проблемът е не само как да бъде свалена Ислямската република, но и как да бъдат защитени революцията и прогресивните сили след свалянето ѝ. Колкото повече подкрепа получават радикалните сили и прогресивните елементи, толкова по-лесно ще бъде да се защити революцията от реакционните сили. Ислямската република играе решаваща роля в глобалното натрупване на капитал (чрез доставките на суровини като нефт и газ), както и в геополитическите отношения на силите в Близкия изток. Ясно е, че регионалните и световните сили ще направят всичко възможно, за да оформят революционния процес и неговия изход в съответствие със собствените си икономически и геополитически интереси. Само при силна международна солидарност, подкрепяща най-радикалните тенденции в движението, бъдещата революция би могла да се запази срещу реакционните сили на лоялизма, срещу геополитическите интервенции и срещу насилственото интегриране в глобалните схеми на натрупване.
Бъдещето е белязано от несигурност. И все пак класовата борба отдолу и срещу всички форми на господство ще остане важна материална сила в хода на историята на капитализма. В това сме сигурни.
Превод от английски: АнархоСъпротива
БЕЛЕЖКИ:
[1] За информация относно въстанието от ноември 2019 г. вижте изявлението на Колектив 98 в списание Roar, подписано от над 100 бойци, активисти и учени. За анализ на неолиберализма в Иран прочетете това.
[2] За повече информация относно ноемврийското въстание от 2019 г. вижте текста, който Колектив 98 написа по повод първата годишнина от него.
[3] За повече информация по въпроса за псевдоантиимпериализма прочетете това.
[4] Джон Нюсинджър, "Кръвта не изсъхва": (Лондон: Bookmarks Publication, 2006 г.), "Iranian Oil", стр. 174-77. Asef Bayat, Revolution Without Revolutionaries: (Станфорд, Калифорния: Stanford University Press, 2017 г.), стр. 2-7.
[5] Вж. отвореното писмо на Колектив 98 до АКТА, една от най-важните леви платформи във Франция, която публикува катастрофално идеологически материал от гледна точка на псевдоантиимпериализма за възхвалата на Гасем Сюлеймани, генерал от Революционната гвардия, който не само репресира дисидентите в Иран, но и дестабилизира Ирак, Сирия и целия регион.
[6] За повече информация относно този лозунг вижте интервюто, което RadioZamaneh проведе с левите активисти в Иран, които призоваха за обща стачка.
[7] Теодор Адорно, Minima Moralia: Рефлексии от увредения живот
[8] Вижте известната снимка, направена в Техеран няколко минути след полунощ, на която три жени, хванати за ръце, размахват забрадките си във въздуха зад горящите барикади.
[9] Вижте например този вирусен видеоклип, в който жени палят забрадките си и танцуват около огън. За някои ирански феминистки това напомня за вещиците преди възхода на капитализма.
[10] Статистически данни за убийствата и арестите в Кюрдистан можете да намерите в този доклад.
[11] Както е посочено в изявлението, което се появи в списание ROAR.
[12] 304 до 1500 души. Действителният брой на жертвите не е ясен. Амнести Интернешънъл потвърждава, че са убити най-малко 304 души, а Ройтерс съобщава за 1500 души.
[13] За анализ на неотдавнашната стачка на работниците в петролния сектор виж. Иман Ганджи и Хосе Росалес, "Горчивият опит на работниците в Иран – писмо от другари".