Брошурата е издадена от анархистката група "Црн Блок" от Скопие, Македония. Црн Блок е анархистка група, която се застъпва за общество, основано на принципите на индивидуална и колективна свобода, равенство, солидарност и взаимопомощ, лишено от всякаква форма на репресия, йерархия и власт на човек над човека.

Въведение

Има добра причина, поради която ние, анархистите, бихме обърнали внимание на сектора на неправителствените организации (НПО), главно защото широката общественост възприема този „трети сектор" като инструмент за демократизация на обществото и дори по-лошо, като алтернатива на борбата срещу централизираната власт, потисничеството, бедността и всички други колективни нещастия на хората. За нас това е още една от големите измами на капитализма, която служи за поддържане на илюзията за избор и свобода жива. Това с изборите – че щяха да ги забранят, ако наистина можеха да променят нещо – важи и за неправителствения сектор, който освен че е толериран и дори насърчаван от всяко правителство, все още се смята за механизъм за борба срещу несправедливостта, антипод на властта и платформа за участие в политическия дискурс.

crn-blok-logoВ противовес на това ние вярваме, че този сектор има много различна роля: да стане посредник между правителството и хората, като по този начин потиска гнева на хората; да превърне потенциалното неконтролируемо несъгласие в спокойно, мирно, законно, контролирано, институционализирано и напълно безобидно недоволство; да подкрепя капитализма, чрез създаване на добър имидж на корпорациите и чрез пропагандиране на управляващата идеология; и накрая, да се създаде илюзия за борба за промяна.

Необходимостта да напишем памфлет като този произтича от собствения ни голям проблем да се справяме непрекъснато с неправителствените организации и техните непрекъснати усилия да институционализират всяка форма на несъгласие, която успяваме да организираме в Македония, като по този начин обричат всички наши усилия на категоричен провал. Наясно сме обаче, че влиянието на неправителствените организации върху социалната борба другаде, особено в западните страни, е различно от това тук и вероятно в по-малък мащаб. Но въпреки че нашите заключения в този текст до голяма степен се основават на нашия опит тук в Македония и по-общо на Балканите, ние вярваме, че общите твърдения за ролята на НПОтата в глобален мащаб са приложими във всеки регион.

Какво е НПО?

Управляващите класи биха описали НПО (съкратено от „неправителствена организация") като доброволни частни организации с нестопанска цел, чиято разнообразна дейност има за цел промяна, подкрепа или насърчаване на различни социални каузи. НПО секторът се счита за третият сектор (първите два са правителството и бизнес секторът) или третият фактор, който формира публичния сектор и оказва влияние върху политическите и социалните политики. Ние, анархистите, по-скоро мислим за него като за инструмент на управлението и капитала.

Поради тяхното многообразие НПОтата са трудни за дефиниране. Единствената им характеристика, която ясно излиза от името им, е, че са независими от правителството, което е в противоречие с факта, че повечето НПО използват държавни средства за поне някои от своите проекти. В опитите за класифициране на НПО се уточняват различни видове: благотворителни организации, НПО, ориентирани към услуги, партиципаторни НПОта, НПОта за овластяване, местни, национални и международни НПОта и т.н. Фондациите, които съществуват за финансиране на НПО, също са вид НПО.

USAID описва НПОтата като частни доброволчески организации, което е проблематично определение, тъй като повечето НПО се финансират от правителства и корпорации, но също така и защото е трудно да се каже, че организация с професионален платен персонал, от мениджъри до работници на терен, може да се нарече доброволна.

Терминът НПО се появява за първи път през 1945 г. с основаването на ООН, когато ООН разрешава на определени специализирани международни недържавни агенции да получат статут на наблюдател на нейните срещи. Най-старата организация, считана за неправителствена, датира много преди неправителствените организации да превземат развитите и развиващите се страни – международният Червен кръст, който е основан в средата на 19 век.

Изследователите на НПО сектора различават оперативните НПОта от кампанийните – само още една от многото класификации, но уместна за това изследване. Оперативните НПОта са тези, които са склонни да постигат краткосрочни цели чрез различни малки проекти, те хабят много енергия в преследване на безвъзмездни средства, дарения и други източници за финансиране на всеки предстоящ проект и техните дейности са съсредоточени около създаването на проект, за да получат малко пари, а не обратното.

Другият тип, кампанийните НПОта, обикновено възникват около определена кауза, за чието популяризиране организират различни публични събития и демонстрации. Този тип НПОта се появяват магически всеки път, когато се появи организирана форма на обществено недоволство около определен проблем на обществото, като НПОто (независимо дали е съществувало преди или е създадено заради това обществено недоволство) приема каузата на недоволните маси, а след това се опитва да пренасочи гнева към институционални дейности, като същевременно стои като посредник между правителството и исканията на хората, като заместител на директните и спонтанни действия. Когато всички надежди са насочени към методите на НПОтата, НПОто ще подходи към обичайните институционални и изключително правни методи на „борба" (като петиции, лобиране, търсене на подкрепа от опозиционни партии, молби за помощ от международни комитети и т.н.) и в момента, в който борбата се премества от улиците в институциите на системата, каузата може да се смята за загубена, а непривилегированите могат да разчитат единствено на трохи или жалък компромис. Никой не може да спечели на държавната арена, освен правителството, което е точно ролята на тези НПОта: да успокояват масите, като поемат каузата и правят всяка демонстрация на недоволство безвредна и без шанс за промяна.

Независимо от голямото категоризиране на неправителствените организации, в този текст ще се съсредоточим основно върху по-голямата част от НПО сектора: онези НПО, които се „борят" за промяна и имат социални и политически цели.

Кой финансира НПО сектора (или чии интереси обслужва)?

Въпросът кой финансира неправителствените организации е много важен, тъй като ни отвежда и до отговорите на други въпроси като: чии интереси обслужват, какви са реалните им цели и каква е ролята им в обществото. Въпросът за финансирането на НПОтата също подкопава общото мнение за независимостта и неправителствения характер на НПО сектора.

Двама основни финансови поддръжници на НПО сектора в глобален мащаб са корпорациите и правителствата. По-малка част от средствата идват и от религиозни организации, предимно християнски, мюсюлмански и еврейски, които, подобно на държавата и капиталистите, също правят това, за да засилят господството си.

В глобален мащаб почти всяка корпорация, за която сте чували, е създала собствена фондация за финансиране на НПО сектора: от Microsoft, Monsanto, Nike, Bosch, Western Union, Ford, Toyota, Intel, чак до Starbucks. Ако корпорацията няма фондация за отпускане на безвъзмездни средства, тогава нейните мръсни богати собственици със сигурност имат, като милиардерите Бил Гейтс, Джордж Сорос, братята Рокфелер или дори кралицата на Веикобритания. Да бъдеш „филантроп" се е превърнало в част от имиджа на всеки свръхбогат капиталист, който предполагаме, че вероятно се надява, че експлоатираните работници по света ще искат по-малко да го обесят, ако знаят, че е хвърлил няколко долара за бедните в Африка.

Когато корпорациите финансират проекти за подпомагане на бедни, деца, болни и други уязвими групи или пък за опазване на околната среда, те правят това, за да изградят имидж на грижовни и отговорни компании и да използват този имидж, за да насърчат хората да купуват повече от тях и да увеличат печалбите си. Хората, очевидно, нямат нищо против факта, че Apple, например, експлоатира милион и половина работници в суетшоповете в цяла Азия, карайки ги да работят до 14 часови смени и им плаща годишна заплата, която едва се равнява на цената на един iPhone; но това е ОК, защото очевидно те са грижовна компания, защото веднъж са дарили няколко хиляди ваксини срещу малария.

Това, което хората също изглежда не разбират е, че с тази краткосрочна помощ корпорациите просто запазват статуквото в неразвитите региони на света, което прави тези региони зависими от западната помощ (която може, но може и да не дойде тази година, и със сигурност няма да стигне до всички нуждаещи се), докато империалистическите сили продължават да ограбват техните ресурси, оставяйки ги неспособни за каквото и да е развитие. Насърчавайки милосърдието под формата на благотворителност и филантропия, НПО секторът подкопава борбата за радикални промени, които биха могли да сложат край на причините за бедността, глада, болестите, неграмотността и всички други нещастия, чиито жертви няма да трябва да чакат милост и случайна помощ от западни благотворителни организации.

Корпорациите не финансират само проекти на НПОта около „грижата за общността", но инвестират още повече в разпространението на „политическия" НПО сектор, чрез който могат да налагат свои собствени програми за поддържане на статуквото на обществото такова, каквото е. Правителствата също насочват средствата си предимно към този вид НПОта, а в случая с Македония голяма част от тези средства служат за масовата пропаганда за влизане в ЕС и НАТО. Тези средства, заедно с останалите, служат на висшата цел на Македония: да се развие в капиталистическа държава от западен тип.

Защо капиталистите финансират НПО сектора?

Преди да отговорим на този въпрос, е важно да подчертаем, че целият НПО сектор е една голяма машина за огромен оборот на пари. Голяма част от паричния поток на глобално ниво преминава през каналите на неправителствения сектор, през различни дарителски фондации, благотворителни програми и корпоративни пари за дарения. Ако следваме капиталистическата логика, където при разпределението на ресурсите част от парите отиват за производствени разходи, друга част за инвестиране в ново производство и трета част отиват при капиталистите под формата на печалби, тогава финансирането на НПО сектора е обратното на капиталистическата логика, защото това са „невъзстановими разходи", които най-много се избягват в политиката на всяка компания. Тогава защо капиталистите доброволно ще отделят част от печалбите си, за да финансират други организации? Пропагандата казва: защото те са филантропи и се грижат за обществото. Разбира се, всеки разумен човек знае, че няма такова нещо като капиталист филантроп и че никой капиталист, тъй като живее и забогатява от кръвта и потта на мизерните наемни работници, не може да бъде добър за обществото.

Отговорът е, че финансирането на неправителствения сектор няма нищо общо с дарителство или филантропия, а е просто начин да се укрепи позицията на бизнеса и да му се помогне да си осигури повече бъдещи печалби. С други думи, финансирането на неправителствена организация е инвестиция и всички финансисти очакват приходи от своите инвестиции. Този доход не се връща при капиталистите директно като печалби, но в дългосрочен план той носи по-големи и по-сигурни печалби за големите капиталисти, което е начинът, по който НПО секторът (насърчаващ „ценностите" на днешното общество) помага за поддържането на капитализма жив. Когато една корпорация финансира неправителствена организация, която се бори за демократизация и икономически свободи (както правят толкова много неправителствени организации), това ще помогне на неправителствената организация да стане влиятелен играч, който ще подпомогне процеса на „демократизация" на обществото, което означава дерегулация на икономиката, което означава по-малък контрол върху производството, монополите, правата на работниците и т.н., което в крайна сметка означава по-голямо богатство за големите капиталисти и още по-голяма мизерия за работническата класа.

Това е само един пример; същото важи и за финансирането на други видове "политически" НПОта, които в крайна сметка ще се отблагодарят на своя донор, като увеличат и без това огромното му богатство, като влошат положението на работниците още повече и като засилят капитализма, който ги е поставил в това позиция изначално.

Защо държавата финансира НПО сектора?

Освен от корпорациите, голяма част от парите, използвани от НПОтата, идват от държавни фондове (т.е. от нашите данъци). Правителствата, подобно на корпорациите, очакват същото нещо в замяна: по-силна позиция за капитализма и богатите. Нека не забравяме, че единствената цел на съществуването на държавата е да защитава богатите и тяхното положение в обществото, с помощта на своите механизми за репресии и монопола си върху насилието. Следователно се очаква държавата да подкрепи финансово работата на цял набор от организации, чиято дейност спомага за поддържането на статуквото на капиталистическото общество.

За да остане силна и доминираща, за да може правилно да служи на богатите, държавата трябва непрекъснато да намира нови начини да наложи волята си и да оправдае съществуването си. При цялата тази „гражданска активност" в НПО сектора (напълно безобидна за властта, разбира се), държавата получава шанса да организира успокояващо за хората представление, в което „гражданите" да упражняват правата си, да участват в изготвянето на политики, да се социализират и да се идентифицират като свободни индивиди. Това е голямата илюзия на демокрацията и неправителственият сектор помага тя да съществува. Този етапен „механизъм на борба" не е в състояние да доведе до социална промяна (нито е създаден с такава цел), но със сигурност се представя за такъв; така че всички, които смятат, че техните искания могат да бъдат постигнати чрез дейност на НПО, най-вероятно напълно ще изключат всички други методи на борба (които всъщност са ефективни и представляват заплаха за правителството, но са единодушно отхвърлени от НПОтата като незаконни). Правителството печели всичко: фалшив механизъм за борба, измамен, мирен и послушен народ и сигурност за господството си.

НПО секторът всъщност е един от многото механизми, които държавата използва, за да наложи господството си и да оправдае съществуването си. Но за разлика от други подобни механизми, като общественото образование или масмедиите, които са предназначени за системна пропаганда и контрол над хората, НПО секторът има малко по-различна роля. А именно, всяко правителство е наясно, че въпреки безкрайните си усилия да държи народа си в страх и невежество, хората все още са основно рационални и свободолюбиви и че най-малката искра може да предизвика гнева им всеки път, когато осъзнаят, че са потиснати по някакъв начин. Бунтът е най-големият страх на всяко правителство, но съвременните правителства знаят, че насилственото потушаване (в стил „полицейска държава") на масови бунтове може само допълнително да разпали гнева на хората и да застраши още повече господството на държавата. Ето защо съвременното правителство е измислило по-фино решение: вместо да чака да дойде бунт и след това да се справи с него насилствено, защо да не позволи на масите да се „бият" с безвредно оръжие – това оръжие е неправителственият сектор.

Кои „методи на борба" са характерни за НПОтата?

Всеки път, когато едно НПО извършва някаква дейност, насочена към социална промяна – независимо дали е някакво искане към правителството или някаква критика към правителствените политики, или нещо друго – тази дейност е почти изключително в институционални рамки. Институционалните рамки са тези, определени от държавата в съответствие с официалните закони, които налагат необходимостта всяко политическо искане да преминава през институциите на държавата по строго определен бюрократизиран начин, за да може да достигне до „властите", които след това ще решат дали ще направят нещо по въпроса. Държавата „предоставя" на своите граждани няколко бюрократизирани, объркващи, труднодостъпни и напълно безполезни правни инструмента за защита на правата им: жалби, петиции, граждански инициативи и т.н. появили се отдолу, за да отговорят на нуждите на „гражданите", епилогът е един и същ: правителството е доволно от НПО-тата, защото в своята „борба" те никога не излизат извън тези позволени институционални рамки, което ги прави незаплашителни за управляващата класа.

Борбата на НПОтата никога не е на улицата, никога не е милитантна и никога не е насочена към основни проблеми в обществото. С други думи, те не са заплаха за нито едно правителство, но успяват да вербуват всички недоволни и ядосани: онези, които утре можеха да хвърлят коктейли Молотов по сградата на парламента, вече са вербувани от НПО-тата, облечени в костюми, наградени с надница и вързани за бюро, за да правят проучвания и да пишат доклади, правни документи и умни статии за „прогресивните" вестници. Дори и да е създадено с такива намерения, НПО-то никога не може да бъде радикално; то просто е твърде заето с подаване на финансови отчети до своя финансиращ орган и преследване на нови средства за проекти през следващата година. Едно радикално НПО просто не може да издържи, защото не би могло да намери средства, на които да разчита. Една неправителствена организация може да съществува, докато има кой да я финансира и никоя фондация, корпорация или правителство не биха подкрепили радикални прогресивни организации.

Всяко НПО е така обусловено, че работата му ще бъде подпомагана само ако не надхвърля законовите рамки, така че неговото поле за борба остава много ограничено. Това разрешено поле на борба е такова, което не може да доведе до никаква победа, тъй като не става въпрос за истинска борба, а само за диалог, сътрудничество и компромис с властите. По този начин на НПОто е позволено да се противопоставя на определени аспекти на правителството (определен закон, решение, някаква конкретна несправедливост, определена институция и т.н.), но никога няма да се бори срещу властта като цяло. (Правната система има начин да предотврати съществуването на радикални НПОта, като налага, че всяка формална организация трябва да получи разрешение от държавата, преди да бъде основана. Законът, естествено, забранява всякакъв тип организации, чиято цел е пълно освобождаване на хората или, както би се изразил законът, „насилствено разрушаване на системата"). НПОтата не само не допринасят за никаква съществена промяна, но като се съобразяват със законовата система и като не се съпротивляват срещу властта, те ефективно подкрепят решенията на политическите и икономически елити, тъй като позволяват на правителството да управлява спокойно.

Системата просто е създадена по такъв начин, че да може да остане непокътната от всяка атака, която може да дойде отвътре; ето защо не може да се постигне промяна с институционални средства и ето защо тази потисническа система не може да бъде съборена с влизане в парламента. Това, което може да се постигне, са малки реформи, утешителен компромис и заблудата на индивида, че е направил колкото е могъл. Същият този човек може би ще измисли различни подходи към проблема, алтернативни методи за натиск върху властите да изпълнят исканията му; той/тя може би ще използва много по-ефективни средства, които биха го/я доближили до целта му/ѝ. Но точно тук се намесва неправителственият сектор, за да дръпне неговите/нейните вериги, за да му/ѝ напомни, че трябва да спазваме закона, да останем ненасилствени по каквато и да е причина и да избягваме да провокираме (иначе добронамерените) ченгета, които само си вършат работата.

Каква е структурата на едно НПО?

Структурата на всяка НПО е почти идентична със структурата на всяко предприятие или корпорация: силно йерархична. НПОтата са заимствали дори разделението на труда от капиталистическата икономика: подобно на разделението на акционери, управителен съвет и работници в корпорация, всяка НПО има свой президент, свой управителен съвет и свои работници на терен (активисти). Като всяко предприятие, всяка неправителствена организация неминуемо има свой счетоводен отдел (тъй като, макар и „с нестопанска цел", работи с големи суми пари), както и ръководители на различни сфери и проекти.

Отново, правната система е помислила за всичко, така че в стремежа си да осигури неизбежната йерархия в НПО сектора, законът определя, че едно от основните условия за регистриране на формална организация е тя да има вписан президент или лидер („някой, на когото може да се търси отговорност"). В македонските закони е невъзможно да се регистрира хоризонтална (или егалитарна) организация. Изглежда, че „борците за свобода" нямат нищо против да приемат заповеди от началниците си в НПО; така или иначе НПО-тата предоставят на държавата още един механизъм за обучение на послушни, подчинени и съгласни граждани.

НПО секторът в света, както и в Македония, е напълно професионализиран, поради което настояването НПО активизмът да се нарича доброволчество, а не професия, вече няма смисъл. Освен това НПО секторът е третият най-голям работодател на национално ниво, веднага след бизнеса и държавата. (Има такива области, като Косово, където НПО секторът наема много повече хора от частния бизнес. Македония не е далеч от този сценарий.) Когато даден активист в НПО прекарва няколко часа всеки ден, работейки в организацията, получава заплата за работата си и няма "истинска" работа, ясно е, че работата в НПО е професия като всяка друга.

Вярно е, от друга страна, че много активисти, свързани с НПОта, всъщност са доброволци, т.е. не получават заплащане за усилията си. Но във всяко НПО това са само „младите и неопитни начинаещи", които всъщност вършат цялата физическа работа, която е от значение за едно НПО (като например провеждане на проучвания по улиците, разпространение на пропагандни материали, работа на терен, свързана с някаква кампания и т.н. ). По-малък брой активисти (тези „най-отдадените и най-опитните") наистина получават заплати за работата си, която обикновено се състои в седене на мек стол с лично бюро, наблюдавайки работата на другите. С други думи, те получават пари за шефстване (като капиталистите) и за размишляване върху общи проблеми в обществото (и не правене на нищо по въпроса) – като политиците.

Какви са мотивите на НПО активистите?

Разбира се, доброволците не участват безплатно в дейности на НПОта от чист алтруизъм. Те също очакват много предимства като компенсация за своя ангажимент – като умения, обещаващи работа, трудов опит и ценни контакти, които да служат на бъдещата им кариера. Някои работят усилено с надеждата, че ще се издигнат до по-висока позиция в своята неправителствена организация и ще започнат да получават заплащане. Всъщност много хора прекарват зрелия си живот като професионални активисти, но още повече сред тях продължават кариерата си на друга работна позиция, която са придобили благодарение на опита си в НПО. Участието в проекти на неправителствени организации и доброволчеството като активист са „добродетели", които гордо се изтъкват във всяко CV и всяка компания взема тези дейности под внимание много сериозно, когато решава да наеме някого. Причината за това е, че компаниите осъзнават, че колкото повече кандидатът се ангажира да прави нещо безплатно, толкова повече ще се очаква от него/нея да предложи тежък труд срещу малко пари; неговото/нейното доброволчество просто гарантира на компанията, че кандидатът е бил успешно обучен да стане послушен, трудолюбив и отстъпчив работник.

Други НПО активисти се надяват, че тяхната отдаденост, заедно с всички умения, които усвояват в НПОто (изказване, организиране, управление), може да привлекат вниманието към тях в кръговете на политическите партии (които също търсят трудолюбиви и покорни работници, които да им помагат да завземат или запазят властта), където могат да бъдат вербувани като партиен персонал и след това може би дори да заемат някаква печеливша позиция в публичната администрация. Такъв е особено случаят в Македония, където политическите партии следят много внимателно всички форми на организирано несъгласие, за да могат да намерят свежи млади и талантливи ентусиасти и да ги вербуват в своите редици.

Кариеризмът в НПО сектора е логичен резултат. Целият неправителствен сектор, тъй като е изключително прокапиталистически, активно възхвалява и насърчава всички отвратителни „ценности" на капитализма, като конкуренция, съперничество с колеги, използване на всички възможни средства за получаване на финансова облага, приемане на всякакви глупости от тези „горе" в името на кариерното израстване и жертване на общите нужди за лична изгода. Егоизъм, успех, състезателен дух, съперничество и пълна липса на солидарност са „ценностите", които неправителствените организации гордо вземат от капитализма. НПО активистите рядко са идеологически ориентирани, тъй като това, което ги движи не е някаква желана визия за обществото, а личното им финансово издигане. Ако следват някаква идеология, това е капиталистическата идеология.

Какво да правим?

За нас, които избираме да се съпротивляваме на държавното потисничество и капиталистическата експлоатация на работниците, е съвсем ясно, че най-добрите методи да се освободим от нашите вериги са тези, които са извън контрола на правителството. Единствените истински ефективни средства са онези, които са освободени от посредничеството на държавните институции: преките действия. Просто казано, всяко автономно действие, което хората предприемат за политически и социални цели без посредничеството на трета страна (политици, партии, съдилища, синдикални лидери, правни експерти, НПОта и т.н.), е пряко действие.

Масовите преки действия са се оказали най-успешни в хода на историята, особено такива като масови демонстрации, общи стачки, окупации на работни места и държавни институции, блокиране на големи пътища и т.н. Индивидуалните преки действия или действията на по-малки групи хора са не толкова ефективни в съпротивата срещу властите, но често могат да предизвикат силен символичен ефект, който може да послужи като спусък за бъдещи масови организирани действия. Например, атакувайки имоти (банки, парламенти, институции, корпорации, офиси на фашистки партии и т.н.) ние не само причиняваме материални щети на големите босове, но по-важното, ние също така публично изразяваме бунта си срещу тези потиснически институции и по този начин вдъхновяваме много други, които споделят това чувство, също да се организират.

Прякото действие означава противопоставяне на идеята, че сме безсилни да променим условията, които ни правят нещастни. Означава да признаем факта, че никой отгоре няма да реши проблемите ни и че за всяка промяна трябва да се борим сами. Представителите, които обещават да се борят от наше име, не само че не ги е грижа за проблемите ни, но и печелят от мизерните ни условия на живот.

Затова знаем, че ако искаме да започнем да се борим за тотално освобождаване от оковите на държавата и началниците ни, последното място, където ще отидем, е някое НПО. Знаем, че онези институционални инструменти, които системата ни предлага като средства за защита на правата ни и за подобряване на живота ни, само ще ни оставят заклещени в институционалните лабиринти и с празни ръце. Разбира се, това не означава, че в различни конкретни случаи не трябва да използваме вратичките и противоречията на правната система, за да се защитим от всякакви правни атаки (Като анархисти трябва да сме подготвени за възможността да имаме много проблеми със закона и да понасяме дълъг психически натиск в съдилищата и затворите като начин да пречупят духа ни). Но нито законът, нито друго институционално „лекарство", което държавата ни предлага, може да бъде нашето основно средство за борба срещу държавното потисничество и срещу нашите експлоататори на работа. Трябва да помним, че законът, който (според нас) ни защитава днес, може да бъде оттеглен за една нощ, ако елитите го сметнат за твърде заплашителен за тяхната привилегирована позиция. И най-важното, не бива да забравяме, че законите са написани от нашите управници и следователно те служат само за да ги предпазят от нас.

НПО-тата обаче ще продължат да се появяват във всяко организирано несъгласие и да ни убеждават да се включим в институционалната борба. Всички ние, които искаме да видим някакъв реален ефект от всяка борба, сме длъжни да отхвърлим тяхното влияние и да разчитаме само на собствената си сила. В момента, в който една организирана група ще се превърне в такава заплаха за правителството, че неправителствените организации – тези поклонници на закона – ще се оттеглят от тази група по собствена инициатива, тогава ще разберем, че го правим правилно. Ефективната борба е тази, която е в състояние да разклати основите на потисническата система и по този начин да принуди властите да се съобразят с исканията на хората. Ефективната борба е тази, която кара правителството да се страхува от народа си, а не обратното. Това не може да се постигне с петиции или лобиране.

Добре тогава, какво да правим? Трябва да се организираме на работа, всеки път когато смятаме, че условията на труд не са добри. Ако шефът ни намалява заплатите, трябва да спрем работата на цялата компания, докато шефът, страхувайки се за печалбите си, не изпълни исканията ни. Ако искат да ни отнемат социалните придобивки, трябва да се организираме в нашата общност и да им покажем, че няма да мине. Ако държавата приема нови и по-репресивни закони за работниците, трябва да организираме обща стачка и да блокираме икономиката, която бавно ни убива. Сграда, построена върху лоши основи, не може да се оправи с нова фасада – тя трябва да се събори, за да се построи на нейно място нова и по-добра.

В крайна сметка прякото действие е нещо повече от метод за защита на нашите права и подобряване на живота ни. Прякото действие – както е казал анархо-синдикалистът Рудолф Рокер – е „училище на социализма" или начин да се подготвим за свободното общество, към което всички се стремим. Прякото действие ни дава контрол над собствената ни борба, дава ни опит и ни показва как да се учим от грешките си; помага ни да изградим култура на съпротива и солидарност и – свързвайки ни с толкова много други, които са в същата тиня – ни връща нашата човечност, която ни беше отнета от индустриалното общество. И докато контролираме борбата си, бавно ще се научим да контролираме собствения си живот и колкото повече се доближаваме до свободата, толкова повече ще расте силата ни да променяме света.

Превод: АнархоСъпротива

Още по темата: НПО-изирането на съпротивата (Арундати Рой)