Споделяме една от речите от шествието "Без нацисти по улиците ни", провело се на 17 февруари 2024 г. в София.
Събрали сме се пред паметника на Васил Левски, човекът, който най-силно и може би най-единодушно в България е считан от всички за герой на освободителното движение. Няма да ви досаждам с високопарни детайли относно живота му или къде доказани исторически, къде апокрифни истории за подвизите му. Единствено ще ви припомня някои неща и ще споделя някои размисли относно националните герои, независимо дали са част от миналото или настоящето ни.
Може би ще ви се стори любопитен, че дори и странен фактът, че човекът, в чест на когото е построен този паметник, към някакъв момент не само не е бил полуобожествяван, но и е бил малко познат сред българското общество. Но това е факт. Левски и Ботев са били забравени в първите години на третата българска държава, въпреки че днес имената им неизменно се обвързват с борбата за свобода. Защо? Защото в онази ера удобните за идолизиране и издигане в икони от иконостаса на националната митология са били онези бивши революционери, които са оцелели и, казано разговорно, сами са си правили реклама, основно по националистическа линия. Левски обаче приживе е бил републиканец, нещо странно и считано за утопично в една Европа, доминирана основно от наследствени династични монархии. Ботев пък по убеждения е бил анархист, нещо още по-крайно и още по-опасно за тогавашното, пък и сегашното статукво. Абсурдно би било да се идолизира такъв човек от държавата и нейните поддръжници, когато идеологическите му събратя в други държави са убили не един и двама тиранични държавни глави.
И ето ни тук, в XXI век, когато радикалното в идеите и на двамата отново се забравя, изглажда или е станало удобно, като се преиначава, че едва ли не и двамата са живели всеки ден от животите си с идеята да възродят онази болна фиксидея на българските националисти за Българията на трите морета. Удобно се премълчават писмата на Левски, в които той призовава за етническа и религиозна толерантност, забравя се социалният елемент от поезията на Ботев. Националисти от всякакъв порядък се надпреварват да му строят паметници, да му слагат цветя, да рецитират назубрени стихове в негова памет, водени най-вече от популистки настроени политици. Не остават назад и нацистите от БНС, които смеят да се наричат "носители на завета му" и го използват, за да се правят на патриоти.
Тези личности са използвани най-опортюнистично за изграждането на една естетика – естетика, която се състои от най-различни компоненти – празни фрази, кухи и абстрактни изрази, клиширани портрети и паметници, лишени от исторически контекст или значение, които повтарят едни и същи никому ненужни концепции, зад които се крият истинските "идеали" на национализма: омразата – омраза към различните, към чуждите, към "другите"; стремеж към властта – дали ще е за група богаташи, олигарси или нечия комплексирана партия, властта е всичко и като цел оправдава средствата, затова и всички политици обичат да експлоатират темата за "националния интерес"; милитаризъм и ненаситна агресия – защото нали, по думите на Бисмарк, политическата промяна се осъществявала само с кръв и желязо и чрез силата на щика.
Зад тази естетика се крие и ненавист не просто към себеподобните си, а от мразещия към самия себе си, в резултат от която през историята са извършвани едни от най-гнусните деяния, на които е способно човечеството. Геноциди, апартейди, етнически, политически чистки и принудителни изселвания – списъкът е дълъг и, за съжаление, броят на жертвите на национализма и до днес расте ежедневно. И във всеки от тези случаи първата стъпка по пътя, чиято постепенна и често неизбежна мрачна кулминация са фашистки издевателства и масови гробове, започва с думите "Националният интерес го повелява" или с бойния вик "Отечеството е в опасност!".
В името на тези "ценности" в най-грозните моменти от историята са разорявани провинции и са ограбвани богатствата на цели континенти. Зад приповдигнатите националистически маршове и иначе гордо развени бойни знамена на всички национални армии личат камарите трупове на цивилни, на деца и възрастни, чието единствено деяние е, че са родени в различна част на света. Всяка звезда и орден по мундира на романтизираните генерали и прехвалените офицери е доказателство както за милионите отнети невинни животи, така и за пречупените психики на покорните им легиони. В името на една куха абстракция, наречена "национален интерес", са жертвани мира и благополучието на колонии и окупирани територии. Но най-голямата жертва в тази националистическа вакханалия са самите народи, които, в подчинението си на вождове и императори, са принизени до нивото на покорни оръдия в ръцете на опортюнисти и дребни бюрократи. Така най-големият грях на национализма става това, че принизява човешкото същество до лишен от свободна воля и достойнство роб, възпитан да мрази и да не се доверява, ограбен от чувството за социална отговорност и солидарност със себеподобните си.
Длъжни сме да признаем, че не за такава "свобода" са се борили Левски и Ботев. Нека си припомним, че Левски не е разграничавал етносите на живеещите в България и че свободата за него не е била замяна на диктатурата на османските феодали с диктатура на български такива, нито пък е мечтал за някаква българска империя. Борбата на Ботев е била на първо място социална борба – борба за равенство, за един по-добър свят, за обещство, в което Човекът (с главна буква) на Бакунин не води канибалистичен социално-дарвинистки конфликт срещу природата и собствения си род, а е освободен – от царе, политици, патриарси и експлоататори. Казано иначе, тези личности, без да ги разглеждаме като някакви романтизирани свръхчовеци, са били прогресивни за времето си – а прогресът в социален план е смъртоносен за национализма и авторитаризма, понеже постепенно ни отдалечава от убеждението, че е нормално просто да пребиеш друго човешко същество, за да наложиш волята си над него, което е фундамент на националистическата философия.
В този смисъл, всякакви сравнения на Левски, Ботев и много други революционери както у нас, така и по света, с фашиста Христо Луков и подобните му не е нищо повече от опит за манипулация чрез естетика, изпразнена от съдържание. Един Ботев не би стоял пред националния флаг на която и да е държава, а Левски активно би се противопоставил на всяка система, която цели да пороби човека, дали в името на печалбите, в името на химерата на "нацията" или в името на някоя всевластна личност, била тя цар, вожд, султан или дори пък партиен секретар. Всъщност, ако Левски или Ботев бяха съвременници на Луков, биха били негови най-непримирими врагове – единият би го заклеймил като предател на всичко човешко от най-висш порядък, а вторият би го затрил без да му мигне окото, като по този начин би отървал света от един комплексиран идиот. Защото Луков и последователите му са решили да се противопоставят на всичко човечно и всичко човешко, заставайки като полезни идиоти в защита на едно прогнило от неравенства, убийства и произвол статукво. Те са готови да отнемат, отрекат и потъпчат идентичността на хората от ЛГБТИ+ общността, на които им се налага да се борят за правото си да живеят и обичат. Искат да отритнат и изхвърлят бежанците, които бягат от война, глад и тирания. За жените са подготвили робски режим, ограничен между кухнята и спалнята. За малцинствата знаем какъв режим са замислили – и той ни ужасява. Всеки друг, който е считан за несъвместим с тяхната визия, също им е ненужен и подлежи на физическо унищожение, затова те биха превърнали нашия свят, който и без това е ненужно съсипан, в концлагера, в какъвто са превърнали своите умове.
Затова, надявам се, вдъхновени от свободолюбивия дух на историята и обединени от солидарност, ние няма да мълчим и ще направим онова, което е нужно, за да сътворим един по-добър свят – и в него няма място за проказата на фашизма!
Не на фашизма! Не на Луковмарш!
17 февруари 2024 г., София