През 1925 г. италианският анархист Ерико Малатеста пише:

„Анархията е форма на съвместно съжителство в обществото. Общество, в което хората живеят като братя и сестри, без да се налага да насилват или угнетяват останалите, и където всеки притежава на свое разположение достиженията на цивилизацията в съответната епоха с цел да постигне най-голямото възможно морално и материално развитие. Анархизмът е методът за достигане до анархия – чрез свобода, без власт – което ще рече, без всички онези йерархични институции, които налагат своята воля над останалите чрез сила." (Malatesta 1995, 52)

Анархизмът като метод

В този пасаж Малатеста прави разлика между анархията като цел и анархизма като метод за постигане на тази цел. Едно от интересните неща в теорията на Малатеста е това, че той вижда в анархията както цел, така и един непрекъснато продължаващ процес. Той описва анархията като "форма на съвместно съжителство в обществото", която трябва постоянно да бъде произведена и възпроизвеждана във времето, което е напълно различно от постигането на някаква неподлежаща на изменения утопия. Тази идея може да бъде видяна още по-ясно в по-ранните трудове на Малатеста. През 1891 г. той пише:

„Чрез свободната асоциация на всички, една социална организация би възникнала чрез спонтанно групиране на хората според техните нужди и симпатии, от ниското към висшето, от простото към сложното, като се започне от по-непосредственото, за да се стигне до по-далечното с общите интереси на всички. Тази организация би имала за цел най-голямото благо и най-пълната свобода за всички. Тя ще обхване цялото човечество в едно общо братство и ще бъде модифицирана и подобрена, когато обстоятелствата се променят и подобряват според взетите поуки на база на придобития опит. Това общество на свободните хора, това общество от приятели, ще се нарича Анархия." (Malatesta 2014, 128)

Тъй като анархията е общество, което непрекъснато ще се променя и подобрява с течение на времето, следва, че „анархията" е „преди всичко метод". Този метод според Малатеста е „свободната инициатива на всички", „свободното споразумение" и „свободната асоциация". (Malatesta 2014, 141, 142) Тези две твърдения се обединяват във възгледа, че:

„Анархията, подобно на социализма, има за основа, за отправна точка, своята същностна среда, равенство на условията. Неговият маяк е солидарността и свободата е неговият метод. Това не е съвършенство, не е абсолютният идеал, който като хоризонта се отдръпва толкова бързо, колкото се приближаваме до него. Това е пътят, отворен за всеки напредък и подобрения в полза на всички." (Malatesta 2014, 143)

Това, което Малатеста има предвид е следното: отправната точка на анархията е бездържавно безкласово общество, в което средствата за производство се притежават колективно от обществото и никой няма институционализирана власт да налага волята си на другите чрез сила. Това не само създава ситуация, в която хората вече не са обект на господство и експлоатация от управляващите класи, той установява реалната възможност за всички хора да правят и да бъдат едно огромно многообразие от различни неща и идентичности, тъй като способността им да действат вече не е ограничена от бедност, граници, държавна бюрокрация или нуждата да работят за капиталисти само за да оцелеят и т.н. Това равенство на условията е социалната основа, от която хората могат да се включат в един отворен процес на стремеж към целта за универсално човешко сътрудничество на обществено ниво и формиране на връзки на взаимна подкрепа и любов на нивото на нашия ежедневен живот с приятели, семейство, партньори и т.н.

Хората, живеещи в анархия, ще се движат към целта за солидарност чрез метода на формиране на доброволни хоризонтални сдружения. След това тези доброволни хоризонтални асоциации ще сключат свободни споразумения помежду си и ще създадат децентрализирана мрежа, способна да координира действията в голям мащаб. Въпреки че понякога може да е необходимо насилие, за да се защитят пространствата за сътрудничество от външни нападения или да се свалят управляващите класи, силата не може да се използва за установяване на сътрудничество между равни. Ако човек се опитва да налага решения на другите чрез сила, резултатът няма да бъде солидарност, а конфликт, борби и отношения на командване и подчинение. Постигането на истинска солидарност изисква хората да постигат споразумения, които най-добре отговарят на всички участници и следователно трябва да бъдат установени доброволно.

„Този процес на стремеж към солидарност чрез метода на свободата ще доведе до голямо разнообразие от експерименти с различни начини на живот. Чрез процес на опити и грешки хората с течение на времето ще установят нови социални структури и отношения, които вършат превъзходна работа за достигане на все по-голямо равенство, солидарност и свобода за човечеството. Тези нови социални структури и отношения от своя страна ще положат основите, от които могат да настъпят бъдещи подобрения и т.н.", както пише Малатеста през 1899 г., „Анархистките идеали са (…) експерименталната система, пренесена от областта на изследванията в тази на социалната реализация." (Malatesta 2014, 302)

Малатеста не смята, че установяването на анархия ще се случи автоматично или че хората естествено създават анархия. Анархията съществува само ако е съзнателно произведена и възпроизвеждана от човешките действия. Както той пише през 1897 г. „Вярата в някакъв природен закон, при който автоматично се установява хармония между хората, без да е необходимо те да предприемат съзнателни, преднамерени действия, е празна и напълно опровергана от фактите. Дори ако държавата и частната собственост бъдат премахнати, хармонията не се осъществява автоматично, сякаш природата се занимава с благословенията и нещастията на хората, а по-скоро изисква хората сами да я създават." (Malatesta 2016, 81)

Абсолютно същият извод Малатеста прави и през 1925 г. Той пише: „Анархията (…) е човешки стремеж, който не се основава на никакъв обективен или предполагаем природен закон, който може или не може да се осъществи в зависимост от човешката воля." (Malatesta 1995, 46) Ако анархията е продукт на човешката воля, тогава следва, че анархията може да бъде прекратена, ако хората изберат да потискат другите и да установят отношения на господство и подчинение. Това е опасност, за която Малатеста е наясно. Той пише през 1899 г., че „ако някой в някое бъдещо общество се опита да потисне някой друг, последният ще има правото да му се съпротивлява и да отвърне със сила". Следователно, анархията е общество, основано на „свобода за всички и във всичко, без ограничение, освен равната свобода на другите: което не означава (…) че ние прегръщаме и желаем да уважаваме 'свободата' да се експлоатира, потиска, командва, което е потисничество, а не свобода." (Malatesta 2019, 148, 149).

Следователно решаващ аспект на възпроизвеждането на анархията като социална система е да се гарантира, че отношенията на господство и експлоатация не възникват от самосебе си и че, ако възникнат по някакъв начин, те бързо са победени. Малатеста не предоставя много подробности за това как да се направи това, тъй като смята, че това е въпрос, който ще бъде решен чрез големи групи хора, участващи в процес на експериментиране с различни форми на свободно федериране и асоцииране.

„Човечеството е природата, която се е самоосъзнала" – Елизе Реклю

Антропологията и обществата без държава

Съвременните анархисти обаче могат да разгледат антропологичните доказателства за това как реално съществуващите бездържавни общества се възпроизвеждат. Те не предоставят точни чертежи, които можем да следваме като ръководство за създаване на свободно общество, но могат да бъдат полезни източници на вдъхновение. В допълнение към това трябва да се има предвид, че някои политически хоризонтални общества са йерархични по други начини, като например мъжете, потискащи жените, или възрастните, потискащи децата.

Има тенденция хората, израснали в общества с бюрократични и йерархични държавни структури, да приемат, че истинската или правилната крайна точка на човешката културна еволюция е създаването на общество с държава. Следователно тези, които живеят в общества без такива институции, се разглеждат като по-нисши хора, които не са успели да осъзнаят най-добрия начин за организиране на обществото. В отговор на този начин на мислене антропологът Пиер Класрес предлага, че хоризонталните общества не трябва да се разглеждат като общества „без държава", а вместо това като общества „срещу държавата". Това означава, че хората не живеят случайно на хоризонтален принцип. Вместо това те са разработили политически философии за вида на обществото, в което искат да живеят, и съзнателно са създали социални структури, за да гарантират, че се възпроизвежда общество без владетели. Членовете на хоризонтални общества (най-често племенни общности) не са пропуснали да осъзнаят възможността за общество, в което управляващото малцинство налага волята си на всички останали чрез насилие. Вместо това те съзнателно са избрали да създадат различен вид общество. (Clastres 1989, 189-218) 

Класрес пише също на език, който считам за остарял и проблематичен, че, „примитивните общества нямат държава, защото я отказват, защото отказват разделянето на социалното тяло на господстващо и доминирано. Политиката на диваците всъщност е постоянно да възпрепятстват появата на отделен орган на властта, да предотвратяват фаталната среща между институцията на вождството и упражняването на властта. В примитивното общество няма отделен орган на властта, тъй като властта не е отделена от обществото: обществото, като единна съвкупност, държи властта, за да запази своята неразделна същност, за да предотврати появата на неравенството между господари и поданици, между вожд и племе. (…) Отказът от неравенството и отказът от отделна власт са едни и същи, постоянна грижа на примитивните общества." (Clastres 1994, 91)

Същото твърдение направи неотдавна по доста по-задълбочен начин антрополога Кристофър Бьом. Той твърди, че егалитарните бездържавни общества са „продукт на човешката преднамереност" и че „непосредствената причина за егалитаризма е съзнателна. Съзнателният социален контрол е насочен към предотвратяване на изразяването на йерархични тенденции". (Boehm 2001, 12, 60) Един от основните начини, по които егалитарните бездържавни общества постигат това е чрез използването на хоризонтални процеси на вземане на решения, при които групата взема колективни решения чрез консенсус между всички участващи. (Boehm 2001, 31, 113) „Всички техни лидери нямат властта да налагат решения на другите чрез принуда, а вместо това трябва да убеждават другите да действат по определен начин само чрез ораторски умения. Това обикновено върви заедно с различни поведенчески очаквания, на които лидерът трябва да се съобрази, за да остане в позицията си, като например лидерът да е скромен, да контролира емоциите си, добър в разрешаването на спорове, щедър и състрадателен. Акцентът върху щедростта може да бъде толкова силен, че от лидерите се очаква да споделят големи количества от имуществото си с други, особено с тези в нужда. Това често води до това, че лидерите притежават най-малък брой неща в цялата група, поради това, че трябва да дават толкова много предмети." (Boehm 2001, 69-72)

В допълнение към това, егалитарните общества без държава са разработили различни механизми, за да отговорят на това, което Бьом нарича „изкачване" (upstartsism). то включва всяко поведение, което застрашава автономията и равенството на групата, като тормоз, егоистична алчност, издаване на заповеди, приемане на възгледи на превъзходство, участие в актове на физическо насилие и така нататък. За да приложат етичните ценности на общността, членовете на егалитарни общества без държава ще отговорят на изкачването с широк спектър от различни социални санкции. Това включва, но не се ограничава до критика, клюки, публични подигравки, игнориране на това, което казват, остракизъм, изгонване от групата и дори, в някои крайни случаи, екзекуция. Социалните санкции се прилагат към всички членове на групата, но по-специално към лидерите. Това се дължи на факта, че лидерите са обект на по-голямо обществено наблюдение и се разглеждат като едно от основните места, където могат да възникнат отношения на господство и подчинение. Това от своя страна създава ситуация, в която лидерите, за да запазят позицията си и да избегнат санкции, ще участват в социално предписаното поведение, което се очаква от тях, като например споделяне на огромни количества от вещите си, дори ако предпочитат да не правят така. Следователно системата от санкции не само ефективно противодейства на актовете на господство, но и възпроизвежда хоризонталната структура на самата група. (Boehm 2001, 3, 9-12, 43, 72-84)

Начинът, по който членовете на егалитарните общества без гражданство реагират на изкачването, може да бъде тънък. Бьом дава пример за племената  !Кунг в пустинята Калахари, които са разработили различни начини за справяне с проблема успешните мъже ловци, които започват да мислят за себе си като по-висши от всички останали в общността, и в резултат на това стават по-склонни да участват в господство, особено в убийство. Първо, месото от едър дивеч се споделя поравно между групата от лицето, на което се приписва убийството на животното. Заслугата за убийството не е на човека, който е изстрелял последната, убийствена стрела, а на първата стрела, която уцели животното. Често това дори няма да е някой, който е тръгнал специално на лов, тъй като мъжете ловци редовно разменят стрели един с друг. Тази социална система гарантира, че кредитът за лова е произволен, по-малко вероятно е неквалифицираните или злощастните ловци да завиждат на други ловци, защото всеки член на групата има достъп до месото, а най-квалифицираните или доставящите им удовлетворение да бъдат ловци не могат лесно да използват този факт за изграждане на власт и влияние върху другите. (Boehm 2001, 46)

Второ, !Кунг активно използват хумора и социалния етикет, за да гарантират, че успешните ловци не се поставят на пиедестал. Например един !Кунг би обяснил това по следния начин:

„Да кажем, че човек е бил на лов. Той не трябва да се прибира вкъщи и да каже като самохвалко: 'Убих един голям глиган в храстите!' Първо трябва да седне мълчаливо, докато аз или някой друг дойде до огъня му и го попита: 'Видя ли нещо днес?' Той ще отговори тихо: 'А, не съм добър в лова. Не видях абсолютно нищо. Може би само мъничко.' После се усмихвам на себе си, защото вече знам, че е убил нещо голямо."

Дори след като ловецът умишлено се е държал така, сякаш лова не е бил успешен, други членове на групата ще се шегуват с него и ще изразят разочарованието си. Членът на племето твърди, че когато хората отидат да съберат мъртвото животно, те ще кажат неща като:

„Искаш да кажеш, че си ни завлякъл чак до тук, за да ни накараш да закараме купчината ти кости? О, ако знаех, че е толкова маъл, нямаше да дойда. Да се откажа от един хубав ден на сянка заради това. Вкъщи може да сме гладни, но поне имаме хубава студена вода за пиене."

Съзнателната мотивация зад това поведение се обяснява от лечителя в племето по следния начин:

„Когато един млад човек убие много месо, той започва да мисли за себе си като за вожд или по-силен човек от другите, а за нас останалите като за свои слуги или по-нисши. Не можем да приемем това. Отказваме на този, който се хвали, защото някой ден неговата гордост ще го накара да убие някого. Така че ние винаги говорим за месото му като безполезно. По този начин охлаждаме сърцето му и го правим нежно." (Цитиран в Boehm 2001, 45)

С други думи, !Кунгите умишлено са разработили сложна социална система, основана на тяхната политическа философия, която гарантира възпроизвеждането на егалитарно бездържавно общество и активно предотвратява надигането на господство в тяхната среда. Важно е да се отбележи, че разказът на Бьом за !Кунг се основава на изследвания, проведени през 60-те и началото на 1970-те. Оттогава тяхното общество се е променило значително. През 1975 г. антропологът Патриша Дрейпър твърди, че огромното мнозинство от хората, говорещи !Кунг, са изоставили традиционния си начин на живот за лов и събиране и сега живеят в заседнал или полу-заседнал живот в или близо до селата на скотовъдите банту и европейските заселници. Малцинство от !Кунг, възлизащи на няколко хиляди, все още живеят по традиционния за племето начин на ловци и събирачи. (Draper 1975, 79)

Свободно асоцииране и префигуративна политика

Въпреки че хората, живеещи в индустриални общества, не трябва да развиват социални норми като ловци и събирачи, ние имаме своите еквиваленти. Например, успешните влиятелни хора понякога оставят славата да им стигне до главата, започват да мислят за себе си като по-висши от другите хора, а след това се отнасят към другите като по-нисши с актове на доминация. Помислете за Джейк Пол. Разбира се, тези от нас, които в момента живеят под господството на капитализма, държавата, патриархата, расизма, куиърфобията, ейбълизма и т.н., най-вероятно са далеч от постигането на анархия на обществено ниво. Не сме изправени пред проблема за възпроизвеждане на анархията като бездържавно безкласово общество. Вместо това сме изправени пред предизвикателството да живеем под потиснически системи, докато се опитваме да приложим методите на анархизма както в нашите интимни отношения с приятели, семейство, партньори и т.н., така и в социалните движения, насочени към премахването на всички системи на господство и експлоатация.

За да направим това, трябва да установим хоризонтални социални отношения, които са, доколкото е възможно и приложимо, същите като тези, които биха представлявали общество на анархия. По този начин ние можем едновременно (а) да конструираме света такъв, какъвто искаме да е бил по време на нашата борба срещу света такъв, какъвто е, и (б) да развием чрез процес на експериментиране в настоящето истинските методи за организация, вземане на решения и свободно асоцииране, които хората в бъдеще биха могли да използват, за да постигнат състоянието на нещата, които характеризират анархията. Ако, както твърди Малатеста, „утрешният ден може да израсне само от днес" (Malatesta 2014, 163) тогава трябва да изградим организации, базирани „въз основа на волята и в интерес на всички техни членове" не само „утре, за да отговорим на всички нужди на социалния живот", но и „днес за целите на пропагандата и борбата". (Malatesta 2019, 63) С други думи, трябва да участваме в префигуративна политика или, казано на исторически анархистки език, да изградим „ембриона на човешкото общество на бъдещето". (Graham 2005, 98. Повече за префигуративната политика от Raekstad and Gradin, 2020)

Джобовете на автономия, които успяваме да създадем в рамките на класовото общество, разбира се, не са анархия. Анархията е социална система, в която всички форми на класово управление са премахнати и е постигнат истинският безкласов социализъм. Следователно не може да се каже, че анархията съществува само защото е изградена хоризонтална асоциация в клетката на капитализма и държавата. (Malatesta 2016, 358-60) Въпреки че хоризонталните асоциации в рамките на класовото общество не са анархия, те са средството, чрез което може да се постигне анархия. Тоест, хоризонталните асоциации трябва да бъдат органи на класова борба, които обединяват работниците заедно, за да спечелят незабавни подобрения в начина на живот, като по-високи заплати или спиране на индустрията за изкопаеми горива, и в крайна сметка да свалят управляващите класи. Хоризонталните асоциации трябва в същото време да бъдат социални структури, които се конституират от форми на дейност, които развиват участниците в такива автономни индивиди, които са способни и водени да установяват и възпроизвеждат анархия. Например, група работници формират синдикат на наемателите, служат си с преки действия, за да попречат на наемодателя им да ги изгони от жилището, и в същото време се научават как да вземат решения в рамките на общи асамблеи и събрания. Променяйки света, работниците в същото време променят себе си.

Като се имат предвид прозренията както на историческата анархистка теория, така и на съвременната антропология, решаващ аспект на полагането на основите, от които може да възникне анархията в бъдеще, е създаването на ефективни методи за поддържане на хоризонталността на групата. Това включва най-малко,

(а) Умишлено структуриране на организации, така че да се гарантира, че те се самоуправляват от тяхното членство, като вземане на решения чрез общи събрания, в които всеки има право на глас, координиране на действия в голям мащаб чрез неформални мрежи или официални федерации, избиране незабавно извикващи се упълномощени делегати за изпълнение на конкретни задачи и т.н.

(б) Съзнателно разработване на система от социални санкции, които ефективно и пропорционално да реагират на ситуации, в които член се ангажира с това, което Бьом нарича „изкачване". Това е особено необходимо, когато хората се опитват да се установят на властови позиции на върха на неформална йерархия или да участват в акт на господство. Една от най-важните ситуации, на които групата трябва да реагира ефективно, е когато член емоционално, физически или сексуално малтретира друго лице. В допълнение към това е много важно, че всяка въведена система от санкции сама по себе си не е нова форма на господство, маскирана като просто противопоставяне на господството на другите.

В обобщение, анархията е форма на съвместно съжителство в обществото, която трябва да бъде съзнателно и преднамерено произведена и възпроизвеждана от човешките действия. Решаваща част от това е развитието на социални структури и отношения, които поддържат хоризонталността на групите и предотвратяват възникването на нови форми на господство и експлоатация. Като се имат предвид съвременните антропологични доказателства за това как действително съществуващите бездържавни общества се възпроизвеждат, това ще включва разработване на социални санкции, за да се отговори на това, което Бьом нарича "изкачване". Въпреки че понастоящем не живеем в анархия, ние трябва да създадем хоризонтални сдружения, които да участват в класова борба срещу господстващите класи и да определят методите на организация, вземане на решения и асоцииране, които биха съществували в свободното общество. Това включва разработване на ефективни системи за санкции, които пропорционално отговарят на поведение, което застрашава хоризонталността на групата. Това ще изисква, точно както при анархията, процес на експериментиране с различни форми на живот, за да се разбере кои решения действително работят и са съвместими с анархистките цели и ценности.

През 1899 г. Малатеста пише, че „Анархията не може да дойде, но малко по малко – бавно, но сигурно, нарастваща в своята инерция и разширение. Следователно въпросът не е дали ще постигнем анархията днес, утре или след десет века, а дали вървим към анархията днес, утре и завинаги." (Malatesta 2014, 300) Чрез процеса на бавно ходене към анархия ние трябва да се научим как да живеем като равни в рамките на свободна хоризонтална асоциация и по този начин да станем годни да създадем общество без господари и роби. Сигурна съм, че ще правим грешки по пътя, но тези грешки трябва да се третират като възможности за учене и развитие, а не като причина да се откажем от похода към анархия. По думите на испанския анархист Исак Пуенте:

„Да живееш в безвластен комунизъм ще бъде като да се научиш да живееш по нов начин. Неговите слаби места и недостатъците му ще бъдат показани само когато бъде реализиран. Ако бяхме политици, щяхме да нарисуваме рай, пълен със съвършенства. Тъй като сме хора и осъзнаваме каква може да бъде човешката природа, ние вярваме, че хората ще се научат да ходят по единствения начин, по който могат да се научат: чрез ходене." (Puente 1932)

Автор: Зои Бейкър (Anarchopac)

Библиография

  • Boehm, Christopher. 2001. Hierarchy in the Forest: The Evolution of Egalitarian Behaviour. Cambridge, MA: Harvard University Press.
  • Clastres, Pierre. 1989. Society Against the State: Essays in Political Anthropology. New York: Zone Books.
  • Clastres, Pierre. 1994. Archeology of Violence. Semiotext(e).
  • Draper, Patricia. 1975. "!Kung Women: Contrasts in Sexual Egalitarianism in Foraging and Sedentary Contexts" и Toward an Anthropology of Women, ed. R. R. Reiter. New York: Monthly Review Press.
  • Graham, Robert. 2005. Anarchism: A Documentary History of Libertarian Ideas, Volume One: From Anarchy to Anarchism (300CE to 1939. Montréal: Black Rose Books.
  • Malatesta, Errico. 1995. The Anarchist Revolution: Polemical Articles 1924-1931. Edited by Vernon Richards. London: Freedom Press.
  • Malatesta, Errico. 2014. The Method of Freedom: An Errico Malatesta Reader. Съставител Davide Turcato. Oakland, CA: AK Press.
  • Malatesta, Errico. 2016. A Long and Patient Work: The Anarchist Socialism of L'Agitazione 1897-1898. Съставител Davide Turcato. Chico, CA: AK Press.
  • Malatesta, Errico. 2019. Towards Anarchy: Malatesta in America 1899-1900. Съставител Davide Turcato. Chico, CA: AK Press.
  • Puente, Isaac. 1932. Libertarian Communism.
  • Turcato, Davide. 2012. Making Sense of Anarchism: Errico Malatesta's Experiments With Revolution, 1889-1900. Basingstoke: Palgrave Macmillan.
  • Raekstad, Paul, и Gradin, Sofa Saio. 2020. Prefigurative Politics: Building Tomorrow Today. Cambridge: Polity Press.