Явор Тарински от гръцкото антиавторитарно списание Aftoleksi интервюира Анатолий Дубовик и Сергей Шевченко. Те са анархисти от Източна Украйна. Били са политически активни в продължение на десетилетия в Източна Украйна, до малко преди инвазията от 2014 г. След това възможността за всякакви самоорганизирани политически действия става невъзможна. И двамата, опростено казано, са „рускоезични" граждани на Украйна. Това интервю беше подбудено от референдумите, проведени от окупационните руски сили, както и от повторното появяване на фалшиви новини за тяхната анархистка група РКАС. Двамата са активни участници и основатели на тази група. Продължаваме да даваме глас на онези, които са пряко замесени в тази варварска война на физическо насилие и оклеветяване. Глас, който държавата и организираните политически интереси се опитват да заглушат.
Явор Тарински : Здравейте и много ви благодаря, че отделихте време да говорите с нас насред военна зона. Нека започнем, като ви опознаем малко по-добре. В коя част на Украйна живеете?
Анатолий Дубовик (А.Д.): Казвам се Анатолий Дубовик. Аз съм 50-годишен, анархист от 1989 г. Роден съм в Казан (Русия) и живея повече от 30 години в Украйна, в град Днепър (бивш Днепропетровск,а преди Екатеринослав). Това е в източната част на Украйна.
Сергей Шевченко (С.Ш.): Казвам се Сергей Шевченко. Аз съм на 48 години, анархист от 1988 г. Роден съм и живях през по-голямата част от живота си в Донецк, центъра на Донбас. През 2014 година бях принуден да замина за Киев, след като в моя град започна вдъхновено от Русия сепаратистко въстание. От края на февруари 2022 г. съм на фронта.
Явор Тарински: И двамата сте известни членове на историческата анархо-синдикалистка група РКАС. Можете ли да ни разкажете малко повече за нея и дейността преди войната?
Анатолий Дубовик и Сергей Шевченко: Първо, трябва да изясним, че Революционата конфедерация на анархо-синдикалистите (РКАС) не беше просто група, а организация. Когато анархисткото движение започна да се съживява в СССР в края на 80-те години на миналия век, то беше измъчено от безотговорност, липса на стратегия и неприемане на целите му на сериозно – мнозина просто си „играеха на анархисти". Възраждането на анархисткото движение започна в Донецк, когато представители на няколко малки групи и отделни активисти, които не са загубили вяра в своите идеали, се събираха, за да създадат своя собствена организация. Така, като алтернатива на хаотичното дотогава движение, през 1994 г. беше създадена РКАС – „Революционната конфедерация на анархистите-синдикалисти", кръстена на Нестор Махно. Това беше абсолютно анархистка организация – която въведе по-ясни и конкретни принципи на работа: планиране, систематизация, вътрешна дисциплина, разпределение на отговорностите между членовете и т.н.
Всичко това даде добри резултати, макар и не веднага. Няколко години след основаването си, РКАС вече беше активна организация в различни региони на Украйна и беше доста успешна. Бяхме включени в работническото движение, в студентското движение, имахме значително влияние върху независимото синдикалистко движение, особено сред миньорите в Донбас, където представители на РКАС участваха в местни и регионални стачни комитети. Участвахме в общоукраинското движение за защита на правата на работниците и противопоставянето на влошаването на трудовото законодателство.
РКАС на 1 май в 2011 в Донецк
Продължихме с различни редакционни инициативи. Първата беше вестник „Анархия" [1993-2013], който беше издаван почти през всичките години от съществуването на РКАС. Издавахме и анархо-синдикалистки бюлетин и аналитичен бюлетин и различни публикации за конкретни социални групи – работническия вестник „Гласът на труда", студентския вестник „Единство", младежкото списание „Революционна Украйна" и др. Раздавахме и пропагандни и теоретични брошури от различни автори, от класиците Бакунин и Малатеста та до произведения на съвременни автори.
С течение на времето РКАС се превърна в нещо като малък Интернационал – имахме клонове в други страни, главно в Грузия и Израел. Те не продължиха дълго, но съществуваха. И точно преди да започне войната [2014], ние работихме за създаването на анархо-синдикалистки синдикат в Украйна, Общата конфедерация на анархо-синдикалисткия труд. Това не можа да се осъществи поради руската инвазия в Крим и Донбас.
Явор Тарински: Можете ли да опишете каква беше реакцията на РКАС след началото на конфликтите в Източна Украйна през 2014 г.?
Анатолий Дубовик и Сергей Шевченко: „Конфликтът", т.е. въоръжената инвазия, започна в Южна Украйна, когато руската армия окупира Крим през февруари 2014 г. Вдъхновеното от Русия сепаратистко въстание на изток започна малко по-късно, след около месец.
От самото начало ни беше ясно, че Русия не може да направи нищо добро в Украйна. До 2014 г. в Русия вече беше установен реакционен авторитарен режим, който отрича всички индивидуални и социални права и свободи, брутално преследва и унищожава всяка независима дейност. Разбира се, все още имахме много критики към украинската държава и управляващата класа в Украйна. Но поне анархисткото движение и социалните движения в Украйна успя да действа относително свободно няколко години. Достатъчно е да се каже, че през цялото време на съществуването на независимата украинска държава не е имало нито един политически затворник-анархист. В същото време десетки наши другари в Русия се озоваха в руските затвори, а бяха виновни единствено за своите анархистки убеждения. Ние сме много добре запознати какво прави Путин за хората с антиавторитарните/безвластнически идеи.
Следователно реакцията на РКАС беше необратима: беше необходимо да се противопоставим на руската атака с всички средства.
Но тук веднага възникна проблем. Въпросът е, че РКАС е основана и съществува от 20 години като организация за пропаганда на анархистични идеи и като организация, подкрепяща анархо-синдикалистките действия. С други думи, като организация, адаптирана към легални и полулегални форми в мирно време. Войната промени всичко, включително непосредствените задачи, пред които са изправени активистите тук и сега. Старата организация, старите форми на дейност се оказаха просто недостатъчни или невъзможни при новите условия. Необходими бяха нови форми и принципи на работа, ориентирани предимно към нелегална съпротива срещу окупаторите. Това включва и въоръжена съпротива.
През април 2014 г. имаше широка дискусия между членовете на РКАС относно новияте процеси и стратегии на съпротива. Резултатите от тези разговори доведоха до разпускането на организацията. Започна нов етап в историята на анархисткото движение в Украйна.
Явор Тарински: Знаете ли, че извън Украйна се разпространява невярната информация, че РКАС по някакъв начин е свързана със създаването на т. нар. „народни републики" в Донбас?
Анатолий Дубовик и Сергей Шевченко: Да, разбрахме през септември 2022 г., заради пост в гръцките социални медии. Тази публикация съдържаше единствено и само жалки измислици и най-безумни лъжи. Постът представляваше снимка от демонстрация на хора с черни и червени знамена, със заглавие: „Членове на РКАС на демонстрацията срещу Майдана в Донецк през 2014 г."! Всъщност тази снимка беше направена от нас на демонстрацията на 1 май 2012 г. и на транспаранта, който държахме на тази демонстрация ясно пишеше: „Новата трудова реформа е легализирано робство". С други думи, нямаше нищо за или против Майдана – в крайна сметка този митинг се състоя няколко години преди Майдана, в разгара на нашата борба срещу опита на правителството да промени трудовото законодателство. Авторът на фалшивата новина е измамил читателите си, и то глупаво. Всеки, който знае дори малко руски или украински може да разбере надписа на банера, веднага се вижда, че демонстрацията няма нищо общо със събитията от 2014 г.
Друг пример за явна лъжа: авторите на измислицата за (фалшивата) връзка на РКАС с проруските сепаратисти се позовават на Михаил Крилов, „стар ветеран от класовата война на донецките миньори", който „ни се бил обади за въоръжено въстание срещу режима в Киев" и участвал във формирането на „миньорския отдел" на Донецката народна република (ДНР). Дали Крилов е призовал някого към нещо или не, дали е образувал нещо или не, вече е без значение. Михаил Крилов наистина участваше в независимото работническо движение в Донбас по време на съветската епоха и имаше връзки с РКАС през втората половина на 90-те години, когато работихме в тясно сътрудничество с Донбаския областен щатски комитет, в ръководството на който участва Крилов. Но важното е, че преди 26 години той прекрати всякакво сътрудничество с анархо-синдикалистите. Той отдавна се беше превърнал в типичен скучен работнически лидер, който се беше продал на бившите си противници. След 1998 г. „влезе в политиката", като се присъедини към различни буржоазни партии и се кандидатира за различни избираеми постове под тяхната шапка. Сега служи на руските окупатори.
Естествено, когато видяхме тази статия, бяхме бесни. Веднага се свързахме с другари в Гърция, обяснихме истината отностно фалшивата публикация, тя беше премахната от друг уебсайт, който междувременно я публикува… Но няма гаранция, че същите лъжи няма да продължат да се появяват отново на други уебсайтове или в печатни медии.
Като цяло от години се учудваме, че много хора в Европа и Америка предпочитат да получават информация за анархисткото или социалистическото движение в Украйна не от украински анархисти или социалисти, а от всеки извън Украйна. Защо това се случва е необяснима мистерия.
Между другото, трябва да добавим, че лъжата за сътрудничеството на нашите хора от РКАС с ФСБ (т.е. руските тайни служби) и за участието на РКАС в проруското движение в Донбас се поддържа и разпространява от украинските крайно десни! Хората, повтарящи тези измислици, са на една страна с нацистите. Е, може би им харесва…
Всъщност, нито преди Майдана, нито като цяло през всичките години, през които членовете на РКАС участват в анархисткото движение, ние никога не сме подкрепяли нито проруския сепаратизъм в Украйна, нито руските империалистически тенденции. Още в края на 80-те години на миналия век повечето украински анархисти, включително бъдещи членове на РКАС, се включиха активно в борбата за украинска независимост. По-късно като РКАС застанахме твърдо срещу войната в Чечня и подкрепихме независима Ичкерия. Не само това: някои от нашите публикации бяха отпечатани и на руски и на украински, нашето радио „Radio РКАС Liberter" също имаше програми на украински и една от нашите публикации, както вече споменахме, се наричаше Революционна Украйна. И така, много преди 2014 г. позицията на РКАС беше съвсем ясна: в полза на свободна, независима, работеща Украйна. Това е традицията на РКАС, традицията на украинското анархистко движение като цяло. Следователно всякакви фантазии за „проруска РКАС" са напълно глупави и неприемливи.
Явор Тарински: Какво правят хората от РКАС от началото на инвазията?
Анатолий Дубовик и Сергей Шевченко: Тези от нас, които са продължили социалната си работа като анархисти, са правили и правят всякакви неща. Повечето от нас разбраха, че рано или късно Русия ще започне масирана инвазия, която реално започна на 24 февруари 2022 г. Доколкото можахме, се подготвихме за всички различни форми на съпротива: обучихме доброволци в неофициални военни организации, от които по-късно възникват частите за териториална отбрана. И някои други бяха пряко замесени в съпротивата: през 2014-2015 г. бивши членове на РКАС създадоха незаконни бойни групи, които водеха партизанска война в Донбас. В Свободната територия на Украйна групи от бивши членове на РКАС също са работили в различни социални проекти, като са помагали главно на деца бежанци от Донбас и Крим. Разбира се, ние продължихме и нашата културно-просветна дейност и разпространение на анархистични идеи. И така, ние не изчезнахме в небитието, продължихме дейността си и живота си като анархисти. Просто вече не под формата на бившата ни организация РКАС.
Някои от нас сега са на фронта "вкъщи", помагайки да защитаваме хората. Някои са на фронта с оръжие в ръка като членове на армията или частите за териториална отбрана.
Последните дори са успели да организират анархистки комитети от войници в частите, в които служат. Тези комитети защитават правата на войниците, организират доброволческа помощ и провеждат анархистко обучение и идеологическа дейност в своите части. Всичко това ще бъде обяснено по-подробно след победата.
Явор Тарински: Каква беше ситуацията в така наречените „народни републики" „ДНР" и „ЛНР" и други окупирани територии: анархисти и левичари бяха ли принудени да напуснат? Имало ли е задължително набиране на цивилни в проруската армия?
Сергей Шевченко: Бях принуден да напусна родния си град Донецк. Общо 1,5 милиона души са напуснали Донбас и са отишли в Украйна от 2014 г. Населението на Донбас е 6 милиона.
Анатолий Дубовик и Сергей Шевченко: Не става въпрос дори за това, че мнозинството анархисти и социалисти са напуснали окупирания Донбас (не знаем какво имате предвид под „левичари": думата обхваща хора с много различни възгледи, от анархисти до сталинисти, които нямат нищо общо…) Но основното е, че на окупираните от Русия територии има само една възможност: да бъдеш абсолютно лоялен към властта. Алтернативата е арест, след което няма повече информация за хората.
Що се отнася до набирането на цивилни от окупирания Донбас в армията, официално не е имало принудителна военна служба преди 2022 г. Но имаше и нещо друго: след установяването на сепаратистките режими започна масовото закриване на предприятия и тяхното оборудване беше изнесено в Русия. Всяка година ставаше все по-трудно да се намери работа в която и да е сфера. Единственото място, където възрастен, физически здрав човек можеше наистина да спечели пари, беше армията. И много хора постъпиха на военна служба. Това продължи до февруари 2022 г., когато „ДНР" и „ЛНР" обявиха всеобща наборна повинност. Тогава принудителната военна служба прие най-невероятните си форми: хората бяха събирани по улиците, в обществения транспорт и от университетите.Бяха откарани до наборните пунктове. Няколко дни по-късно тези мъже бяха на фронта. Повечето от тях никога преди не са държали оръжие. Те умряха и продължават да умират в огромни количества. На практика руската наборна служба в Донбас беше геноцид над местното население. Сега, в съвсем близко бъдеще, същата съдба заплашва населението на Запорожка и Херсонска област, където също започнаха да се събират насилствено наборници в руската армия.
Явор Тарински: Каква е общата социална ситуация от 2014 г. насам в регионите на Източна Украйна, окупирани от подкрепяните от Русия сепаратисти?
Анатолий Дубовик и Сергей Шевченко: Русия на Путин по същество се превърна във фашистка държава, в която цялото население е лишено от всякакви права. В регионите на Украйна, които са под контрола на армията на Путин и проруските сепаратисти, ситуацията е още по-лоша, отколкото в самата Русия. Например в края на 2014 г. имаше опити за организиране на стачки във все още работещите тогава мини в защита на чисто икономически интереси на работниците. Тези опити бяха потушени с чисто гангстерски методи, за които можехме да прочетем само в историческите книги за 19 век: инициаторите и активните участници в стачките бяха изведени извън града, където бяха бити и заплашвани със смърт. Не са възможни събирания, шествия, митинги и други публични действия на независими социални организации, включително профсъюзи: проруските власти поддържат военно положение с всички съответни забрани от 2014 насам. Всъщност самите независими обществени организации отдавна са преустановили съществуването си в „народните републики" – както вече беше казано, единствената приемлива форма на живот там е свързана с пълна и безусловна подкрепа на окупационния режим.
Като всеки фашистки режим, руските власти и техните марионетни правителства в Донбас смятат за свой дълг да се намесват в личния живот на хората. На първо място, хора, които не споделят така наречените „традиционни" ценности, тоест най-консервативните възгледи на ултраконсервативната част на Руската православна църква. „Погрешната" сексуална ориентация или „погрешната" религия са достатъчна причина човек да бъде преследван, тормозен, уволняван от работа, арестуван. Разбира се, в Донецката (ДНР) и Луганската (ЛНР) ЛГБТИ организации няма – просто е невъзможно да съществуват.
В същото време повечето протестантски, гръцки и католически религиозни организации, съществували преди 2014 г., са разпуснати. Особено жестоко са преследвани Свидетелите на Йехова и мормоните, чиято дейност също е забранена в Русия.
Основното нещо, което трябва да знаете за режима на ДНР и ЛНР е, че тяхната цел е да унищожат ВСЯКО несъгласие и да потиснат ВСЯКО неподчинение. Това ги нарежда наравно с най-лошите образци на режими от миналото. Като нацистка Германия или СССР на Сталин. Това е нещото, което не ни оставя друг избор, освен да се борим срещу тези режими.
Явор Тарински: Поразителна е обаче лекотата, с която проруските сепаратисти превзеха градовете в Донбас в първите дни на конфликта през 2014 г. Не изглежда да е имало голяма съпротива от страна на украинските власти. Напротив, все едно е станала организирана „отгоре" смяна на режима.
Анатолий Дубовик и Сергей Шевченко: Да, нямаше съпротива от страна на местните власти срещу сепаратистките бунтове в Донецка и Луганска област. В най-добрия случай властите изчезнаха и се отстраниха от събитията. В най-лошия случай оглавиха въстанието! Това се отнася за политическото управление, цялото ръководство на полицията, тайните служби на СБУ, прокуратурата и т.н.
Въпреки това имаше съпротива, но тя идваше просто от обикновени хора. През март и април 2014 г. в Донецк и други градове се проведоха проукраински митинги, на които се събраха много хора. Тези митинги бяха атакувани от сепаратисти. Първите жертви на войната в Донбас бяха същите тези хора, които бяха бити с палки или отвлечени от проруските войници, изведени извън града и екзекутирани там. Всичко това се смята за доста добре известно.
Явор Тарински: Сигурно сте наясно, че извън Украйна някои алтернативни канали за дезинформация твърдят, че „истинските" леви групи и организации в Украйна подкрепят сепаратистите и окупатора (и както споменахме по-рано, дори вашата група е оклеветена с подобни фалшиви новини)? Има ли опити да се представи този конфликт като конфликт между украинския „4-ти райх" и проруския прогресивен фронт?
Анатолий Дубовик и Сергей Шевченко: Разбира се, знаем това. И се надяваме, че вашите читатели вече са се убедили колко „прогресивни" са действията на проруските власти.
Но всъщност почти всички украински анархисти сега се съпротивляват по някакъв начин на Путин и руската инвазия. И ние познаваме много украински антиавторитарни марксисти, които са на същата позиция, например групата Социално движение, независимият синдикат в защита на труда, редакцията на социалистическото списание Commons и други инициативи. Тези и други групи са малко известни извън Украйна, но това е просто защото „левите" извън Украйна (отново: не знаем кои са) са свикнали да слушат само хората от Москва. Според нас това означава, че за мнозинството живеещо извън бившия СССР, съветската империя е все още жива днес. Поне в умовете им, поне във фантазиите им…
Това е толкова странно, колкото да чуеш новини за събития и процеси в Мексико или Аржентина от хора в Мадрид, новини за Индия и Канада от хора в Лондон!
Колкото до сталинистите… Те могат да говорят каквото си искат, могат да носят най-червените знамена на света, но в действителност те са реакционна сила, подчинена на руския национализъм и руския империализъм. Западните „левичари" тук гледат имената на партиите в нашите страни и си мислят нещо от сорта: „О, това трябва да са страхотни хора!" Например в нашата страна имаше известната „Прогресивна социалистическа партия на Украйна". С това много звучно име тази партия организира съвместни прояви с един от основните идеолози на съвременния руски национализъм и откровен фашист Александър Дугин, използва расистки и хомофобски образи и лексика в пропагандата си. Можете да ги смятате за „левичари", но тогава Маркс, Ленин или дори Троцки не биха могли да бъдат „левичари".
Явор Тарински: Наистина, руската инвазия в Украйна разкри някои дълбоко вкоренени проблеми в безвластническите и левите движения по света. Докато тези движения традиционно са били привидно срещу авторитаризма, се оказва, че има не толкова малък процент хора, дори сред тези, които се смятат за анархисти и либертарни, които изразяват, поне косвено, подкрепата си за инвазията на Путин, защото за тях геополитическата цел – Русия да спечели позиции срещу НАТО си струва многото цивилни жертви, загубени във войната или при създаването на нов мафиотски режим в окупираните територии. Какво, според вас, е бъдещето на анархистките движения по света в светлината на разделението между това, което бихме могли да наречем „тясно геополитически" и социални анархисти?
Анатолий Дубовик и Сергей Шевченко: Ние сме убедени, че твърде много социалисти и дори безвластници по света са затънали в концепциите и реалностите на миналия век, без да забелязват, че светът се е променил много. И това е огромен проблем, който стана ясен едва сега с началото на нова поредица от агресивни действия на Русия.
Припомняме, че Украйна не беше първата жертва на съвременния руски империализъм. Имаше руски нашествия в Грузия и Молдова през 90-те години. Имаше колониална война в Кавказ, която продължи до 2000-те години. Руски танкове навлязоха отново в Грузия през 2008 г. Русия се намесва в Сирия от началото на 2010 г. Руските войски бяха използвани за потушаване на въстанието в Казахстан през януари 2022 г. Войната в Украйна е просто нов мащаб на насилие от страна на Москва, което не се е случвало в Европа от дълго време, но не и нещо фундаментално ново за политиката на Москва на убийства, унищожение и окупация.
„Левичарите", които днес подкрепят Русия, я виждат като СССР от втората половина на 20 век. Без да забелязваме, че дори използваните тогава приказки за „социализъм", „социална справедливост" и „национална държава" отдавна са рухнали, а хората в Русия са лишени от повечето си права и живеят в ужасяващи социални, икономически и битови условия. Хората в Русия живеят в полицейска държава и са преследвани заради националността си (както кримските татари) [1], заради религиозните си убеждения (като принадлежност към Свидетелите на Йехова, мормоните или неортодоксалните секти на исляма), да не говорим за преследваните заради техните опозиционни убеждения. Само два примера: московският математик и анархист Азат Мифтахов беше обвинен в счупването на прозорец в офиса на управляващата партия "Единна Русия". Той беше съден за това престъпление, през 2021 г. беше осъден на шест години затвор. Анархистите Дмитрий Чибуковски и Анастасия Сафонова от град Челябинск в Урал поставиха банер върху ограда с надпис „ФСБ [Федералната служба за сигурност, руските тайни служби] е главният терорист". За това деяние те бяха осъдени на две години и половина и 2 години затвор. Това стана скоро – на 10 септември 2022 г.
Левите виждат Русия на Путин като алтернатива на НАТО, като съперник на НАТО. В известен смисъл те са прави: Русия наистина е против НАТО. Но те не виждат и не искат да видят, че руската алтернатива означава само желание за провеждане на собствена, независима, но също толкова (ако не и по-лоша) империалистическа политика.
Геополитическата цел на Русия изобщо не е да спре западния империализъм, а да превърне Русия отново в империя, по-мощна, агресивна и нехуманна от конвенционалния „Запад". Руската държава, потиснала свободата и независимостта у дома, не може да донесе никаква свобода и независимост на други страни.
Проруските „леви" не виждат това. Ако използваме аналогията с романа 1984 на Джордж Оруел, такива „левичари" застават на страната на Големия брат на Евразия срещу Големия брат на Океания.
Такива "левичари" са идиоти.
Що се отнася до бъдещето. Ние не се интересуваме особено от перспективите и бъдещето на „левите" и държавните социалистически движения. Ние сме анархисти и мислим преди всичко за анархисткото движение. Нашият лозунг остава същият, какъвто е бил винаги: Еманципацията на работниците е във ръцете на самите работници! А разделението между социалните анархисти и тези, които нарекохте „тесни геополитици", дори още не се е случило, за съжаление. Все още не всички сме осъзнали, че това разделение ще бъде необходимо и неизбежно…
Явор Тарински: Бихме искали да знаем вашето мнение относно референдумите за присъединяването на окупираните в момента територии на Донбас към Руската федерация. До каква степен те могат да се считат за воля на един народ, предвид съществуването на окупационна армия и брутални репресии? Видяхме, че такива референдуми се провеждат от 2014 г. с прозрачни бюлетини в Крим, така че можем ли да приемем, че това е важна част от руската стратегия?
Анатолий Дубовик и Сергей Шевченко: Тези дни, докато даваме интервюта, интернет е пълен с клипове от окупираните територии, които показват как се провеждат „референдуми". Всеки може да види, че няма избирателни секции и урни, прозрачни или не. На видеозаписите се вижда как групи от хора, по 4-5 души, сред които винаги има двама във военни униформи с оръжие, обикалят апартаментите на гражданите и ги карат да се подпишат в „бюлетините". Това не е референдум. Това е тотален тест за лоялността на населението към окупаторите, който става буквално под дулата на автоматите.
Има още един важен момент. Референдумът е юридическо понятие. Днешният „референдум" беше свикан от държавните власти. Това означава, че днешният "референдум" трябва да се проведе в съответствие с държавните закони. Но на кой точно закон отговаря „референдумът" в окупираните територии? Руското законодателство не казва абсолютно нищо за референдуми, референдум не е провеждан в Русия от 1991 г. насам. Украинското законодателство, от друга страна, постановява, че референдум може да се провежда само на цялата територия на страната, а не в отделни региони. С други думи, дори от формална гледна точка това е безсмислено действие, което не може да има правни последици.
Сигурни сме, че всеки обикновен човек може сам да разбере до каква степен да вярва в този така наречен „референдум".
Явор Тарински: Какво бъдеще може да има за Украйна след войната? Чуваме, че ЕС настоява украинското правителство да приеме ново антисиндикално законодателство и че огромният национален дълг не е анулиран или намален.
Анатолий Дубовик и Сергей Шевченко: След победата на Украйна във войната ни очаква нова борба за социалните и икономическите интереси на украинския народ. Да, правителството вече приема нови антисиндикални и в по-широк план антиработнически закони. Но ние се надяваме, че след победата ще имаме добри перспективи за развитие и активизиране на социалното и анархистко движение и ето защо:
Първо, народът на Украйна в известен смисъл вече победи агресора, поне спечели първия етап от войната. Това се случи в края на февруари и март 2022 г., когато съпротивата на фронта осуети първоначалния план за блицкриг, планът за бързо превземане на Украйна. Хората видяха собствената си сила, собствената си способност да се противопоставят на външен враг. Малко вероятно е те да толерират мълчаливо бъдеща атака от вътрешен враг.
Второ, анархизмът не е пънкар с обици, които рисува „А в кръгче" на стената. Нито дори уважаван учен с очила, който изнася поредната скучна лекция върху мислите и идеите на Прудон или Бакунин. Анархизмът е способността на хората да решават собствените си проблеми без намесата на държавата и други йерархични структури. Решаване на проблеми на базата на самоорганизация и широко взаимодействие на местни инициативи. Няма значение как се наричат. Важното е съдържанието, а не името. В момента в Украйна има огромен брой такива недържавни самоорганизирани инициативи. Те се занимават с различни въпроси – от подпомагане на бежанци и охрана на малки общности до снабдяване на военните с всичко необходимо. В този смисъл Украйна днес следва анархистките практики повече от много други общества в света.
Между другото, това не е ли добър образ за малко разсейване на мита за „нацисткия режим" в Украйна?
Явор Тарински: Какъв според вас е мащабът на сегашната контраатака и може ли тя да се счита за повратна точка във войната? А какви са перспективите пред националистическите авторитарни режими на Путин и Лукашенко?
Анатолий Дубовик и Сергей Шевченко: Мащабите са видими за всички: за три седмици украинската армия изгони руските войски от цялата Харковска област и постепенно пренася боевете в Луганска област. Между другото, руснаците се опитват да нахлуят в региона от пет месеца. Сега темпът на настъплението значително се забави, което е съвсем нормално: винаги е било така във всички войни. Дали тази офанзива ще бъде повратна точка ще пишат историците в бъдещето…
Фашистките националистически режими на Путин и Лукашенко неизбежно ще рухнат. Кога и как ще стане – всички ще видим с очите си.
Явор Тарински: Беше казано, че Руската инвазията може да завърши с някакъв вид преговори, като украинската държава се откаже от определени територии, за да запази независимия суверенитет на всички останали украински региони.
Анатолий Дубовик и Сергей Шевченко: Всички войни са завършвали с мир, но не всички войни са завършвали с преговори. Например не бяха необходими преговори за прекратяване на войната срещу нацистка Германия: нацистите бяха унищожени и Хитлер се самоуби в бункера си. Същата съдба може да очаква и Путин. Особено след като той отдавна вече е подготвил бункер за себе си.
Компромисът, за който говорите (отстъпване на част от територията с цел запазване на суверенитета на останалата част от Украйна) е невъзможен. Не става въпрос дори за това, че предаването на няколко милиона украинци на фашисткия режим на Путин би било държавна измяна. Виждате ли, днешна Русия отдавна е показала неспособността си да капитулира, да съжителства мирно със съседните държави, които е избрала за свои жертви. Това проличава в двете колониални войни в Кавказ. През 90-те години чеченският народ нанесе сериозно поражение на руската армия и руското правителство се съгласи на мир. Следващите години бяха прекарани в подготовка за ново нахлуване в непокорната Чечения и когато беше събрана нова, още по-мощна сила, руската армия започна всичко отначало.
Украинското общество помни тези събития и знае, че единствената гаранция за мир ще бъде пълното поражение на руската армия, унищожаването на режима на Путин и много сериозни промени в руската държава и руското общество. Може би е твърде рано да се обсъждат конкретните форми на тези промени, но вече не можем да живеем без тях.
Явор Тарински: Благодаря ви много за отделеното време! Пазете се и продължавайте да се борите за по-свободна Украйна, отвъд капитализма и етатизма!
Анатолий Дубовик и Сергей Шевченко: Благодаря! Да живее свободна и независима Украйна!
Бележки:
[1] От началото на конфликта между Русия и Украйна през 2014 г. има едно забележително малцинство, което е пострадало много, но малцина говорят за него – мюсюлманските татари от Крим. От началото на руската окупация руските сили започнаха мащабна репресия срещу мюсюлманските татари, като затвориха техния телевизионен канал, забраниха организациите им и дори биеха до смърт татарски протестиращи, които реагираха на нахлуването, вярвайки, че правата им ще бъдат засегнати, ако украинският Крим бъде анексиран от руския режим на Путин. В резултат на това хиляди татари бяха принудени да напуснат домовете си и да избягат. Тяхната общност се въздържа от референдума за руското анексиране на Крим през 2014 г., който беше манипулиран под оръжието и с прозрачни бюлетини. Но това не е първият път, когато мюсюлманите татари страдат от руския авторитаризъм. През 1944 г., по време на съветския период, над 180 000 кримски татари са били принудени да се качат на влакове за добитък и са заточени в Узбекистан по заповед на Сталин. По това време съветската държавна пропаганда оправдава тази расистка политика, като обвинява всички татари, че са колаборационисти на нацистите, въпреки факта, че много татари са служили в Червената армия преди това. Нека не забравяме освен това, че съветската пропаганда в много случаи е оправдавала масовото затваряне/изгонване на различни малцинства и политически опоненти (анархисти и т.н.) с вечно популярното обвинение, че са „идеологически съюзници на фашизма". Разбира се, тази расистка политика срещу мюсюлманските татари не е изобретение на съветския режим. В Руската империя царят още през 18-ти век е инициирал политика на „славянизация" на Крим, започвайки първите гонения срещу татарите. СССР, като добър наследник на империята, просто продължи делото на царя. Путин продължава да прави същото и днес в подкрепа на своите имперски амбиции. Още информация тук.