Когато насилието става власт

Анархистите, както и всички хора, често търсят предците си назад във времето. Едни ги откриват в племенните общества, други – във взаимопомощта като фактор за еволюцията. Анархисти и антиавторитарни хора винаги е имало. Но анархизмът като съзнателна философия за свободата на всички възниква не в митичното минало, а в конкретен исторически момент – с Просвещението и възхода на капитала.

Няма смисъл да търсим корени в легенди. Ние не сме наследници на Ахил, нито на Ромул и Рем. Ние сме свободни хора в несвободен свят. И искаме свободата не за себе си, а за всички.

Анархизмът не е стремеж към власт. Той е отказ от нея. Ние не искаме да я вземем, а да я разбием – не за да я наследим, а за да не принадлежи на никого. Съпротивата винаги е била насочена срещу доминацията, срещу йерархията, срещу правото на едни да управляват други.

Историята показва ясно: най-големият враг на анархистите не е капиталът сам по себе си, а властта във всяка нейна форма. Авторитарната, тоталитарната, централизирана власт. И в масовия исторически случай тези форми са леви. Това не е грешка в превода на Маркс. Това е търсен, желан и постигнат резултат.

Лявото не „се отклонява". То изпълнява собствената си логика. Систематично и нееднократно левите движения стигат до овладяване на властта и започват разправа с всеки инакомислещ. Делата на съпротива губят значение. Имаш брада, взривяваш паметник, правиш сватба в деня, в който е починал Георги Димитров или Сталин – резултатът е затвор, лагер и репресия. Достатъчна е мисълта, думата, съмнението. Следват цензура, репресия, насилие.

Тоталният контрол не е признак на сила, а на страх. Марксизмът се страхува от несъгласието, защото не може да го интегрира. Затова го унищожава.

Лявата власт (подобно на фашизма) не може да се бори в реалния свят, ако изрече открито собствената си истина: че всички несъгласни трябва да се подчинят или да изчезнат. Затова изгражда свят от лъжи, от обещания, от харизматични фигури, които показват това, което хората нямат, и обещават, че „ей сега" ще го дадат. Нужно е само едно: хората да бъдат подчинени, послушни и водени.

Домогването до властта почти винаги минава по един и същи път – през насилието. Левите движения са малцинство, но се самообявяват за авангард на масите, за нова аристокрация. Те не искат свободни хора. Искат последователи.

Борбата за свободата не е количествена. Тя е качествена – два вълка са по-опасни от сто овце. Анархистката борба не търси маси за водене, а хора, които отказват да бъдат водени. Свободата не се постига чрез мнозинство, а чрез разрушаване на отношенията на власт – от всеки, навсякъде. Затова безвластниците биват унищожавани систематично повече от век. Затова днес се правят опити да бъдат присвоявани – чрез подмяна на идеи, текстове, тактики и критика.

Това няма да успее.

Както анархистите не се предадоха в Парижката комуна, в Украйна, в Испания и навсякъде, където властта се сблъска със свободата – било тя лява, дясна или откровено патологична – така няма да се предадат и днес. Ние сме неудобни за всяка власт.

В следващите редове ще разгледаме битките, хората и цената на тази съпротива. Не като повод за жал, а като факт.

Ние не сме спечелили, докато всички хора не са свободни.
И не сме загубили, докато има поне един жив от нас.

Анархизмът и антиавторитарната съпротива в България преди 9 септември 1944 г.

Българският анархизъм се появява като практичен отговор на свят, в който властта – монархическа, военна, буржоазна или партийна – организира живота на хората без тяхното съгласие. В началото на ХХ век анархизмът в България е масово социално движение. Присъства сред селяни, работници, занаятчии, учители и интелектуалци. Имаме печат, клубове, читалища, кооперативи и синдикални форми. Това не е проект за бъдеща държава, а опит за живот без господари тук и сега, опит за живот отвъд капитализма и властта. Анархизмът не обещава власт „след победата", не изисква подчинение в името на историческа необходимост, не издига партия, личност или авангард. Той отрича самия принцип, че едни хора имат право да управляват други. Именно този отказ – прост, ясен и непримирим – го превръща във враг на всяка държава. Опитите анархистката традиция да бъде сведена до мит, фолклор или „младежки радикализъм" обслужват една цел: да бъде обезвредена.

Истината е, че антиавторитарният импулс в България има дълбоки и непрекъснати проявления. От богомилите та до самоорганизацията в българското село през периода на Османска власт ние не разчитаме на някой от горе да ни помага; "в гората вълци, в църквата гърци, а в конака турци" е казал българският народ. Още преди началото на третата българска държава в България се появяват ако не анархисти, то поне силно антиавторитарни личности. Христо Ботев е една от тях. Той не може да бъде побран нито в национален пантеон, нито в партийна линия. Неговият радикален антимонархизъм, презрение към религиозната и държавната власт и открито отхвърляне на всяка форма на подчинение го правят опасен приживе и удобен едва след смъртта му. Ботев не чертае път към нова власт. Той разрушава легитимността на старата.

В началото на ХХ век този дух престава да бъде само публицистичен и се превръща в действие. Гемиджиите са сред най-ясните примери. Техните действия не целят завземане на институции, нито изграждане на нов ред под техен контрол. Те не планират „деня след това". Саможертвата им няма наследници във властта. Това ги отличава фундаментално от всички революционни проекти, които използват насилието като стълба към управление. При тях взривът не е начало, а край. Той е отрицание на света на господарите, не пролог към нов такъв. Освен прословутите взривове в Солун те правят и неуспешен опит за убийството на султана (ако на някого му е интересно, може да прочете книгата "Предвестници на бурята"). След 1923 г. България навлиза в период, в който извънсъдебното насилие се превръща в обичаен инструмент на управление. Превратът, последвалият терор, масовите убийства, затворите и интерниранията не са временна „нестабилност", а метод за възстановяване на контрол. В този период загиват хиляди – комунисти, анархисти, земеделци и безпартийни. Държавата не се интересува от нюанси. За нея има само два вида хора: управляващи и подлежащи на управление. Убийството на Александър Стамболийски е показателно не заради неговата политика, а заради начина, по който е извършено  – главата му е отрязана, пенисът му е набутан в устата, а снимките обикалят всички вестници. Публичното унижение и жестокостта не са излишни. Те са послание. Това е демонстрация на абсолютна власт – власт, която не се нуждае от съд, аргументи или легитимност. Насилието тук не е отклонение. То е самото управление, сведено до чиста форма.

След атентата в църквата „Света Неделя" държавата реагира по предварително познат сценарий. Още преди фактите да бъдат изяснени, обвинението е насочено към анархистите. Това не е резултат от разследване, а от нужда. Анархистите вече са обозначени като „вътрешен враг" – нелоялни, неконтролируеми, без партия, без йерархия и без възможност за дисциплиниране. Те са удобни врагове именно защото не могат да бъдат впрегнати в официален разказ. Атентатът в „Света Неделя" е организиран от нелегалната военна организация на БКП като акт на партиен терор, част от стратегия за дестабилизация и ескалация. Това е установен исторически факт, не интерпретация. Това не е тайна, нито исторически спор. Но за държавата това няма значение. Обвинението срещу анархистите изпълнява по-важна функция – то легитимира масов терор срещу всички автономни структури, независимо от реалното им участие. Анархистите са обвинени не защото има доказателства, а защото самото им съществуване е проблем. Те не могат да бъдат контролирани, не могат да бъдат включени в „законна опозиция", не могат да бъдат превърнати в резерв на властта. Анархистите са по-удобни за демонизиране именно защото не са партия, нямат централен апарат, не могат да бъдат „обезглавени" чрез арести на ръководство. Те не участват в парламентарни игри и не признават легитимността на режима. Затова са идеалният вътрешен враг. В този смисъл атентатът в „Света Неделя" е използван не като повод за справедливост, а като възможност за окончателно разчистване и погроми. Следват арести, извънсъдебни убийства, изчезвания. Въпросът „кой го направи" е подменен от въпроса „кого да унищожим". Истината става излишна, когато властта вече е решила да управлява чрез страх. В този момент репресията престава да бъде реакция и се превръща в самостоятелна политика.

Именно в този контекст трябва да бъдат разбрани фигури като Васил Икономов и Георги Шейтанов. Те не действат с надежда за победа, нито с план за наследяване на властта. Техният избор е избор на съзнателен сблъсък. Те знаят, че държавата вече е избрала насилието като метод и отговарят на този език, без да го превръщат в програма. Това не е романтика, а трезва констатация: когато всяка дума е престъпление, самото съществуване се превръща в съпротива. Разликата между анархисткото и държавното насилие е фундаментална. Първото е реакция, ограничена и лишена от претенции за морално превъзходство. Второто е институция . Както отбелязва Ерико Малатеста, „насилието е оръжието на онези, които не могат да убедят". Държавното насилие не е изблик, а система – организирана, повтаряема и самооправдаваща се. Между отчаяния акт и последвалите репресии, убийства и тормоз. „Държавата не може да съществува без насилие. Ако престане да насилва, престава да бъде държава." Съдбата на Васил Икономов и Георги Шейтанов показва как държавата се разправя с хора, които не могат да бъдат пречупени. И двамата са преследвани, арестувани и елиминирани извън рамките на правосъдието. Икономов е уби в престрелка, погребан и в последствие изровен, за да може царят да види на снимка убития Васил, и препогребан извън гробището.

Георги Шейтанов е убит без съд и присъда. Екзекуцията му е извършена не като правен акт, а като демонстрация. Свидетелства от съвременници и спомени от анархистките среди описват систематичен психологически и физически тормоз – включително насилие, използвано не за „разпит", а за пречупване. Властта не търси информация. Тя търси подчинение.

И при двамата смъртта не е страничен ефект, а цел. Това са показни ликвидации, чиято функция е да внушат страх.

Тук насилието не е средство за разкриване на истина, а език на властта, говорен към всички останали.

Неразривно свързан с Шейтанов е и Гео Милев. Интелектуалното осмисляне на тази реалност минава през неговото перо. Често той е свеждан до „поет" и до една-единствена творба. Това е удобно опростяване. В действителност той е активен антиавторитарен публицист, редактор и интелектуалец, пряко ангажиран със средите на радикалната съпротива. Работи и общува с хора като Георги Шейтанов и други анархисти, не като литературен наблюдател, а като участник в един общ фронт срещу държавния терор. Неговото есе "Фашизмът" не е изолирано произведение, а част от по-широка публицистична линия. В списания като "Везни" и в множество текстове, статии и редакторска дейност Гео Милев последователно разобличава механизмите на властта: милитаризма, цензурата, националистическата истерия, култа към реда и подчинението. За него фашизмът не е екзотично отклонение, а логично следствие от държавата, когато тя загуби всякаква нужда да се оправдава. Сътрудничеството му с анархистките среди не е формално. Общото между тях не е естетика, а позиция. Гео Милев споделя основната анархистка интуиция: че властта, независимо от идеологическата си маска, рано или късно прибягва до насилие срещу различното. Неговата яснота е именно това, което го прави опасен. Той не използва алегории, за да смекчи удара. Назовава нещата директно. Затова и съдбата му не е изключение. Тя е закономерност. Гео Милев не е убит заради стихове. Убит е заради политическа яснота и отказ да се подчини. Държавата го ликвидира физически, а след 44та година го канонизира културно, лишавайки го от съдържанието, което го е направило неудобен. Така Гео Милев се превръща в част от същата линия на съпротива, в която стоят и анархистите от действието – хора, които не искат да управляват, но и не приемат да бъдат управлявани. Разликата е само в средствата. Сблъсъкът е един и същ.

Между 1923 и 1944 година в България в сблъсъци с държавата загиват 4816 души – анархисти, земеделци и безпартийни. Това не са жертви на война, а на вътрешен режим. Само в периода 1923–1926 година като „партизани" са убити 105 анархисти. Не заради преврат, не заради заговор за власт, а защото отказват да се подчинят. Български анархисти умират и извън страната – 52-ма в Испания по време на Гражданската война, 56 в други съпротивителни движения в Европа между 1921 и 1945 година и двама в Япония. Не за държава, не за партия, а за идея за свобода без господари. В затвори и лагери от 1923 г. до началото на 60-те години умират 569 анархисти. Без съд. Без присъда. Без памет. Тези числа не са трагедия. Те са статистика на държавния страх. Българските анархисти не се борят само в национален контекст. Участието им в Испанската гражданска война показва ясно, че тяхната борба не е за държава, а срещу властта като такава. Александър Наков е пример за тази приемственост. Участник в испанските събития, затворник преди и след 1944 г., неговият живот показва, че репресията не е въпрос на идеология, а на структура. Режимите се сменят. Методът остава. Точно тук разграничението, направено от Хана Аренд между власт и насилие, става решаващо. Насилието не е израз на власт, а нейна замяна, когато тя е загубила признание. Колкото повече една система претендира да говори от името на историята, народа или прогреса, толкова по-често прибягва до терор. Това не е парадокс. Това е закономерност.

До 1944 г. насилието в България служи за защита на властта. След това то ще бъде превърнато в нейна постоянна политика. Анархистите влизат в този нов период не като наивни съюзници, а като хора, които вече знаят как работи държавата. Това знание няма да ги спаси. То ще ги направи първите, които трябва да бъдат елиминирани.

Следва продължение…

Автономна безвластническа група "АнархоСъпротива", февруари 2026 г.